пътят се бе превърнал в гъста кал. Добре, че поне сега луната осветяваше, макар и бегло, алеята.
Той се сети за времето, прекарано в конюшнята. Устните му се разтеглиха в усмивка при мисълта на нежното, изтегнато върху сламата тяло на Мод. Почувства как при спомена за опустошителната й страст отвътре го заля гореща вълна на задоволство. Тя беше всичко, което бе очаквал да бъде. Откликваше с всички части на тялото си, и при това с неподправена радост и удоволствие. Нещо повече, в нея се наблюдаваше една цялостна всеотдайност, която, той не се съмняваше, с времето щеше да стане още по- голяма. При мисълта за това слабините му пламнаха.
Но дали бе достатъчно разумно да попада в плен на подобни чувства, прошепна един тих глас. Мод не приличаше на Кити и Франсис, нито на останалите жени, с които бе общувал през изминалите години. От цялото й същество се излъчваше безупречна почтеност. Тя би се отдала изцяло само на един-единствен мъж. Дали бе достатъчно разумно да я накара да мисли, че той можеше да бъде този мъж?
Той не можа да намери отговор на последния въпрос и зави по една малка алея, водеща към внезапно изникналите тъмни очертания на къща. Тъй като пристигаше доста по-късно от предвидено, той се изпълни с лоши предчувствия при вида на потъналите в мрак прозорци. Веднага след това обаче зад един от прозорците на долния етаж пробяга смътна светлинка. Той се успокои, че Менсис все още го чакаше, привърза коня си на един от стълбовете до ниската порта и тихо почука на входната врата.
Алън очакваше да му отвори някоя полузаспала прислужница и искрено се учуди, когато пред него застана една жена, облечена в дълъг розов халат. Тя бързо затвори вратата зад гърба си, облегна се и впи очи в лицето му. Тъмната й разпусната коса се стелеше покрай лицето й и падаше над гърдите й, които надничаха през широкото деколте на дрехата й. Бледото пламъче на свещта освети късче бяла кожа, предизвикателно разтворени розови устни и тъмни, изгарящи от страст очи, приковани върху лицето му.
— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна тя.
— Маргарет, защо още стоиш будна? — тихо я сгълча Алън. — По това време трябваше да си в леглото си, а не да отваряш вратата на непознати. Къде е прислугата?
— Отпратих ги. Чаках те. Не искам да си лягам без теб. — Тя ласкаво обгърна раменете му и притисна устни в неговите. Острият й език заигра по тях, търсейки пролука.
Алън рязко свали ръцете й и сам се учуди на самообладанието си. Обикновено с готовност се отзоваваше на неприкритите й покани. В миналото двамата бяха имали не една и две срещи. Но тази нощ той имаше достатъчно основателни причини да не я последва.
— Какво ще си помисли баща ти, ако те завари така?
— Той заспа преди няколко часа — прошепна тя, обсипвайки лицето и врата му с безброй целувки.
Алън я хвана за раменете и я отблъсна.
— Виж какво, идвам отдалече, за да се срещна с Менсис, и много закъснях. Остави ме да поговоря с него, а после ще мислим за удоволствието.
Тя изви глава и го изгледа изпитателно:
— Като свършиш, ще се качиш ли при мен?
— Ако имам време — отвърна той, като се постара гласът му да прозвучи убедително.
Тя се намръщи, но не можеше да стори нищо. После се приближи, прокара пръст през гърдите до панталона му и каза:
— Постарай се да намериш време. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.
Алън отстрани ръката й, усмихна се и добави:
— Ти си ненаситна.
После побърза да й прати една въздушна целувка, за да успокои сърцето й, и почти се затича към вратата в дъното на коридора. Тихо почука и влезе в една стая, където гореше запалена камина. Пламъците хвърляха тъмни сенки към тежките фотьойли и лавиците, отрупани с книги. От един фотьойл се надигна мъж, остави книгата, която четеше до лампата на близката маса, и се обърна да го посрещне.
— Време беше — каза Джоузеф Менсис и се здрависа с Алън. — Вече мислех, че си се отказал.
— Бях… възпрепятстван — отвърна Алън и се отпусна в един от фотьойлите от другата страна на малката масичка.
— Надявам се, че причината не е била сладострастната Маргарет. — Менсис вдигна кристалната гарафа и наля вино в двете чаши, които чакаха на масичката.
— Не, но това не означава, че тя не се опита да ме съблазни. Тази жена е дяволски красива. Не мога да разбера как можах да й устоя. —
— По-добре стой далеч от нея — каза Менсис и подаде една от чашите на Алън. — Ако баща й не я омъжи скоро, репутацията й ще отиде в калта. Тя вече почти липсва.
— Някога той ме канеше да се принеса в жертва, но аз отказах. Обясних му, че бракът не ми понася и, че едва ли някога нещата ще се променят.
Менсис се намести по-удобно във фотьойла си.
— Той едва ли щеше да ти предлага подобно нещо, ако знаеше, че всъщност не си бедният драматург, за когото се представяш.
Алън плъзна пръст по източената дръжка на чашата.
— Да. Малко са хората в Англия, който знаят това. Страхувам се, че ако се оженя за красивата Маргарет, доста хора ще се учудят от избора на баща й.
— Може и да не се учудят. Още само една година и те ще разберат, че сър Лоурънс ще бъде щастлив да омъжи дъщеря си за първия срещнат, само и само да й сложи някакви юзди.
Алън изпразни чашата си и се протегна към гарафата.
— Хайде да не обсъждаме тези въпроси. Добре ли пътува?
— По-добре не можеше и да бъде. Шотландският ми акцент винаги кара хората да ме гледат с подозрение. Как успя да преодолееш твоя? Аз все още леко го усещам, но съм сигурен, че повечето хора едва ли се досещат кое е родното ти място.
— С много работа и постоянни усилия. Как вървят нещата у дома? Има ли някакво подобрение?
— За съжаление не. Лошото време се отрази твърде зле на реколтата. Риболовът е доста успешен, но английският наместник винаги пристига навреме, за да обере печалбите. След като си платят данъците и акцизите, арендаторите и рибарите остават със съвсем малко пари, колкото да не умрат от глад. — Алън отпи от чашата и замислено се вгледа в играта на пламъците. — Трябва да се върнеш у дома! — тихо добави Менсис. — Хората ще се почувстват по-сигурни, ако знаят, че господарят им е при тях и споделя несгодите им.
— Никога няма да се върна.
— Но оттогава изминаха повече от десет години. Вече си в безопасност.
За първи път Алън погледна открито приятеля си и тъжно се усмихна.
— Може и вече да са свалили обявата за цената на главата ми, но как бих могъл да живея сам, в сянката на предците ми. А дори и да можех, не бих искал да прекарам живота си заробен в онези далечни планини.
— Баща ти загина достойно, защитавайки честта на принца.
Алън горчиво се усмихна.
— Кажи това на фамилията от Хановер. Не, животът ми в Калодън Мур приключи. Никога няма да се върна там. Нито пък искам да го направя.
Менсис се облегна назад и хвана чашата си с две ръце.
— Знам защо не искаш да се върнеш, момчето ми — убедително заговори той. — Животът ти се определя от една-единствена цел — отмъщението. Но това не е нито християнско, нито пък е нещо разумно. Може да доведе след себе си само нови беди.
Алън рязко се изправи, отиде до огъня и се подпря на мраморната лавица над камината.
— А кой друг има по-основателна причина от моята да си отмъщава? Видях как извиха зад гърба ръцете на малкото ми братче и прободоха сърцето му. Видях как майка ми, най-доброто същество, което познавах, залиня и се стопи от мъка. Видях как дома ми гореше в пламъци, как хората ми бяха прокудени от фермите си, как разпиляха и разграбиха стоката ми. Никога няма да се върна там!
Гласът на Менсис запази спокойствието и сдържаността си.
