— Чувството ти е правилно. Можеш да ми позволяваш или забраняваш колкото си искаш, но аз смятам да продължа.
Алън се извърна бързо, хвана ръката й и я издърпа около слабото си тяло. Лицето му бе много близо до нейното, а усмивката му бе сурова и решителна.
— Вироглава жена! Майка ти не те ли е научила, че дългът на жената е да се подчинява на съпруга си безпрекословно?
Мод се засмя.
— Ти не си ми съпруг. А дори и да беше, знаеш, че нямаше да бъда мекушава женичка, която смирено приема заповеди.
Той извъртя ръката й зад тялото и я принуди да се извие към него. Твърдите зърна на гърдите й парнаха неговите гърди.
— Не, сигурно щеше всяка седмица да се налага човек да те понатупва, за да знаеш как да се държиш.
Мод се засмя гърлено.
— Бих искала да видя как ще го направиш.
Алън залепи устни върху нейните, силно и настойчиво. За миг тя остана със затворена уста, но когато непреодолимата магия на езика му започна да действа, устните й се разтвориха, за да го приемат, и тялото й омекна в ръцете му. Свободната й ръка се промъкна нагоре по гърба му, тя стисна косата му и го привлече към себе си.
Той отдели устни от нейните и докосна бузата й.
— Няма нужда да те бия. Мога да те покоря с любов — засмя се той.
— Вие сте мошеник, сър — отвърна Мод и леко го удари с юмрук, но мислено призна, че е прав. Това, което искаше от живота, бе да лежи в прегръдките му и да прави любов с него. Как да го накара да разбере, че именно поради тази причина не може да го остави да продължи похода сам. Как щеше да живее занапред, без да знае къде е и какво става с него. Нищо и никой, дори и лорд Хау и самият Алън не можеха да я накарат да понесе това.
Той отново я целуна, този път по-леко, и двамата се наместиха в прегръдките си. Алън отмести косата от челото й и допря своето до него. Невероятната глъчка в заобикалящите ги гори бе оглушителна. Щурци и жаби, от време на време се чуваше хищник, след което следваше писъкът на плячката му. Веднъж дори някъде далеч се чу злокобният вой на вълк, в който имаше нещо първично. Всичко това бе доказателство, че около тях гъмжи от животни. Лекото дишане на Мод скоро показа на Алън, че е заспала. Той я притисна по-плътно и усети чистия мирис на косата й.
Само на шега й казваше, че ще я накара насила да остане във Форт Леймън. Истината бе, че искаше тя да я в безопасност, дори и той да се излагаше на риск. Можеше и да е несигурно укрепление, но предполагаше по-добра защита от един палатков лагер на брега на езерото. Ами ако французите ги атакуват в гръб, за да спрат масивното нападение над Форт Леймън? Или по-лошо, ако индианците използват отсъствието на англичаните като удобна възможност да разрушат лагера им? Бе чувал за ужасите при клането край Форт Уилям преди две години. Мисълта, че това може да се случи с Мод…
Алън потръпна и я притисна здраво. Тя доволно въздъхна, като намести глава до врата му. Лекият й дъх топлеше шията му.
Боят вероятно щеше да даде най-добрата възможност да се изправи окончателно срещу генерал Уилкс. Щеше да се съсредоточи по-лесно върху това, ако знае, че Мод е в безопасност във форта. И все пак разбираше, че нищо не може да я задържи там. Упорита жена! Трябваше отдавна да се е оженил за нея. Като неин съпруг щеше да има право да я накара да прави каквото й нареди.
Ако се бе оженил за нея…
Тази мисъл го разтърси. Той се отдръпна и се вгледа в спящата Мод, облакът коса бе като тъмно петно около лицето й в мрака. Дългите й мигли бяха като тъмни полумесеци, а красиво оформената й уста бе леко отворена. Никога сериозно не бе обмислял да се жени за която и да било през всичките тези години, когато единствената му цел бе отмъщението. Бракът със своите задължения и грижи само щеше да попречи на задачата му. Колкото и да му бе скъпа, досега никога не бе гледал на Мод като на своя съпруга.
Как стана така, че се бе превърнала във всичко, което искаше да избегне, като се ожени? Не обичаше никоя друга, освен нея. Нейната сигурност и щастие бяха за него повече от собствения му живот. Дори трябваше да признае, че понякога през тези няколко седмици бе успявала да измести отмъщението на Уилкс и да постави на негово място радостта да бъдат заедно.
Каква нелепост! Нима щеше да допусне любовта му към Мод — а той със сигурност я обичаше — да замъгли образа на убитото му семейство! Не. Първо щеше да отмъсти за майка си и брат си и едва тогава ще мисли за женитба.
Той отново се отпусна и притегли главата й върху гърдите си. Все пак предпочиташе да я остави в укреплението като своя жена. Така щеше да бъде едновременно уважавана и на сигурно място. Вероятно щеше да помисли за това по-късно.
Мина дълго време, преди да я остави в палатката все още заспала.
Глава 18
След, като остави малка част във Форт Лаймън, основната войска се отправи към развалините на Форт Уилям Хенри на брега на езерото Джордж. Движеха се бавно. Въпреки че армията бе сведена до най- същественото, все още имаше толкова много мъже, оръдия и снаряжения, че им отне няколко дни, докато се съберат. Мод бе една от последните. Пътуването бе ужасно поради неравностите по пътя, но тя забрави всичко, щом гората се разтвори и разкри едно от най-живописните езера, които бе виждала. Синята езерна вода проблясваше на следобедното слънце, сякаш по повърхността бяха разпръснати скъпоценни камъни. От всяка страна хълмове, обрасли с бор и клен, заобикаляха блещукащото езеро, притискайки го откъм северния край в тясно поточе.
Трябваше много да се свърши, преди войската да се спусне надолу по езерото на следващата сутрин, така че Мод, която внимаваше да не се показва, подозираше, че едва ли ще види Алън, преди той да замине. Той успя да се измъкне и да отиде при нея едва късно вечерта. Тези, които имаха възможност, използваха времето да си починат преди важните събития на следващия ден.
— Шшт! — прошепна той, докосвайки рамото й, както тя лежеше спокойно на походното си легло. — Ела навън!
Като се движеше предпазливо, за да не събуди Моли, Мод метна един шал върху нощницата си и последва Алън навън. Той я отведе далеч от палатките към по-безлюдна част от езерото, където двамата седнаха в сенките.
— Надявах се да дойдеш — обади се тихо Мод. — Не исках утре да заминеш, без да…
— Без последно сбогом? Не се тревожи, моя любов. Не съм човек, който ще си рискува главата за едната чест и смелост. Ще се пазя. Искам само да ми обещаеш, че няма да идваш по-нататък. Просто трябва да почакаш тук, докато всичко свърши. Така или иначе ще дойда да те взема.
— Вече бях решила да остана тук. Честно казано, не виждам как мога да дойда с теб по-нататък, без да ме забележат, а от това, което ми каза за лорд Хау, предполагам, че ще ме хвърли в езерото и ще ме остави да се удавя.
Алън се усмихна.
— Може и така да стане. Знаеш ли, наистина се радвам, че имах възможността да се запозная с бригаден генерал Огюстъс Хау. Това донякъде намали омразата и презрението ми към британските офицери.
— Имаш предвид генерал Уилкс, нали? Но защо, Алън? Защо го мразиш толкова? Така и не можах да разбера това.
Внезапно Алън се изправи, отиде до брега на езерото и се загледа в осветената от луната вода, без да отговори. Мод почака известно време, след което стана и се доближи до него, обвивайки ръце около кръста му.
— Не говори за това, щом не искаш — каза тя меко. — Няма да го споменавам повече.
Той хвана ръцете й.
