помещения. Алън се втурна напред.
— Какво искаш да кажеш? Каква работа?
Нахлуха в кухнята и Алън присви очи, докато не видя вратата в долния край на помещението. Той я хвана за ръката и я повлече нататък.
— Става дума за Джеръми. Изчезнал е.
Глава 13
Навярно бе забравил палтото в някоя кръчма. Тъй като вечерта бе много топла, Джеръми не усети липсата му, докато нощта не бе напреднала порядъчно, а дотогава беше пил толкова много, че вече му бе все едно. И без това в крайбрежните кръчми бе винаги твърде горещо. Те бяха задушни, изпълнени с пара и опияняващи миризми на застояла бира и ейл, кънтящи от шумното веселие на пияни гуляйджии — точно за такава атмосфера копнееше.
Беше се потопил в нея още от ранния следобед, когато бе започнал обиколката си из опушените пивници. За нещастие бе още достатъчно трезвен, за да го съзнава. Забравата още не го бе унесла, така че трябваше да продължава да се препъва по крайбрежната ивица, докато успееше да го завладее. Все още си спомняше твърде много неща. Спомняше си, че за първи път в живота си бе разкрил душата си и, че споменът бе още твърде болезнен, за да може да го понесе. Откакто порасна достатъчно, за да преценява нещата, много внимаваше да не позволява на никого да надникне под тази весела, забавна фасада. Всички, включително и Мод, го смятаха за най-добрия човек, за най-надарения фокусник. Никой досега не бе положил усилия да долови болката зад всичко това и до онзи момент на непредпазливост Джеръми не бе допускал никой да го направи.
А всичко, което бе получил, след като свали маската си, бе един поглед, пълен с такъв ужас и изумление, че нямаше да може да го забрави никога. Ако притежаваше и половината от смелостта, която му бе необходима, щеше да се хвърли в пролива и да се удави. Единствено това заслужаваше, защото бе един нещастен, противен страхливец.
Блъсна вратата и влезе в някакъв осветен коридор. Тази изглеждаше най-зле от всички посетени досега кръчми и това не бе чудно, защото се намираше в края на крайбрежната алея. Няколко жълтеникави лица се обърнаха към него, но по-голяма част от пиячите бяха твърде заети с чашите си и обзети от фалшивата си веселост, за да обърнат внимание на поредния отпуснат, полупиян новодошъл. Олюлявайки се, Джеръми си проправи път през масите и едва не падна върху бара.
— Имаш ли бира? — измърмори той.
Пълният мъж зад бара обърна към него малките си, сурови очи.
— Имаш ли пари?
Джеръми сложи със замах няколко пенса на бара и ги плъзна към него. Парите още не бяха стигнали до края, когато изчезнаха в огромната лапа на съдържателя.
— Нека да си остане между мен, теб и чашката, но май вече порядъчно си сръбнал — отбеляза мъжът, като побутна една плоска, зелена бутилка към Джеръми, а той я сграбчи за късото гърло.
— Не съвсем, добри човече — измънка и я пъхна под мишница.
Огледа се и видя, че двама ставаха от една маса в един тъмен ъгъл, далеч от полюшващите се фенери, които осветяваха предната част на помещението. Взе една чаша и забърза към масата, за да я заеме, преди да го е изпреварил някой друг. Тъкмо се бе настанил на стола, когато от съседното сепаре един мъж го хвана за ръкава.
— Ха, че това е човекът с птичките, дето игра в представлението! Онзи ден го гледах. Изпей някой птича песен.
Джеръми дръпна ръката си.
— Сбъркал си адреса — измърмори той и се наведе над бутилката.
Една жена, която седеше в сепарето, се наклони напред и опули очи срещу него.
— Познавам го. Джоуи е прав. Къде е малкото ти приятелче в клетката, дето пее и говори? С теб ли е?
— Знаех си, че е той. Хайде, бъди добро момче, изсвири ни няколко…
— Остави ме на мира! — сопна им се Джеръми. — Бъркате ме с някого!
— Добре де, добре — изсумтя презрително жената. — Мисли си, че е нещо повече от нас, обикновените хорица.
— Хайде, хайде, той е добро момче. Можем да опитаме някой и друг фокус. Да се позабавляваме…
— Остави го, Джоуи — започна да го увещава жената, когато Джеръми ги изгледа свирепо. — Иска да си пие сам, остави го. На мен не ми пука.
За негово облекчение те се върнаха към собствените си разговори и го оставиха да пие на спокойствие. Погълна първата чаша наведнъж, като се задави и задъха от огнената диря, която остана в гърлото му, след което отново напълни чашата. Не след дълго щеше да дойде забравата. В този тъмен ъгъл вероятно никой нямаше да го закача, така че можеше да легне на масата и да поспи до сутринта.
Утре. Същите спомени, същата болка и същото разрешение. После вдругиден, и в по другиден…
Пресуши и втората чаша. Трябваше да има друг начин да се справи с това, но проклет да е, ако го знаеше.
Погледът му започна да се замъглява и стаята се завъртя. Откъм предната част на помещението се разнесе оглушителен шум, но той не можеше да види ясно какво става. Стаята се изпълваше с хора, мъже с яркочервени униформи, с дълги пушки…
Бе достатъчно трезвен, за да усети студа, който обгърна цялото му тяло, когато осъзна кои са. Настана суматоха, чуха се викове, щом мъжете се втурнаха из помещението. Те сграбчваха всеки, който бе в състояние да се движи, и го запокитваха към предната част, където фенерите хвърляха зловещата си светлина в изплашеното му лице. Джеръми трескаво се огледа, за да открие друга врата, и съзря един мрачен коридор със стълбище, което водеше към приземния етаж. Бе потънало в тъмнина, но ако успееше да се добере до него, със сигурност щеше да го изведе навън.
Той се наведе и започна да се промъква покрай мрачните сепарета към стълбите, преди да го забележат.
— Я гледай какво си имаме тук!
Една ръка го сграбчи за яката, дръпна го назад, след това го вдигна във въздуха и го завъртя. Той успя да различи огромната, облечена в червено фигура, която държеше, и едно ухилено месесто лице. Джеръми размаха безпомощно ръце и се опита да удари тази омразна муцуна, но мъжът го държеше на разстояние.
Жената, което седеше в сепарето, се разпищя, когато друг войник изтръгна Джоуи от нея. На свой ред тя го хвана за свободната ръка и двамата с войника го задърпаха. Жената не преставаше да пищи.
— Пусни ме! — опита се да изреве Джеръми през стиснатото си гърло.
— Я го виж какъв е дребосък! Не знам дали капитанът ще го иска — със смях се обади трети войник.
Мъжът, който държеше Джеръми, го вдигна още по-високо.
— Диша, нали? Другото не е важно. Трябва да наберем нужната бройка.
Той изведнъж го пусна долу, после го дръпна силно за ръката и го затегли към вратата. Джеръми се извъртя яростно.
— Никаква проклета тайна няма да успее да ми от…
Войникът се изсмя.
— Какво има? Не искаш да изпълниш дълга си към Бога и краля ли, а? Лошо, много лошо!
Блъсна Джеръми към стената, но той размаха ръце, нахвърли се върху него и успя да удари великана право в стомаха.
— Ах, ти, малък негоднико! — изпъшка войникът и бутна Джеръми към стената, като удари главата му в една от дъбовите греди. Краката и ръцете му отмаляха и стаята заплува пред очите му. Почувства как отново го сграбчиха и тласнаха напред. Последното нещо, което си спомняше, преди лелеяната забрава да го погълне, бе светлината, която подобно на лунни лъчи осветяваше паважа.
