— Разнебитените ханове, пиршествата, жените…
— Тези последните не си ги спомням много-много.
— Така е, защото ги приемаше като нещо естествено. Трябваше ти само да се качиш на сцената и те започваха да ти се лепят като мухи на мед. А аз обирах остатъците.
— Глупости. Може би наистина всичко това е било, но тогава бяхме млади. Нещата се промениха — добави Алън, мислейки си за Мод.
— Да, така е — прошепна Джеръми, мислейки си за Мод.
Конят на Алън се размърда и нетърпеливо изпръхтя. Той стана, погали го по влажната муцуна, измъкна от джоба си половин морков и го предложи на животното.
— Знаеш ли, Джеръми, можеш да постигнеш много по-голям успех извън трупата. С таланта, който притежаваш, спокойно можеш да печелиш само за себе си. Богатите благородници плащат добре за подобни забавления.
— Да, и шарлатаните взимат добри пари, за да предсказват бъдещето. Това ще бъде следващата стъпка.
— Няма да е необходимо. Исках само да кажа, че талантът ти е много над посредствените качества на повечето от актьорите в трупата. Ако го използваш както трябва, можеш наистина да станеш доста богат.
— Ами ти? Да не би да си забогатял от писане на пиеси?
— Много добре знаеш, че не го правя заради парите.
Джеръми отпи още една глътка и избърса уста с ръкава си.
— Същото важи и за мен. Винаги съм се радвал да бъда част от „Стенбъри Плейърс“. — Поне досега — тихичко добави той. — Освен това още тогава реших, че около теб трябва да има някой, който да обуздава прекалено буйните ти политически амбиции. Поради липса на друг това правех и правя аз.
Алън подръпна ушите на коня.
— Да не би да съм длъжен да ти благодаря за това?
— Няма нужда. Удоволствието е само мое. — Той отново надигна шишето.
Алън рязко се втурна към него и му отне шишето.
— Хайде, стари приятелю! Мисля, че и двамата имаме нужда от една хубава вечеря, дори и да трябва да повървим известно време под дъжда. Сега не е време за носталгия, навън и без това е достатъчно влажно и мрачно.
Съпротивата на Джеръми се стопи в лека усмивка, когато долови съчувствения поглед на Алън.
— Ти си босът — отвърна той и се изправи.
Глава 12
Когато напуснаха Лондон, Мод нямаше никаква представа кои места щяха да посетят, но тя изобщо не предполагаше, че турнето им ще завърши в Бристол. Бе чувала да се говори за Бристол, но не мислеше, че това ще бъде последното място, в което трупата ще изнесе представление. Това бе пристанищен град с всички произтичащи от предназначението му злини. Йорк, Линкълн, Оксфорд, който и да е друг град щеше да бъде сто пъти повече за предпочитане.
Въпреки това те поеха по западното шосе към Бристол, минавайки през Рийдинг, Нюбери, Бат, Уелс, и всичко това по настоятелно искане на Алън. Когато пристигнаха в града, се оказа, че не можеха да си намерят дори прилични стаи, но Алън побърза да ги успокои, че всичко ще се уреди. Два дни след пристигането им в залата, където репетираха, влезе един посетител и тя разбра защо бяха дошли в града.
— Генерал Уилкс, вие ли сте това? — извика тя и се запъти към края на сцената, за да го огледа по- добре. — Не очаквах да ви срещна тук.
— Удоволствието е мое, мис Мейкджой. Позволете ми да ви кажа колко съм щастлив, че пътищата ни отново се срещнаха, и то в това необичайно място. — Той я погледна със светнал поглед. — Не може да ми откажете, довечера ще вечеряме заедно!
Още преди Мод да може да отговори, Алън дойде и застана до нея.
— Добър ден, генерале — сдържано поздрави той. — Да не сте си взели отпуск?
— На вашите услуги, мистър Дезмънд. Не е така. Всъщност аз съм тук, защото очаквам последните заповеди. Във Външно министерство най-сетне решиха да ме изпратят на нова мисия. Не вярвам да не сте забелязали, че градът е пълен с войници.
— Да, прав сте, но аз мислех, че това е нещо обичайно за град като Бристол, откъдето тръгват кораби за всички посоки по света.
— Не. Тези приятелчета чакат заедно с мен да оборудват корабите ни. — Той отново се усмихна на Мод. — И все пак трябва да призная, че скучното чакане има изгледи да се разведри от някои по-приятни занимания.
Алън изпитателно погледна към Мод.
— О, да. Вие двамата се познавате доста добре, нали?
— Поканих мис Мод на вечеря. Разбира се, ако желаете, и вие може да се присъедините към нас — добави хладно той.
Алън замислено се почеса по брадата.
— Съжалявам, но вече съм ангажиран. Мод обаче е свободна. Защо не излезеш и не се позабавляваш малко?
Тя го погледна.
— Всъщност аз…
— Глупости — каза той, хвана я за лакътя и я побутна напред. — Малко разнообразие няма да ти навреди. Ти работиш толкова много. Турнето е уморително изпитание, генерале, сигурен съм, че напълно ме разбирате.
— Но да, естествено. Какво ще кажете за осем часа, мис Мейкджой? Ще ви изпратя карета.
Мод нервно издърпа ръката си от тази на Алън.
— Осем ли? Добре, чудесно. Изпратете я в театъра. Ще чакам тук.
— Прекрасно! Наистина прекрасно! Ще се видим довечера. — Той я удостои с един нисък поклон и се запъти към изхода, като не спираше да повторя нещо на себе си.
— Не искам да вечерям с него! — каза Мод през зъби. — Защо ме хвърляш в лапите му?
— Нали ти бях казал, че не е зле да флиртуваш с хора като Уилкс. Той може да отвори доста врати пред теб.
— Точно в този град ли? Освен това той заминава за Индия.
Той я издебна и леко я погъделичка под брадичката, преди тя да се усети и да отблъсне ръката му.
— Това означава, че съвсем скоро ще се отървеш от него нали така?
Мод го изгледа страховито и той се върна към репетицията. Не на последно място гневът й бе породен и от странното му държане спрямо нея. Дори и по време на това ужасно турне той не измени на навиците си. Нощем често се шмугваше при нея под завивките, събуждаше я и я любеше до премала, а на следващия ден се държеше почти толкова безразлично, колкото с Кити и дори с Ева! Объркването и отчаянието й бяха толкова големи, че тя вече бе готова да заключва нощем вратата си. Може би идеята да излезе с генерала не беше чак толкова лоша. Въпреки че тя не го обичаше, той поне се стараеше да й засвидетелства необходимата почит и уважение, и промяната можеше да се окаже благотворна.
Вечерта, когато каретата на генерала я отведе до един от луксозните ресторанти близо до брега, тя се бе поуспокоила. Портиерът я въведе веднага при генерал Уилкс, който я чакаше в едно малко сепаре на първия етаж. Мод пристъпи към високия прозорец, който гледаше към кея. Дори и по това време на деня на пристанището кипеше трескава дейност: покрай камарите от стока, която току-що бе разтоварена или очакваше да бъде натоварена, се суетяха носачи, счетоводители, търговци, морски капитани и моряци. Окачените на една гирлянда лампи хвърляха златисти отблясъци върху влажния паваж и очертаваха тъмните контури на мачтите на закотвените малко по-навътре кораби.
— Имам чувството, че кейовете изглеждат по-красиви вечер, отколкото през деня — унесено каза Мод, докато Уилкс сваляше пелерината й.
