той говореше като някой старец, въпреки че едва ли бе много по-възрастен от Алън. Тя придърпа един от барабаните и седна отгоре му. — Ти наистина му се възхищаваш, нали?
— Да. Познаваме се от немалко време и аз много го уважавам. Той е истински гений.
— Джеръми, никога ли не си забелязал някои по-особени черти от характера на Алън? Нещо, как да кажа… малко тайнствено.
— Тайнствено? — Джеръми започна по-усърдно да премята въжето между ловките си пръсти. — Не разбирам за какво намекваш?
— Ами това, че постоянно изчезва някъде. Странните хора, с които се среща по потайни места. Понякога получава и съобщения, дори веднъж и аз станах свидетел на това. Веднага след това той хуква за някъде и нищо не е в състояние да го спре.
Джеръми лукаво се усмихна:
— Доколкото знам, последния път си успяла да го позабавиш.
Мод се изчерви.
— Откъде знаеш? Явно в трупа като нашата нищо не може да остане скрито. Но това бе само един- единствен път. През повечето време той не би си позволил нещо да го отклони от тайнствените му разходки.
Джеръми вдигна рамене.
— Каквото и да е, сигурен съм, че Алън знае какво върши. Аз лично не бих се притеснявал. По-важното е, че…
Той замлъкна. Мод погледна как съсредоточено навиваше въжето, а върху челото му бе паднал кичур руса коса.
— Какво?
— Това не е моя работа, разбира се — бързо каза той, — но, скъпа, внимавай с чувствата си към Алън Дезмънд. Той… той е обсебен от други, много по-важни неща и едва ли точно сега би се влюбил.
— Говориш така, защото е познавал немалко жени. Това ми е известно.
— Не, не исках да кажа това. Наистина не мога да ти кажа нищо повече, с изключение на това, че трябва да внимаваш и да не му отдаваш прекалено много сърцето си. Не желая да те гледам как страдаш.
Мод замълча. Дали Джеръми не говореше така, защото и той жадуваше да я притежава? На няколко пъти бе улавяла изпълнените му с ням копнеж погледи, въпреки че никога не бе опитвал да даде воля на чувствата си. Дали пък не знаеше някоя ужасяваща тайна за Алън, която не желаеше да сподели с никого?
— Но той ме обича. Сигурна съм, че е така — почти през сълзи промълви тя.
— Как да не те обича? Освен това е сигурен, че те очаква бляскаво бъдеще. Знаеш ли, че вече си почти толкова популярна, колкото и мисис Макоули? Докато се завърнем в Лондон, ще си надминала всички ни. Бъди търпелива и се вслушвай в съветите му. Накрая и ти ще си доволна от себе си.
Мод стана и улови едната му ръка.
— Прав си. Ще се опитам да се въоръжа с търпение. Искам да знаеш, че съм ужасно щастлива, че си до мен, че ми вдъхваш смелост всеки път, когато съм готова да се предам.
— Чик-чирик… — запя Евърейд, — лейди, вие ме ласкаете, чик-чирик…
През втората половина от турнето трупата посети градовете и графствата на Средна Англия. Славата на Мод растеше с всяко поредно представление, докато не се стигна дотам, че хората започваха да я акламират още преди фургонът да е пристигнал в поредното селище. Междувременно Алън й разреши да се появи в истинска роля и тя се справяше толкова добре, че дори нервното напрежение и отчаяните усилия на Кити да засенчи изпълнението й не можаха да я провалят. Малко по малко увереността и способностите й взеха да нарастват. Алън започна да включва и песни към изпълненията й. Пишеше една нова пиеса, която за нея щеше да е повече от голо предизвикателство. Тя бе усвоила няколко по-големи роли, измежду които и ролите на две героини на Шекспир. Дори от време на време се осмеляваше да спори с Алън, когато нещо в постановката не й харесваше.
Въпреки че не се срещаха всяка нощ, когато той идваше да я събуди или я отвличаше нанякъде за кратко, любовта им все повече нарастваше и я караше да ходи като замаяна. Съзнаваше, че дълбоко и безнадеждно се бе влюбила в този мъж и нищо не бе в състояние да я накара да се откаже. Опита се да не обръща внимание на факта, че той едва ли бе способен да откликне със същата дълбочина на чувствата й.
И така, те бяха готови да се върнат в Лондон за началото на зимния сезон. Тя вече бе престанала да бъде плахата Мод Мелингам. Сега беше Мод Мейкджой — уверена, изпълнена с ентусиазъм и по-щастлива от всякога. Бе убедена, че щеше да принуди града да легне в краката й, така както никой досега не го бе правил.
Глава 10
Театър „Челси“ се намираше по средата на Кетрин Стрийт, една от многото тесни улички, които тръгваха като спици от кръглия площад на Ковънт Гардън. Фасадата му изглеждаше стара и износена, но Мод скоро се убеди, че пространството зад сцената е доста по-голямо от това на провинциалните театри, в които Мод бе направила първите си стъпки в това поприще. В него имаше истинска гримьорна с прикрепени към стените свещници и позлатени кресла, голяма гардеробна, сложна система за смяна на декорите, рисувани тавани и гипсови барелефи, които я караха да гледа с широко отворени очи.
Първата й изява трябваше да бъде в новата комедия на Алън. За съжаление и в тази роля тя трябваше повече да присъства на сцената и по-малко да говори, но Джеръми, който играеше нейния възрастен ухажор, облечен в подпълнен с вата костюм и изглеждащ двойно по-дебел, бе до нея през повечето време и й вдъхваше някаква сигурност. По време на премиерата тя бе толкова нервна, че той почти насила трябваше да я избута през кулисите, за да излезе на сцената. Залата беше препълнена, но публиката, която бе значително по-преситена и не за първи път присъстваше на премиера, бе по-скоро хладна и равнодушна. По едно време Мод започна да си мисли, че е почти враждебна.
Представленията през първата седмица продължаваха да бъдат приемани по-скоро вяло и Мод с огорчение си спомни за мечтите си да види Лондон в краката си.
— Не е чак толкова лесно, нали, скъпа? — злорадо се усмихваше Франсис. — Лондончани, които от години са почитатели на мисис Причард и Сюзън Сайбър, искат да видят нещо повече от едно красиво личице.
Въпреки че Мод не желаеше да се впуска в излишни разправии с мисис Макоули, тя искрено бе започнала да си притеснява, че нямаше да може да надмине по майсторство дългогодишните актриси на трупата.
Когато и втората седмица премина по същия начин, Алън, специално за нея, написа един епилог, който постави между края на пиесата и музикалното изпълнение, което следваше. Стиховете бяха духовити и закачливи, и тя ги изпълни с толкова много ентусиазъм и чар, че за първи път усети как публиката изведнъж стана съпричастна. На следващата вечер мъжете тропаха с крака и бурно ръкопляскаха, а след третото представление тя бе на път да постигне успеха, за който бе мечтала. Името на Мод Мейкджой скоро стана едно от най-популярните сред театралните среди. След представленията в гримьорната й се изсипваха тълпи от почитатели, които я заливаха с комплименти и подаръци, и в един момент тя се озова с толкова много обожатели, колкото не можеше да си представи.
Каква бе изненадата й, когато след третата седмица на успешни представления Алън нае, специално за нея, една малка къща недалеч от Лейчестър Скуеър. Тя беше скромна, но кокетна, с красиво кръгло прозорче над входната врата и вестибюл, който водеше към трапезарията и салона на първия етаж. Стените бяха с фини китайски тапети, а самите помещения — обзаведени с красиви мебели от полирано черешово дърво.
— Колко е красиво! — възкликна Мод и започна да влиза от стая от стая, а възхитените й очи обхождаха сребърните фруктиери и свещници, кристалните висулки на полилея, гипсовите отливки, лъскавата пъстра дамаска на креслата и турските килими. — Никога не съм влизала в по-прекрасен дом от този!
