Алън придърпа Мод до себе си.
— Позволете да ви представя Мод Мейкджой, най-новото откритие на сезона. Мод, това е мадам Луиз дьо ла Трембрие.
Жените сдържано кимнаха една на друга.
— Позволете и на мен да ви представя генерал Емброуз Уилкс — каза Луиз и посочи придружителя си. — Алън Дезмънд, генерален директор, драматург и актьор от трупата на граф Стенбъри, „Стенбъри Плейърс“.
Малките очи на генерала бегло огледаха Алън и се заковаха върху Мод. Той хвана ръката й я потупа с огромната си длан.
— Очарован съм, мис Мейкджой. Наблюдавал съм играта ви. Смея да твърдя, че извън театъра вие сте дори още по-красива.
Мод се почувства поласкана и хвърли един поглед към Алън, надявайки се, че и той бе чул комплимента. Малко по-късно обаче задоволството й прерасна в учудване, когато Алън закрачи редом до Луиз и я остави в компанията на генерала, който побърза да я хване за ръката.
— Тъкмо мислехме да похапнем — подхвърли Луиз през рамо. — Надявам се, че ще се присъедините към нас?
— Ами… не знам — заекна Мод.
— Но, разбира се — продължи бързо Луиз. — Не желая да слушам никакви извинения. Толкова рядко ми се удава да срещна стария си приятел — добави тя и се притисна към ръката на Алън.
Уилкс се наклони към Мод и зашепна поверително:
— Знаете ли от колко време мечтая да се запозная с вас, мис Мейкджой? Ще ми позволите ли да ви наричам Мод? — Приковала очи върху двете фигури пред себе си, Мод разсеяно кимна. — Бих могъл да ви посетя в гримьорната, разбира се — продължи Уилкс, — но, да си призная, ненавиждам да се смесвам с цялата онази паплач от надути контета. Надявах се да дойде ден като този. Какво радостно стечение на обстоятелствата, че това се случи точно тази вечер!
— Моля? О, да. Наистина.
Той умишлено остави другите малко да се поотдалечат.
— Луиз е моя много добра приятелка, но работата е там, че докато от време на време съм тук, в Лондон, в очакване на нови нареждания, аз често изпитвам огромната нужда от… ъ-ъ някое ново запознанство. Вие сте едно прелестно създание и…
— Нареждания ли? Значи наистина командвате цяла армия?
Той високо се изсмя.
— Скъпа моя, всички генерали разполагат с армии, иначе защо им е да са генерали? Освен ако не са излезли в пенсия, разбира се, но засега аз съм твърде далеч от тази мисъл. В момента армията ми е разквартирувана край Бристол в очакване на заповеди.
— Но срещу кого се биете?
Малките му очи се разшириха от учудване.
— Но, Мод, скъпа, нима не сте се интересували какво става по света, преди да постъпите в театъра? Срещу французите, разбира се. Тези жабари постоянно ни създават проблеми. Сега ни заплашват, че ще ни отнемат американските колонии, и което е по-опасно, Западна Индия, откъдето доставяме захар. Тези нахалници трябва да получат добър урок.
— И вие сте идеалният човек за тази работа — отвърна Мод, като се постара да не прихне. Мисълта, че този дебел, надут човек живее с героичните помисли, че може да отърве Англия от френската заплаха, бе направо комична.
Уилкс горделиво изпъчи гърди.
— Предполагам, че е така. И кралят мисли същото.
Усмивката на Мод се стопи, когато тя видя как Алън и Луиз бяха склонили глави един към друг и тихо разговаряха, докато се разхождаха. Тя се постара да насочи вниманието си към генерал Уилкс, чийто вроден егоизъм, придружен от ненужно високото самочувствие, само го караше да изглежда още по-смешен. Той беше висок, едър мъж, с широка челюст, пълни устни и гъсти вежди, който почти скриваха малките му, неестествено разположени близо едно до друго очи. Сигурно смяташе, че престижът и общественото му положение бяха достатъчни, за да прикриват останалите му недостатъци, и по всичко личеше, че се стараеше да я впечатли. „Защо пък да не се поддам на играта му — помисли си тя. — Може би един лек флирт би напомнил на Алън, че не само на него е позволено да си разрешава волности.“
Когато двете двойки се изкачиха по ниските стъпала и влязоха в един павилион с драпирани в червено кадифе стени, сгушен под гъстите корони на дърветата, тя бе успяла да развесели генерала с разказите за първите си опити на сцената като актриса. Звънливият й глас и гръмкият му смях бяха в явен контраст с тихото шепнене на другата двойка. В павилиона бяха подредени маси, покрити с ленени покривки, и когато си намериха места, Луиз цялата засия. Сякаш изпод земята около тях изникна ято сервитьори, които отрупаха масата със сирена, плодове, хляб, студени закуски и им наляха вино от три големи кани. Храната и алкохолът повишиха градуса на настроението им и много скоро четиримата започнаха чудесно да се забавляват. Малко по-късно празненството стана още по-оживено, защото покрай павилиона минаха няколко приятели на Луиз и тя ги покани да се присъединят към тях.
Всички явно добре се познаваха помежду си, като изключим Мод, която седеше и мълчаливо наблюдаваше новодошлите. Групичката включваше брат и сестра, Емлин и Фредерик Люистоун: тя — дребничка и красива, той — нисък, с малко коремче, но изпълнен с важност от скорошното си избиране за член на парламента. Високият джентълмен в разточително избродиран редингот се оказа пер, като в същото време бе и граф. Той през цялото време ухажваше мис Люистоун, която се забавляваше чудесно. Имаше и още един младеж, Джъстин, лорд Хенсъм, чиито натруфени дрехи конкурираха одеждите и на най- скандалните контета, посещаващи представленията на театъра им. Съвсем скоро обаче Мод откри, че най- интересната личност сред новодошлите бе един французин, рицарят Иполит дьо ла Превалоа. Среден на ръст, но добре сложен, мосьо дьо ла Превалоа имаше издължено и мургаво привлекателно лице, чиито искрящи черни очи сякаш я разсъбличаха с поглед. Английският му бе безупречен, а маниерите му, като изключим дръзките му очи, бяха едни от най-приятните.
— Простете, мосьо Превалоа — тихо каза Мод, докато другите бяха потънали в оживен разговор за явната неприязън на краля към починалия му по-голям син, принц Фредерик. — Нямам претенциите да разбирам от политика, но преди малко генерал Уилкс ми спомена, че вашата страна се намира във война с нашата.
— И вие се питате какво правя тук, в тази, така да се каже, чужда за мен територия? — отвърна французинът и се усмихна. — Да, за съжаление нашите две страни наистина са във война. Но, мадмоазел, пред вас стои човек, за когото печалбата е много по-важна от политиката. Вие, англичаните, се увличате извънредно много от нея, но ако ми позволят да се занимавам с търговията си, аз никога не бих се ангажирал в подобни пререкания.
— А с какво търгувате?
— Внасям френски вина, мадмоазел Мейкджой. Тъй като кралят и синът му са големи почитатели на хубавото вино, аз имам разрешението да продължа търговията си. Опитвам се да не го афиширам, защото официално търговията между нашите две страни е забранена.
Мод въздъхна.
— Не мога да разбера защо Негово величество толкова много мрази сина си. Струва ми се неестествено.
—
— И ние сме на същото мнение — намеси се графът, доловил последните думи на Превалоа. — Георг II винаги ще си остане германец по душа, докато внукът му има всички изгледи да стане първият наистина английски монарх от времето на старата кралица Ан.
Дискусията бързо бе подета на висок глас от останалата част на компанията. По средата на вечерта, за
