постепенно се изгубват от погледа му, той много скоро разбра, че това няма да стане. Едва бе написал името си в свитъка хартия пред капитана, когато една месеста ръка го сграбчи за рамото и го запокити към люка. Обърна се и видя огромен мъж с лице на горила, с тесен процеп вместо уста и малки очички, които студено се взираха в него изпод гъстите, черни вежди. Алън отблъсна ръката.
— Няма нужда да ме буташ.
— О, я виж ти какъв джентълмен! И трябва да му се говори учтиво. — Сержантът се наклони към лицето му, тънките му устни се изкривиха злобно. — А сега ще ти дам един урок. Първия. Вече не си джентълмен. Ти си редник в Кралските войски, а това е най-низшата форма на живот, наравно с хлебарката. А аз съм твоят сержант, което е най-висшата форма, освен капитана, когото няма да го е грижа, ако те смачкам с ботуша си като хлебарка. А сега слизай долу при останалите твари!
Като го стисна отново за рамото, сержантът го тласна навън към стълбите. Алън залитна, но запази равновесие. Готвеше се да удари мъжа, но се овладя. Нямаше смисъл да предизвиква сцени, преди дори да е разбрал къде се намира Джеръми и дали е добре. Побойници като този само търсеха да предизвикат човек да отвърне на удара им, за да си намерят по-нататъшна причина за бой. Той оправи жилетката си и леко се усмихна на сержанта.
— Да, сър. Веднага, сър.
После изчезна надолу по стълбата, преди разочарованият мъж отново да се нахвърли върху него. Смразяващата реалност на импулсивната му постъпка бавно проникваше в съзнанието му и той започна да си припомня всички ужасни истории, които някога бе слушал за живота в армията. Докато стигна до втората палуба, където бяха настанени повечето мъже, той вече се бе съвзел. Стореното бе вече факт и той трябваше да се примири с това. Питаше се за колко ли време щяха да стигнат Америка. За шест седмици? Каза си, че дотогава ще издържи, а веднъж това пътуване да свърши, щеше да намери начин да се измъкне.
Откри Джеръми сред малка група от хора, все още в цивилни дрехи, струпани в задната част на палубата. Бе мрачно и задушно, във въздуха се носеше противна смрад от кофите с помия, разположени на същата палуба. Хората бяха наблъскани толкова нагъсто, че Алън трябваше да ги разбута, за да стигне до приятеля си. Извади носна кърпичка и я притисна до носа си, защото към останалите зловония се бе прибавила и силната миризма на застояла бира.
Джеръми го загледа изненадано.
— Боже милостиви…
— Само това ли ще кажеш?
Джеръми се огледа.
— Какво правиш тук? Да не би и теб да са хванали насила?
— Не. Дойдох сам.
— Какво!
Алън се загледа в пребледнялото му лице.
— Били са те, а? Има ли нещо счупено?
— Не. Ако не бях толкова пиян, можех да им се изплъзна. Алкохолът забави реакциите ми.
— И сега не си съвсем трезвен, нали? — отбеляза Алън, съдейки по завалената реч на Джеръми. — Имам чувството, че до утре и двамата ще бъдем прекалено трезви.
— Защо го направи? Мислех те за по-разумен.
— Някой трябва да те наглежда. Освен това изведнъж ми се прииска да видя колониите. Какво става тук? Така ли ще прекараме пътуването, натъпкани по този начин на пода на долната палуба?
Някакъв мъж се наклони към Джеръми, придържайки с ръка главата си.
— Един от редовните ми каза, че утре ще спим на такелажната линия. Освен това щели да ни дадат униформи. И мускети.
— Това е Джоуи — измърмори Джеръми.
— Точно така. Джоуи Стейпълтън — потвърди мъжът и кимна с глава към Алън. — Бях в същата кръчма с жена си, когато цялата тази шайка нахлу и ни отмъкна. Мръсници.
Няколко други мъже се обадиха, за да споделят при какви обстоятелства се бяха озовали в тази мрачна и задушна дупка. Алън слушаше и си мислеше, че между тези хора, които бяха обединени от насилие и обща съдба, вече се поражда другарство. Повечето скоро се смълчаха, потънали в спомени за хората, които бяха оставили на сушата. Някои изпаднаха в пиянски унес. Дори Джеръми заклюма, облегнат на дъсчената стена, унесен от приспивното люшкане на кораба.
Алън се настани до него и потъна в собствените си мисли. За разлика от повечето мъже на палубата съзнанието му бе ясно и той много добре знаеше как се бе озовал тук. И все пак всичко бе станало толкова внезапно, че все още не можеше да осъзнае напълно последствията. Не си правеше илюзии. Кратката схватка със сержанта грубиян бе достатъчна, за да разбере, че го очакват тежки дни. Можеше да понесе неудобствата и познаваше хората до степен, в която можеше да бъде сигурен, че сержантът няма да го надвие. За разлика от другите бе избрал съдбата си доброволно, никой не му я бе наложил.
Най-тежката част от пътуването, мислеше си той, щеше да бъде раздялата с Мод. Шест седмици без да я види, да я притисне до себе си! Шест седмици да се пита дали е направила това, за което я бе помолил, и дали го е последвала. Да си задава въпроса дали ще я види отново или не. Дотолкова бе привикнал да я има до себе си, когато пожелае, че сега усети раздялата като внезапна раздираща болка в гърдите.
Нищо не можеше да се направи вече. Джеръми бе оцелял след грубостите на отряда за насилствено вербуване, но предстояха тежки дни и той знаеше, че двамата ще се справят по-лесно, отколкото поотделно. Освен това веднъж Джеръми се бе намесил и бе спасил Алън, ядосан и объркан. Най-малкото, което сега можеше да стори, бе да му върне услугата.
Той се облегна на дъските и затвори очи. Лека усмивка затрептя на устните му. Наистина не му оставаше нищо друго, което да може да направи. След като бе узнал, че Уилкс отива в Америка, щеше да намери начин да го последва, все едно дали в армията или не. Нямаше да се успокои, докато не погледне тлъстия, грозен генерал в очите и не му каже защо ще го убие. Докато не му припомни за смелото и красиво младо момче, което така безсърдечно бе унищожил, и прекрасната жена, чиято ранна смърт бе причинил. Нищо и никой нямаше да му попречат да стори това.
Все пак с цялото си сърце Алън се надяваше, че Мод дори в момента търси Джошуа Бенет и се приготвя да го последва.
След като помисли малко, Мод реши, че е най-добре да почака до сутринта и тогава да се изправи пред Джошуа Бенет. След неколкочасов неспокоен сън тя се облече грижливо, за да изглежда възможно най- добре, и се запъти към странноприемницата, където бе отседнал. Откри го в слънчевата трапезария. Закусваше.
— И дума не може да става за това — измърмори той, докато се тъпчеше с бъбрек и яйца. — Моят театър е в Ню Йорк, не във Филаделфия. Въпреки че, да си призная, познавам града и наистина мога да ви уредя представление там. Но това е град, който няма славата на особено гостоприемен към пътуващите артисти. Пълен е с квакери, а те, както се знае, се противопоставят на всички развлечения. Членовете на нашето англиканско духовенство в Ню Йорк достатъчно се правят на благопристойни, но са джуджета в сравнение с певците на псалми във Филаделфия.
Въпреки че говореше убедено, Мод усети, че зад думите му е скрито колебание. Наведе се над масата и примигна няколко пъти.
— Но във Филаделфия има война, нали? А войниците се нуждаят от развлечения. Чувала съм, че много обичат пиесите и театъра.
— За Бога, жено, ние не се бием срещу французите по улиците на Филаделфия. Войната е в провинцията, в горите. Все пак в това, което казваш, има капка истина. Армията ще трябва да прекара известно време в града, докато чака да потегли към границата, а пиесите са често забавление сред бездействащите войници и техните офицери.
Мод мислено благодари за способността на Бенет да съзира две страни във всяко изказване.
— И предполагам, ще бъда нещо като „шлагер“, така ли? — попита тя и го дари с една от най- подкупващите си усмивки.
Той я погъделичка под брадичката.
