— Не, може би вече е време да проговоря. Толкова дълго го таих в себе си. — Той я прегърна през раменете и тръгна с нея по брега. — Много отдавна, в Шотландия, семейството ми взе участие във въстанието на принц Чарлз Стюарт срещу кралската власт.
Тя го погледна с изненада.
— Ти си шотландец? Но ти не приличаш на такъв!
— Отне ми много време, докато загубя акцента си. Освен това рано научих, че ако искаш да успееш на сцената, трябва да приличаш на англичанин. — Той млъкна, вдигна едно камъче и го запрати във водата, то образува малки вълнички по повърхността. — Уилкс оглавяваше един от военните отряди, изпратени от херцог Къмбърлаид да накажат шотландците след битката при Калъдон Мур. Тогава бе майор, и за един тлъст, глупав, апатичен мъж изпълняваше заповедите с поразителна жестокост. Той нахлу в дома ни, запали къщата, плевника, постройките, задигна добитъка и разпръсна обитателите.
Алън млъкна, загледан във водата. Колкото и да жадуваше да сподели това с Мод, думите излизаха по- мъчително, отколкото си бе представял. Образите, с цялата им болезнена мощ, свиваха гърлото му.
— Майка ми, брат ми Нийл и аз трябваше да наблюдаваме всичко това. Тогава бях момче, а Нийл бе с две години по-голям. Имаше костелива фигура, бе хубав, умен и смел. Възхищавах му се повече от всичко на света. Искахме да последваме баща си и да служим на принца, но баща ни не искаше и да чуе за това. Накара ни да обещаем, че ще се грижим за майка ни и за дома, както и за домовете на нашите хора. Това бе тържествено обещание и за нас то беше повече от свято. Един фермер, който бе заминал с баща ни, донесе вестта за поражението при Калъдон Мур. Каза ни, че татко е загинал. Предупреди ни, че херцогът е изпратил войници да ни накажат, като опустошават околността, и ни умоляваше да се скрием. Разбира се, Нийл не искаше да слуша. Сега той бе стопанин и възнамеряваше да се грижи за всичко така, както татко се бе грижил.
Гласът на Алън потрепери. Мод го наблюдаваше и усещаше колко му е тежко да говори за семейството и за миналото. Искаше й се да го прегърне и да му каже колко е поласкана, че той споделя тази част от себе си с нея. Все пак нещо й подсказваше да запази това малко разстояние помежду им.
— Дойдоха след един месец — продължи той. — Цял взвод войници, начело с един дебел, високомерен и нагъл офицер, който почти с досада гледаше как изпълняват заповедите му. Изкараха ни навън. Когато майка ми разбра, че смятат да запалят къщата, тя грабна няколко неща от гостната — една кутия с писма, сребърна купа и подобни дреболии. Един войник се опита да изтръгне тези неща от нея, но Нийл се намеси да я защити. Той събори мъжа на земята и посегна да извади камата си. Офицерът излая някаква заповед и петима сграбчиха Нийл за ръцете. Преди да разберем какво става, един от тях опря байонет в гърдите му. Войникът се поколеба за миг, погледна към офицера, който кимна в знак на разрешение, и тогава той заби ножа в сърцето на брат ми.
— О, Алън — прошепна Мод и сложи ръка върху ръката му. За първи път, откакто заговори, той погледна към нея и постави другата си ръка върху нейната, успокоен от допира й.
— Нараниха ли те? — запита тя.
— Не физически. Исках да се хвърля върху тях, за да ме убият заедно с Нийл, но мама ми извика да не го правя. Заради нея се дръпнах назад, наблюдавайки гнусното самодоволство на майор Уилкс, и се заклех, че някой ден ще го накарам да заплати за смъртта на брат ми. Така живяхме още една година в порутената къща, когато майка ми почина. Ако хората наистина умират от разбити сърца, случаят с нея бе точно такъв.
Той обви с ръка раменете на Мод и я притегли към себе си. Облегнала глава на рамото му, тя обгърна кръста му, надявайки се, че цялата любов, която преливаше от нея щеше да облекчи болката от ужасните му спомени.
— Никога не съм предполагала, че генералът е толкова жесток — каза тя тихо.
— Да, трудно е да повярваш, че нещастният глупак, какъвто е сега, е отговорен за толкова зло в миналото. Но е така и аз ще го накарам да съжалява за това. Не го изпусках от око през всичките тези години и само чаках удобния момент. Ако бе заминал за Индия, щях да го последвам и там. Колониите сякаш бяха Божи дар.
Лицето му на сребристата светлина бе сковано и сурово. Мод го прегърна по-здраво.
— Но ти винаги си можел да го убиеш в Лондон. Защо сега? След толкова години?
— Никога не съм мислил колко време ще ми отнеме. Имал съм безброй възможности. Но не искам да ме обесят за убийство, а и държа да си спомни кой съм. Едва сега усещам, че ми се предоставя такава възможност.
Тя заби пръсти в мундира му.
— Но как така никога не те е познал? Защо не е направил нищо, за да се предпази?
— Защото никога не е знаел истинското ми име. — Той сведе поглед към нея и повдигна брадичката й. — Това е едната причина, поради която исках да ти го кажа. Ако ме убият утре, искам да се напише истинското ми име. Алън Рендал Дезмънд Синклер. Обещай ми да го направиш.
— Алън, не смяташ да използваш тази битка като средство да убиеш генерал Уилкс, нали? Кажи, че няма да го направиш!
Той сви рамене.
— Сигурно няма да се наложи. Всичко може да се случи в боя, дори и когато тринадесет хиляди англичани се изправят срещу три хиляди французи. Но този не се очертава да бъде твърде суров. Обещаваш ли ми?
Мод се хвърли на врата му и силно го притисна.
— О, Алън, не говори, че ще те убият, или че ти ще убиваш. Само се върни при мен. Обичам те и не искам да те изгубя. Ако умреш, ще умре и част от мен.
Думите й го развълнуваха както никога. Може би защото знаеше, че скоро ще се изправи лице в лице със смъртта. Отдавна бе решил, че щом веднъж си разчисти сметките с Уилкс, останалата част от живота му няма да е толкова важна.
Въпреки това сега внезапно откри, че много иска да живее. Тя стоеше в ръцете му така жива, очите й бяха пълни с толкова любов и грижа за него, лицето й, окъпано в лунна светлина бе така красиво; за първи път в живота си, след онзи ужасен ден преди много години, Алън осъзна колко ценен може да е живота.
Той се наведе да я целуне и двамата се вкопчиха един в друг, този път не в изблик на страст, а в отчаян опит да се притиснат здраво, преди да е станало твърде късно. Чудно облекчение го обзе. Фактът, че сподели тайната си с Мод, свали част от товара на омразата и отмъщението, които толкова отдавна изпълваха тъмните кътчета на душата му. Започна да разбира, че маската на веселие и безгрижна радост от живота, която толкова внимателно бе изграждал, е дълбоко вкоренена част от истинската му същност. Обичта му към Мод, и нейната утешителна и целебна любов към него му позволиха да се превърне в мъжа, който трябваше да бъде. Бе изпълнен с благодарност и обич към нея.
— Омъжи се за мен, Мод — прошепна той, заровил устни в косите й. — Тази нощ, преди утре да замина и да те оставя.
Тя ахна и се отскубна от ръцете му.
— Да се омъжа?
— Да, мога да събудя лорд Хау. Знам, че той може да ни венчае. Обичам те, Мод. Знам, че и ти ме обичаш.
Мод се извърна от него, опитвайки се да преодолее смущението, което думите му извикаха в нея.
— Не мога да се омъжа за теб, Алън. Не тази нощ. —
— Защо? — извика той и я последва, желаейки да я прегърне. — Не искам да те оставя тук незащитена. Искам да ти дам всичко, докато още мога.
Тя устоя на любовните му думи и на целувките по врата.
— А мислиш ли, че ще бъда по-добре защитена като твоя вдовица, отколкото като твоя опечалена любовница? Не, ти вече си ми дал всичко, което искам от живота.
Тя се извърна и положи глава на гърдите му, щастлива от допира на силното тяло. Не можеше да въплъти в думи чувствата си. Не можеше да се омъжи за него сега. Тя бе краварка, обикновена прислужница, а той — заможен шотландски аристократ. Нуждаеше се от богата и изискана съпруга, която да
