За изненада на Мод Алън бе приготвил кола. Не бе посмял да я докара пред вратата и я беше оставил в края на улицата. Той набута Мод вътре, извика на кочияша накъде да кара и се качи до нея.
Мод позна адреса.
— Защо отиваме към крайбрежната ивица? Там ли се е изгубил Джеръми?
— Не се е изгубил. По-лошо. Насила е бил зачислен в армията. Пиел в една от онези долнопробни кръчми, когато нахлул един отряд за насилствено вербуване на войници и подбрал всички, които можели да ходят. Ще отплават, когато настъпи отливът, и трябва да попълнят редиците си.
— В такъв случай не е убит или мъртъв. Когато ми каза, че е изчезнал, се опасявах от най-лошото.
Лицето на Алън бе сериозно.
— Още не е мъртъв, но ще бъде. Познавам добре Джеръми. Умен е, но няма нужната закваска, за да издържи едно пътуване до Индия, а още по-малко — живота в армията. Гарантирам ти, че ще е мъртъв до един месец.
Очевидната загриженост на Алън едновременно учуди и развълнува Мод. Знаеше, че двамата мъже са приятели, но никога не бе подозирала, че Джеръми значи толкова много за Алън. Тя отвори уста да му каже, че армията не отива в Индия, но той я пресече, преди да е успяла да каже нещо.
— Сега, ето какво искам да направиш. Ще изиграеш най-голямата си роля в живота! Ще отидеш на онзи кораб и ще кажеш на армейския капитан, че си жената на Джеръми, че имате десет деца и, че те ще загинат от глад, ако не му позволят да се върне вкъщи. Смяташ ли, че ще се справиш?
— Мисля, че да. Но дали ще ме изслуша? Дали в армията позволяват на някои мъже да избегнат насилственото вербуване поради семейни задължения?
— Във флота не, но в армията… Просто не знам. Но си струва да опитаме. Трябва да направим нещо. Няма да допусна това да стане! Няма! Хайде. Да се поупражняваме малко. Представи си, че аз съм офицерът, а ти опитваш да спасиш съпруга си.
Уточняваха подробностите по нейната история, докато колата се клатушкаше по тъмните улици към крайбрежието. Когато спря срещу огромния полюшкващ се върху вълните силует на закотвената шхуна, тя се бе вживяла почти до истински сълзи.
Увери се, че ще й трябват, за да успее да убеди дежурния офицер със студени очи. За щастие на палубата имаше още няколко от неговите хора и тълпа моряци с плитки. Те с нетърпение очакваха отлива. Бе очевидно, че след половин час ще са вече на път.
Мод се хвърли към дежурния офицер. Като ридаеше, умоляваше, падаше на колене и после увисваше на ръката му, тя го призоваваше да остави бедния й съпруг на брега. Офицерът се освободи от нея.
— Кой пусна тази жена на кораба? — извика ядосано той на помощника си.
— Тя ме избута — отвърна той. — Опитах се да я спра.
— А ти кой си? — обърна се капитанът към Алън.
— Братът на тази нещастна женица. Трябва да й повярвате, господин капитан. Това страдащо семейство има нужда от баща.
Офицерът махна с ръка и един огромен сержант пристъпи напред.
— Къде е този човек? Този… Джеръми Оукс?
Сержантът се наведе към него и отвърна тихо:
— Долу, сър. Той дойде на кораба леко… леко ранен. В главата.
Мод усети Как Алън сграбчи ръката й, и зарида високо.
— Спрете тази врява! Човекът положил ли е клетва?
— О, да, капитане. Това бе първото нещо, което направи.
— Тогава нищо не мога да направя. Вашият съпруг е в армията, госпожо, и ще трябва да приемете този факт. Така нареченият ви „брат“ изглежда здрав. Нека той се грижи за бедното ви, страдащо семейство. А сега и двамата напуснете кораба. Смятаме да отплаваме.
Той им обърна гръб. Мод хвърли на Алън отчаян поглед и отново започна да хлипа, когато двама войници пристъпиха напред, за да ги избутат надолу по стълбите.
— Не можете да направите това! — извика Алън. — Индия ще убие Джеръми. Той няма да оцелее!
— В такъв случай можете да се успокоите — саркастично забеляза един войник, — защото не отиваме в Индия, а в Америка.
Стигнал вече до стълбата, Алън сграбчи перилата и спря.
— Какво казахте? Не отивате в Индия? Но аз мислех…
Мод го хвана за ръката.
— Опитах се да ти кажа. Има промяна в заповедите на генерал Уилкс. Ще се бият с французите във Филаделфия.
— Филаделфия ли? Стига си ме блъскал! — и той на свой ред тласна войника. — Почакай само минутка. Америка ли?
— Точно така. И ако не искате да отпътувате с нас, по-добре слизайте веднага от кораба.
— Само за момент. — Той се наведе, за да мине покрай войника, и се спусна към капитана. — Искате ли още един новобранец?
Капитанът го погледна изненадано, а Мод изпищя ужасено.
— Ако имаш предвид себе си, разбира се. Винаги може да ни потрябва силен, здрав мъж.
Откъсвайки се от хватката на войника, Мод изтича към Алън.
— Какво правиш? Полудял ли си?
— Отивам в армията. За мен това е единственият начин да се погрижа Джеръми да остане жив.
— Ами аз? Алън, не можеш просто така да заминеш и да ме оставиш!
Капитанът я погледна отвисоко.
— Вашата „сестра“ изглежда много привързана към вас.
— Сър, може ли за момент да си взема сбогом.
— По-добре е да побързаш. На този кораб няма място за жена.
Алън хвана Мод за лакътя и я поведе към перилата. Той се наведе съвсем близо до изплашеното й лице и прошепна:
— Иди да намериш Джошуа Бенет. Кажи му, че съм променил решението си и ще приемем предложението му. Обаче искаме да отидем във Филаделфия, не в Ню Йорк.
— Но представи си…
— Няма време да обсъждаме! Доведи трупата във Филаделфия. Щом този кораб стигне там, двамата с Джеръми ще намерим начин да се измъкнем от армията, с чест или не. Ще се срещнем там.
— Алън… не знам…
Той я прегърна и я целуна. Бе дълга, силна целувка, в която нямаше обещания, а сбогуване.
— Ще се видим в Америка.
Преди тя да успее да проговори, той се обърна и изчезна през люка. Мод щеше да го последва, ако войникът не бе я издърпал надолу по стълбата. Той я блъсна на паважа и тичешком се качи обратно на кораба. Незабавно дългата, пригодена за стълба дъска се вдигна във въздуха, издърпана от войниците на палубата.
Мод наблюдаваше безпомощно как суматохата на борда се увеличаваше. Някои от моряците се покатериха по въжетата, развързаха такелажа и го хвърлиха към протегнати в очакване ръце, гредите заскърцаха и застенаха, когато платната се опънаха и заплющяха на вятъра. В ужас тя видя как големият кораб се насочи бавно и тежко към открито море.
Все още не можеше да повярва, че Алън и Джеръми бяха на този кораб, който лениво се плъзгаше към Америка, оставяйки я сама. Как щеше да се справи? Ами ако останалите от трупата не искат да отидат в Америка? Какво щеше да стане, ако мистър Бенет повече не искаше артистите от Стенбъри?
Към смущението й се прибави и навременен гняв. Колко типично за Алън да се запилее на някакъв си свой кръстоносен поход и да я остави да събира парчетата. Напълно ще си го заслужи, ако сега се върне в Лондон и си изгради там собствен живот.
И повече да не го види? Мисълта за това бе непоносима. Тя тропна гневно с крак и размаха юмрук към огромната сянка на кораба, след което отиде да търси Джошуа Бенет.
Въпреки че Алън си бе представял как стои до перилата и наблюдава бреговете на Англия, които
