— И други пострадаха като теб. Но те останаха.
Алън извърна глава от пламъците, които му навяваха стари спомени, и се изсмя:
— Да, но те са решили да преследват човека, виновен за тяхното нещастие. Аз знам кой е той. От години следя всяко негово движение и когато настъпи удобният момент, ще си отмъстя. Само дано Бог ми е на помощ!
Промяната в лицето на Алън, което от весело и непринудено ставаше сурово и решително, винаги учудваше Менсис, независимо от факта, че се познаваха от години. Той поклати глава. Никак не се бе променил. Защо ли изобщо направи опит да го убеждава да се върне?
Алън потрепери.
— Хайде да не говорим повече за това! Как е братовчед ми? Справя ли се добре с управлението?
— О, да. Доста умело брани интересите ти. Донесох ти част от последните печалби — добави той и подхвърли една тежка кожена кесия върху масата. — Бих искал вътре да има повече пари.
Алън взе кесията и я претегли в ръка.
— Изглежда ми напълно достатъчно. Благодаря ти! Надявам се, че братовчед ми не забравя да задели част и за себе си. Един ден той може да стане господарят на онези земи.
— Не и докато си жив. Скъпо момче, защо поне не дойдеш да ни видиш?
— Не желая да виждам отново Шотландия. Не и преди да приключа с някои неща тук, в Англия. Предай на братовчед ми, че му гласувам пълно доверие за всичко.
Менсис отново поклати глава.
— Да приключиш с някои неща в Англия — опасни неща! Безумни, неосъществими мечти, които могат само да доведат до нови кръвопролития.
Алън пристъпи напред и прегърна слабия стар човек.
— Хайде стига, не бъди толкова сърдит. Каквото и да кажеш, няма да успееш да осуетиш плановете ми, така че нека поговорим за по-приятни неща. Толкова рядко те виждам и горя от нетърпение да узная какво правят приятелите ми в Шотландия.
Той отново седна и Менсис започна да разказва за живота на хората от родния му край. Въпреки че Алън наистина се вълнуваше, той усети, че мислите му отново се върнаха към сладостното преживяване в конюшнята на Питърбъро. Той се учуди, че устните му се разтеглиха в усмивка, а сърцето му силно затуптя. Това никога не се бе случвало по-рано.
Без да иска, потъна в мислите си. Мод бе очарователно момиче, но не биваше да допуска образът й да засенчва важността на мисията, с която се бе нагърбил. Може би трябваше да внимава да не се увлича прекалено много по нея и да не му остане време за основното си задължение? Твърде много се притесняваше, че това може да се случи, ако наоколо се върти момиче като Мод.
Докато Менсис продължаваше монотонния си разказ, мислите на Алън се насочиха и към Маргарет, която го чакаше горе, излегната на бялата си позлатена спалня. Дали да прекара остатъка на нощта при нея, или да предприеме обратно изморителното, самотно пътуване до хана на Питърбъро?
Не, реши той, нямаше да направи нито едното, нито другото. Щеше да прекара нощта в конюшнята, при коня си, и на зазоряване щеше да си тръгне, оставяйки бележка на Маргарет, че са го извикали обратно по спешност. Въпреки че подобно нещо се случваше за първи път през живота му, той не беше в състояние да люби друга жена веднага, след като бе направил това с Мод.
Трупата остана в Питърбъро четири дни. Мод продължаваше да играе ролята на Лидия, а по време на другите пиеси се появяваше като статистка. В свободното си време учеше нови роли, включително и тази, която Алън бе написал специално за нея. Това беше една приятна комедия, в която тя имаше малко реплики, но затова пък много духовити и забавни. Сценичната треска така я бе завладяла, че тя с нетърпение чакаше премиерата.
Ролята на Лидия й бе донесла известна слава и след всяко представление зад кулисите я чакаше неизменната тълпа почитатели от всички възрасти. Тя се научи как да се отървава от тях, дори и когато явно й предлагаха услугите си. На нея й бе достатъчно, че името й започваше да става все по-познато.
Къде по-трудно бе общуването й с Алън. Когато се намираха с хората от трупата, той се държеше с нея като с всички останали. Избягваше да й обръща някакво по-специално внимание. Не я посещаваше в стаята й в хана и тя бе започнала да мисли, че нощта в конюшнята бе само сън. Една вечер обаче я застигна в тъмния вестибюл, докато отиваше на вечеря. Наоколо нямаше никой и той като че ли щеше да я подмине, но изведнъж спря, притисна я до стената и я обсипа с целувки. Мод толкова дълго бе чакала този момент и така силно се измъчваше заради безразличието му, че сърцето й учестено заби и тя усети как за малко да експлодира от щастие. Двамата се почувстваха обзети от пламенно и изпепеляващо желание. Алън я притисна на стената, а ръцете му яростно замачкаха тялото й.
— Ела в стаята ми — прошепна той и я повлече обратно към вратата. Побърза да я затвори зад гърба си, смъкна деколтето на роклята й и зарови лице в развълнуваните й гърди. Почти не усетиха кога свалиха дрехите си и той я понесе към леглото. Радостта и удоволствието от допира с горещото й тяло бяха още по- завладяващи, особено за Мод, която никога не бе предполагала, че любовта можеше да се прави и върху пухен дюшек.
Така и забравиха за вечерята.
На следващия ден той отново надяна добре познатата маска на безразличие. Само спотаената му усмивка издаваше дивата радост, която двамата бяха изживели няколко часа по-рано. Следващите дни преминаха в неизменния ритъм на строгото ежедневие, заменяно от тайното, страстно и диво любене през нощта. Тя се отказа да търси причините.
Въпреки че Мод не го забелязваше, Алън бе също толкова притеснен, колкото и тя. Отчаяно се бореше срещу новото си увлечение, но бавно и безнадеждно затъваше. Само гледката на Мод, облечена в някоя от семплите си рокли, бе достатъчна, за да накара кръвта му да закипи. Всеки път, когато се любеха, тя откликваше с такава готовност и всеотдайност, че доста често го надминаваше. Опияняваше го като някое хубаво и рядко вино, и въпреки неимоверните усилия да запази хладнокръвието си, с всеки изминал ден той все повече се увличаше.
В едно хубаво слънчево утро трупата потегли за Лейчестър. Мод се бе качила заедно с останалите върху покрива на фургона, точно както когато ги бе видяла да пристигат в Торнууд само преди няколко месеца, и не й се вярваше, че и тя е една от тях. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.
Последвалите седмици помрачиха щастието й, защото Алън непрекъснато се стараеше да й напомня за задълженията на артиста. Ако не бяха изпепеляващите нощи, прекарани с него, отдавна щеше да го е намразила. Най-потискащото бе, че той продължаваше да я третира като сценичен декор, докато не се убедеше, че може да изиграе една истинска роля както трябва, и разбира се, тя много по-рано от него усети, че е готова за това. Напразно се опитваше да му се умилква и приласкава. Той не желаеше да й дава роля, докато не бъде съвсем сигурен, че щеше да се справи.
— Не мога да го разбера — оплака се един следобед Мод на Джеръми, след поредната изтощителна репетиция, когато всички си бяха отишли. — Той е злобен и жесток! Никога няма да отговарям на критериите му.
Джеръми седна върху един обърнат барабан и започна да намотава едно дълго въже.
— Той е много предпазлив. Ако излезеш и се провалиш, това може да навреди както на твоята, така и на репутацията на трупата. Не е нужно да ти напомням, че ще се чувстваш разбита. Той не иска да поема този риск.
— Ти винаги го защитаваш — отвърна Мод и запристъпва напред-назад. Предстоящото представление щеше да се състои в обор, подобен на този в Торнууд, и това навяваше неприятни спомени, които само се задълбочиха по време на злощастната репетиция. — Но той не се държи така строго с теб, нито пък с който и да е било от останалите, с изключение на мен. Не е честно.
— Чик-чирик… — поде птичата песен Джеръми, — не е честно, не е честно…
— Престани! Говоря сериозно. Защо се държи толкова строго с мен?
— Скъпо дете, погледни ни. Ние всички сме опитни актьори и отдавна врим и кипим в тази работа. Нашето обучение е приключило. В момента ти се учиш, а Алън държи да усвоиш всичко както трябва. Когато всичко свърши, ще си му благодарна за това.
— Ами! — изсумтя Мод, но дълбоко в себе си съзнаваше, че Джеръми беше прав. Беше й забавно, че
