— Красотата е най-малкото нещо тук — каза той и също погледна през прозореца. — Тук са струпани толкова много стоки, които рядко могат да се видят по други места в Англия. Всеки ден се създават и разсипват богатства. Хайде, елате, всичко е готово. Надявам се, че обичате печени стриди и месо от петел. Това са специалитетите на заведението.
Той дръпна един стол с висока облегалка и я настани до малката кръгла масичка.
— Ухае прекрасно! — каза тя и оправи широката си пола. — Сигурна съм, че ще ми хареса.
Въпреки че изпитваше известна неприязън към Уилкс, Мод не се съмняваше, че той щеше да се постарае да задоволи всичките й капризи. С успокоение забеляза, че не възнамеряваше да я закача. Тя, разбира се, знаеше, че освен красивите жени генералът обожаваше хубавата храна, и съвсем скоро цялото му внимание бе погълнато от отрупаната с блюда маса.
— Всички ли тези кораби са ваши? — попита Мод не толкова от любопитство, колкото да поддържа някакъв разговор.
Уилкс отчупи хрупкавото крайче на хляба и го пъхна в устата си.
— Не. Нашите са закотвени малко по-надолу. Всички са готови, с изключение на капитанския кораб. Аз пожелах да го ремонтират изцяло. Никой достатъчно разумен джентълмен не би се съгласил да плава на такава разнебитена черупка. Казаха ми, че след около четири седмици корабът ще бъде готов.
— Щом си позволявате такова голямо закъснение, излиза, че нещата в Индия не са чак толкова спешни.
— О, за голямо мое съжаление аз не отивам в Индия. Хората от Външно министерство никога не биха направи пи подобен жест към мен. Не, отивам в колониите.
— Колониите?
— Америка. По-точно във Филаделфия. Надявам се, че няма да остана там прекалено дълго. Проклетите французи са виновни. Но и местното население създава неприятности. Задачата ми е да ги смажа и аз ще ги смажа!
— Но Америка не е ли… твърде примитивна? Индианци, дива природа, прашни малки градчета…
— Да, така е. Там човек наистина забравя за цивилизацията, с изключение на онази част, която взима със себе си. Но дългът ме зове. Щом кралят е наредил, заповедите трябва да се изпълняват, макар нещо да ми нашепва, че това са по-скоро заповеди на министър-председателя Пит. Няма ли да си доядете петела, скъпа? Не? Нека ви помогна тогава, ако нямате нищо против…
Той протегна ръка, пренесе половината от месото в своята чиния и лакомо го захапа. Тя го наблюдаваше, като се надяваше, че погълнатата храна и виното щяха да притъпят сетивата му и той нямаше да пожелае някое по-особено продължение на вечерта.
Тя се оказа права. Когато доядоха десерта и изпиха поднесеното им кафе, генерал Уилкс бе толкова пиян, че едва се държеше на крака. Той се затрудняваше да говори и когато Мод нежно го поведе към канапето, за да го положи да легне, той веднага захърка. Тя духна свещите, остави една да свети, грабна пелерината си и излезе навън. Там я чакаше наетата карета. Качи се в нея и нареди на кочияша, който не я очакваше толкова скоро, да я заведе до хана. Точно когато поставяше крак на стъпалото, зад гърба й някой я повика по име:
— О, не мога да повярвам, но това е мадмоазел Мейкджой — каза един мазен глас с обигран френски акцент. — Каква приятна изненада!
— Мосьо дьо ла Превалоа? — извика Мод, която веднага разпозна французина. — И вие ли сте в Бристол?
Той поднесе ръката й към устните си. Дългите му мустаци леко я погъделичкаха.
— Mon Dieu, та аз прекарвам половината от времето си тук! Не си ли спомняте, че се занимавам с внос на вина? А вие, мадмоазел… какво ви води в града?
Мод леко издърпа ръката си.
— „Стенбъри Плейърс“ са на турне и изнасяме представления.
— Значи трябва да посетя театъра — каза той и свали шапката си, украсена с три модни халки. — Нямах никаква представа, че…
— Ще се радвам да ви видя в залата — бързо отвърна Мод и се наметна с пелерината. — Простете — каза тя и бързо вдигна поглед към тъмния прозорец на сепарето, — но много бързам. Надявам се да се срещнем в най-скоро време.
— Да, мадмоазел — отвърна той и я подхвана за ръката, за да й помогне. — Сигурен съм.
Мод се настани и показа глава през прозорчето.
— Лека нощ, мосьо.
— Лека нощ, мадмоазел.
Когато колелата на каретата затрополиха нагоре по улицата, Мод все още гледаше тъмния прозорец и не забеляза погледа на французина, който също гледаше натам и се усмихваше. Нито пък чу тихия му коментар, докато влизаше в сградата:
— О, да, мадмоазел Мейкджой. Със сигурност ще се срещнем отново.
Следващата сутрин бе толкова приятна, че Мод реши да се поразходи пеша до залата, където репетираха. Когато наближи сградата, тя видя Алън, които пресичаше улицата. Бе потънал в дълбок разговор с един непознат мъж и двамата трябваше внезапно да отскочат встрани, за да не попаднат под колелата на тежко натоварена каруца, която изскочи иззад ъгъла. Каруцарят размаха юмрук и пусна една цветиста ругатня, но те не му обърнаха никакво внимание.
Те я забелязаха и я изчакаха да се приближи. Алън се извисяваше над другия мъж, който беше нисък и жилав, с кръгло розово лице и светлозелени очи. Дрехите му бяха изцяло черни и в първия момент Мод си помисли, че е свещеник. Думите на Алън опровергаха впечатлението й.
— Това е най-новият член на трупата ни, мистър Бенет. Позволете ми да ви представя Мод Мейкджой, певица, танцьорка и невероятна актриса.
Мод протегна ръка и леко се поклони.
— Очарователната Пердита! Ваш покорен слуга, мадам — отвърна той със странен акцент и поднесе ръката й към устните си. — Джошуа Бенет от Ню Йорк. Радвам се да се запозная с вас.
— Колонист? — извика учудено Мод. — За първи път се запознавам с някого от колониите.
— Ние не сме по-различни от вас. Но, Дезмънд, тя е прекрасна! Доколкото разбирам, тя е перлата на трупата?
Алън свойски прегърна Мод.
— Да, така е.
— Ще предизвика истинска сензация в Ню Йорк. Градът ще пощурее. Няма да съжаляваш, уверявам те.
— Джошуа се опитва да ме убеди да отведа трупата в колониите. По-точно, в Ню Йорк. Казах му, че и дума не може да става.
Пред очите на Мод изведнъж изникна гледката на огромния разбунен океан, които разделяше Англия от Америка.
— Слава Богу! Ню Йорк се намира твърде далеч. Но ще се радвам да чуя разказа ви за града и новите земи. Ще ми направите ли това удоволствие, мистър Бенет?
— Както пожелаете, мадам. Ще бъда в Бристол най-малко още една седмица и се надявам да променя намеренията на Алън, преди да отпътувам за вкъщи. Току виж съм успял да подобря мнението ви за Америка, докато съм тук.
Мод тайничко се усмихна. Ако той наистина мислеше, че въздействайки на нея, ще успееше да въздейства и на Алън, горчиво грешеше.
— Не вярвам да успеете, но с радост ще ви предоставя възможността да опитате — отвърна тя и му се усмихна с най-чаровната си усмивка. — Ще дойдете ли на репетицията?
— Ще се появим по някое време, но сега сме тръгнали да търсим някое кафене, в което да побъбрим — изпревари Алън отговора на Бенет. — Джошуа и аз се познаваме от дълго време. Откакто започна да пътува през океана, той не престава да ме уговаря да посетя Ню Йорк.
— Винаги съм бил убеден, че „Стенбъри Плейърс“ са с едно ниво по-горе от останалите трупи, въпреки че Алън не ми вярва. В Ню Йорк имам малък театър, където винаги ще сте добре дошли.
