смяташе гората за живо същество, непостоянна и загадъчна, страшна, красива, потискаща, защото затрудняваше всяко движение, пленителна в своята девственост и вековна тайнственост. Малкото укрепление изглеждаше като късче от цивилизацията, размахало дръзко юмрук срещу настъпващата пустош.
Преди две години бил прокаран път в местността между Форт Леймън и южния край на езерото Джордж. Следващата част от похода им бе този път — ако тясната пътека с набити в земята дървени трупи можеше да се нарече път, мислеше си Мод. Въпреки че само десетина мили разделяха Форт Леймън от южния край на езерото, щеше да мине много време, преди цялата армия и снаряжението да се съберат там, и Мод и Моли, които се движеха най-отзад на колоната, знаеха, че ще мине поне една седмица, докато се придвижат. И то само ако щастието им се усмихнеше.
— Ако лорд Хау знаеше, че си тук, във Форт Леймън, без особено желание да продължиш, щеше да те изпрати обратно в Олбъни, преди да разбереш какво става — отбеляза Алън в един от редките случаи, когато имаше възможност да я посети в палатката й.
— Лорд Хау! Само за него говориш напоследък. Направил ти е силно впечатление, нали?
— Той е най-добрият войник във войската, може би и в цялата британска армия. Никога не съм предполагал, че ще се възхитя от британски офицер, но започнах да ценя здравия му разум и уважението към хората му.
— Да. Той твърди, че така ще ни е по-лесно да се придвижваме в гората. А и да не даваме на индианците толкова дълги сувенири.
Мод потръпна и отново ловко задвижи ножиците в дългата до раменете коса на Алън. Той винаги я прибираше назад в опашка и я връзваше с панделка, а сега, когато бе подстригана почти до черепа, тя си помисли, че е загубил един от най-привлекателните си атрибути.
— После можеш да поорежеш и мундира ми — продължи той. — Лорд Хау иска да носим туниките си къси. Това трябвало да ни улесни в боя.
— Струва ми се, той мисли, че всички трябва да бъдете убити.
— Напротив, опитва се да ни спаси. За мен той е единственият офицер, който се е поучил от неуспеха на Брадък при Форт Дюкен през петдесет и пета. Знае, че ако искаш да се биеш в тези гори, трябва да зарежеш официалните формирования и да се криеш зад дърветата като индианците. Това и колонистите го знаят. Свел е до минимум провизиите, амунициите, униформите ни, всичко, което може да попречи на горския бой. Той е гений.
Мод повдигна последния кичур от косата му и го подкъси с шест инча.
— Но аз мислех, че генерал Ейбърхромби командва тази армия.
— Така е. Лорд Хау е бригадният му генерал. Но на стария Наби му харесва да остави Хау да ръководи нещата, а той да си седи в палатката и да се грижи за деликатния си стомах. Това положение на нещата устройва всички.
— Готово. Свърших. Изглеждаш много особено.
— Пак ще порасне — отвърна Алън, надигна се от бурето, на което седеше, и съблече аления си мундир. Прокара пръсти през късата си коса. — Чувствам се странно, но предполагам, че ще свикна.
— Сега ли искаш да преправя мундира ти.
Тя вдигна мундира, за да го огледа, но той го взе от ръцете й.
— По-късно. Първо ще се позанимаваме с нещо по-приятно.
Ръцете му я обвиха, той я притегли към себе си и се наведе да я целуне по устните. Мод остави мундира да падне на мръсния под. Ръцете й обхванаха стегнатото му тяло и тя се отдаде на приятния, топъл допир на устните му.
— Липсваше ми — задъхано изрече той, като прокара устни от устата към бузата й. С една ръка повдигна косата й и леко гризна ухото й, при което по тялото й премина тръпка на удоволствие.
Мод се изви и потръпна продължително.
— Загубата на косата не е променила нищо друго в теб — прошепна и се засмя тихо и гърлено.
— Това е, защото не си ми отрязала онова, което има най-голямо значение — прошепна той в отговор.
Тя се засмя и се откъсна от него, за да го подразни малко.
— Недей, Моли може да влезе всеки миг.
Алън пристъпи към нея и отново я обви с ръце.
— Няма — промърмори той, целувайки врата й. — Казах и да не идва.
— Алън. Не трябваше. Сега ще си помисли…
— Е ще си помисли истината. Утре пък ние ще и дадем малко време да бъде със своя малък артилерист. Защо мислиш, че ти позволих да дойдеш чак дотук, любов моя, ако не за това?
Мод се опита да се пребори със страстните тръпки, които ръцете и устните му предизвикваха у нея.
— Не си ми позволил! Аз сама исках да дойда — задъхано каза тя, а пръстите му напипаха връхчето на гърдата й и започнаха да го мачкат.
— По същата причина — промърмори той, като разкопчаваше обикновената й рокля.
Мод се изви към него, когато разтвори корсета и, докосна рамото й, пъхна ръка по-надолу и хвана гърдата и. Тя се извърна в ръцете му и започна да разкопчава панталона му. Почувства силната му възбуда.
Тъй като имаше опасност да завали, бяха спуснали платнището на палатката и я бяха превърнали в малък, изпълнен с пара пашкул, който ги обгръщаше в своята топлина и задушевност. Застанал до леглото, Алън бавно я разсъблече, белоснежната й кожа блестеше на слабата светлина. Тя свали униформата му — кожената връзка, бялата ленена риза и панталона, докато накрая той я притисна до слабото си, голо тяло. Тя обичаше неговия допир, мускулестите рамене, широките гърди с меките, тъмни косми по тях твърдите кости на хълбоците, плоския му корем, тъмното петно, след което следваше дългият, набъбващ член, който сега бе насочен към нея, готов да проникне между бедрата й.
Копнежът му се усилваше и тя очакваше да я положи на леглото. Вместо това, за нейна изненада, той я придърпа към средния кол на палатката, леко я повдигна и я постави върху ниския дървен сандък. Притискайки се до нея разтвори краката й и проникна в нея със сила, като я повдигна дори по-високо. Ръцете й обвиха раменете му, а главата му се наклони към гърдите й, докато с нарастващо желание той проникваше в нея все по-дълбоко.
Викове напираха в гърлото на Мод, но тя ги сподави. Главата и се изви още по-назад, поднасяйки гърдите си по-близо до жадните му устни. Те търсеха гърдите, улавяйки със зъби ту едното, ту другото от набъбналите зърна, смучеха ги диво. Тялото й бе огън, силна топлина, която се увеличаваше с всеки нов тласък, докато тя повече не можеше да издържа. С вик той свърши в нея, притискайки я здраво към себе си, и замря.
Гърбът му бе влажен от лепкавата жега в палатката. Капки пот се стичаха по лицето му, тя вдигна главата му и го целуна нежно по устните.
Той е пое, леко я повдигна и я отнесе на леглото. Лежаха прегърнати, телата им почиваха. После започнаха да се докосват с известна тъга, която винаги следваше върховния екстаз.
Дълго време никой не продума. Алън помилва бузата й и придърпа главата й към шията си.
— Значи това бе причината да ми позволиш, както ти се изрази, да дойда с теб — полушеговито се обади Мод.
— Е… не единствената. Но трябва да признаеш, че си заслужава.
— И предполагам, по същата причина ще ми позволиш да продължа?
Изведнъж Алън се отдели от нея и седна, обвивайки коленете си с ръце.
— Всъщност не знам дали трябва. Досега бяхме в относителна безопасност, но опасностите ще се увеличават с приближаването ни до Форт Корийон. Може би е по-разумно да останеш в Леймън. Знам, че лорд Хау ще настоява за това, ако научи.
— Тогава няма да му казваш, нали?
Алън сведе поглед към нея и се засмя.
— Имам чувството, че независимо от това какво ще позволя, ти ще ме последваш до езерото Джордж.
Тя леко прокара нокти по гърба му.
