Той побърза да вдигне обвързаната с въжета кутия до вратата и я подхвана под мишница.
— Скъпа, ако наистина искаш да узнаеш какво се мъти в главата на Алън, най-добре е сама да го попиташ. За всичките години, през които го познавам, не успях да разбера тайната му. Но не му позволявай да си мисли, че… не можеш да имаш свое собствено мнение и свой собствен живот.
— Добре, няма.
— Време е да тръгвам и да се заема с товаренето на фургона. В противен случай никога няма да стигнем навреме в Уиндзор за утрешното представление.
Той напусна стаята и остави Мод по-озадачена и по-объркана от всякога.
На зазоряване, на фона на ръмящия дъжд, фургонът на Стенбъри се затъркаля надолу по Грейт Уест Роуд към Хайнслоу Хийт. Актьорите се бяха скупчили вътре, търсейки защита от режещия студ, като се притискаха до балите с багаж или се гушеха един в друг, за да се стоплят.
Мод седна в един ъгъл, загърна се с топлата си, обточена с кожа пелерина и пъхна ръце в маншона си. Настроението й бе мрачно и напълно подхождаше на лошото време навън. Никак не й бе лесно да се сбогува с кокетния си дом, особено когато Алън не се появи през цялата нощ. Единствената й утеха бе убеждението, че един ден отново щеше да се завърне в него. Турнето нямаше да продължи много дълго и когато се върнеха, пролетта, носеща нова радост и надежда, щеше да чука на прага. Може би дотогава Алън щеше да се помирил с правителството и двамата отново щяха да заживеят в малкия си дом, освободени от всякакви страхове и опасности. Тя бе убедена, че щеше да стане именно така.
Оптимизмът й бе сериозно накърнен, когато тази сутрин Алън не тръгна заедно с тях. Той бе наредил да потеглят и да го изчакат вечерта в Уиндзор. Въпреки окуражителните думи на Джеръми да не се притеснява, че той може да се занимава и с други жени, тя се запита дали нечие топло легло не го бе накарало да остане в града.
Не на последно място, и Джеръми се държеше странно. Той почти не й проговори и упорито отбягваше погледа й. Невидимата бариера, която внезапно се бе изправила помежду им, дълбоко я нарани.
Мод затвори очи и облегна глава на подскачащата стена на фургона. Джеръми щеше да превъзмогне смущението си. Тя щеше да се погрижи това да се случи по-скоро. Трябваше само да се престори, че нищо не се бе случило, и те отново щяха да се радват на предишното си безгрижно приятелство. Нямаше как да не се оправи.
Ами Алън? Е, това щеше да й коства малко повече усилия, но тя щеше да намери начин да го върне отново при себе си. Мод беше убедена, че до завръщането им в Лондон тя щеше да е премахнала всички бариери, които я отделяха от него. Трябваше да го убеди, че само с нея можеше да бъде щастлив.
Да, когато се върнеха в Лондон, всичко щеше да се оправи. Беше убедена в това.
Алън напусна Лондон под лек дъждец, който по пътя до Уиндзор прерасна в проливен порой, през чиято гъста завеса едва успяваше да различи очертанията на градските стени. Влезе направо в обора, където се намираше фургонът и багажът на трупата, и започна да суши дрехите си и да храни преуморения си кон. Вътре бе топло и уютно. Той полегна върху дъхавото сено и реши да си почине.
Свали наметалото си, пъхна ръце под тила и се заслуша в почукването на дъждовните капки по покрива. Мислите му се рееха безцелно, но по едно време се концентрираха върху чифт смарагдови очи, украсяващи едно бяло овално лице, сочни розови устни и водопад от златисточервеникави коси. Той се усмихна и си помисли, че може би сега се сещаше за Мод именно защото първата им нощ бе преминала в подобна обстановка. А каква нощ беше само!
Както бе предположил, след всеки пореден акт сирената в нея ставаше все по-настоятелна. Имаше нещо неподправено и диво в страстното й отдаване, придружено от непрекъснато желание да откликва на желанията му така, че да го оставя едновременно задоволен и изпълнен с благоговение. Никога преди това не бе изпитвал подобно нещо с някоя жена.
Защо тогава да не притича под дъжда и да не я сграбчи в прегръдките си? Не я бе виждал от няколко дни, а от последната им задушевна нощ в малката й къща на Лейчестър Скуеър бе изминала цяла вечност.
Защо ли наистина? „Стегни се, Алън Дезмънд — наум си заповяда той. — Прекалено се притесняваш, а това е обезпокоително.“ Ако се вживяваше извънредно много в чувствата си към тази жена, той като нищо можеше да забрави основната цел, заради която живееше. Това означаваше също да мисли и за бъдещето, което той от дълги години бе забравил да прави. Единственото нещо, което очакваше от бъдещето, бе отмъщението за преживяното страдание. Точно сега не биваше да се отказва, и то когато отмъщението бе толкова близко.
Вратата на обора изскърца и той подскочи. После видя как една дребна фигура, увита в наметало и с нахлупена, подгизнала от дъжда шапка, се вмъкна вътре. Алън стисна дръжката на камата си, но мъжът свали шапката си и той разпозна лицето на Джеръми.
— Какво те води насам? — попита той и се надигна.
Джеръми уплашено се огледа.
— О, Боже! Как ме изплаши! — Той захвърли наметалото и седна върху сеното до приятеля си. В ръцете си носеше четвъртита зелена бутилка и по всичко личеше, че от известно време не се бе разделял с нея.
— Искаш ли една глътка? — попита той и протегна шишето.
— Благодаря. Отлично средство срещу студа. — Алън отпи една голяма глътка и се закашля. — Уф! — възкликна той. — Откъде изрови това? Не предполагах, че харесваш бренди?
— Нещо взе да ми се услажда. Това е най-силното нещо, което можах да открия.
Алън изтръска няколко сламки от ръкава си и се запита защо приятелят му, който никога не си падаше по алкохола, изведнъж бе открил, че това му харесва.
— По-добре да внимаваш — пошегува се той. — Алкохолът не прощава никому.
Джеръми се усмихна и тъжните му сиви очи леко заблестяха.
— Не се притеснявай за мен, приятелю. Винаги успявам да се задържа на краката си. Но защо стоиш тук, а не си в хана?
— Пристигнах преди малко и трябваше да се погрижа за коня. Исках да изчакам малко, докато дъждът понамалее. — Алън обви раменете си с ръце. — Забелязвам, че доста си пил. Защо не престанеш?
— Не съм пиян — опита се да протестира Джеръми и завинти капачката.
— Знаеш ли, само един път съм те виждал пиян, Джеръми. Спомняш ли си добрите стари времена?
Джеръми се засмя.
— И още как! Тогава се срещнахме за първи път. Беше на панаира в Дърхам. Онзи нахален фокусник ме предизвика.
— Да, но ти му даде да се разбере. Той обаче реши да те сломи чрез пиене. Явно това му се удаваше много по-добре, отколкото триковете. А ти, между другото, беше най-добрият фокусник, когото някога бях виждал. И все още си такъв.
Бузите на Джеръми поруменяха от удоволствие.
— Толкова сте добър към мен, сър — отвърна той и размаха бутилката. — Тогава бях толкова пиян, че изобщо не можах да разбера какъв беше ти. За първи път виждах толкова отслабнал младеж. Шотландският ти акцент бе толкова плътен, че можеше да се разреже с нож. А ти самият беше толкова сърдит на света, че само търсеше някого, с когото да се заядеш.
— Да, спомням си — отвърна Атън и в очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Това бяха лоши времена. Приличах на разбеснял се планински поток, който търси реката, която да го приюти. Тогава се появи ти и ме запозна с графа.
— Аз просто ти посочих реката. Талантът и амбицията ти помогнаха да се издигнеш.
Алън внимателно се взря в приятеля си. Джеръми бе само няколко години по-голям от него, а всъщност изглеждаше много по-стар. Когато играеше поредната си роля на сцената или забавляваше публиката с фокусите си, той излъчваше непреодолимо обаяние. Понякога, извън театъра, той изглеждаше объркан и някак си отнесен. Но никога досега не бе търсил утеха в бутилката.
— Добре си живеехме тогава — каза той. — Какво удоволствие бе да пътуваш из страната, да пишеш нови пиеси и да се вълнуваш, когато ги видиш поставени на сцена…
