ръце и се помоли това да свърши и Алън и Джеръми да са невредими. Стана, за да се заеме отново с домакинската работа, когато екотът отново се чу, по-силно отпреди. Моли и още две жени дойдоха при нея, и всички се втренчиха отвъд неподвижната широта на езерото, сякаш, ако се взираха достатъчно, щяха да видят какво става.
След като остави Джеръми при лекаря, Алън бе изпратен в главния щаб, за да послужи като вестоносец. Там научи, че Ейбъркромби бе заповядал втора фронтална атака. През следващите няколко часа той тичаше напред-назад между предните редици, които се намираха сред дърветата срещу просеката, палатките, където бригадните офицери чакаха указания, и главния щаб на генерал Ейбъркромби близо до пътя. Там чу как главнокомандващият нарежда да се изпрати заповед до бригадата на генерал Уилкс за поредна атака.
Алън незабавно пристъпи напред и предложи да изпълни поръчката. Тогава раздразненият адютант, който почти не погледна към него, му каза къде се намира бригадата на генерал Уилкс. След половин час той предаваше заповедта лично на своя враг.
Без да погледне вестоносеца, Уилкс разкъса плика и прочете заповедта. Алън почака, забелязвайки с известно задоволство как генералът леко пребледня, когато научи какво трябва да направи.
— Боже милостиви! Още една фронтална атака! Това е самоубийство — промърмори той. Като видя, че ефрейторът още чака, той излая. — Няма отговор. Предай на генерал Ейбъркромби, че ще изпълним заповедта му.
Едва тогава той вдигна поглед и позна Алън. Втренчен в него, той скочи на крака и зяпна.
— Много добре, сър — усмихна се Алън и се измъкна, преди другият да е извикал да го арестуват. Нямаше намерение да се връща в щаба. Вместо това грабна един мускет и се смеси с мъжете, които се строяваха за марша към полето пред форта. Редиците бяха толкова объркани, а хората толкова разтревожени от предстоящата, според тях съвсем безнадеждна и безполезна атака, че никой не му обърна внимание. Радваше се, че Джеръми е в лазарета, защото той със сигурност щеше да се опита да го разубеди, ако разбере какво смяташе да прави. Един глас в него викаше, че това не е правилният начин да отмъсти, че едно достойно предизвикателство повече ще подхожда на характера му. Но той не искаше да слуша тази част от своето съзнание. Никога нямаше да има друга подобна възможност да се разплати с Амброуз Уилкс и щеше да се възползва от нея. Искаше Уилкс да провежда тази атака, като непрестанно се оглежда за него във всички посоки. Искаше да усети страха на хванато в капан животно, което няма къде да се скрие. Надяваше се само онзи да не е такъв страхливец, че да стои далеч от боя, защото щеше да е по- трудно да представи нещата така, сякаш Уилкс е бил улучен от френски куршум. Алън сви устни решително. Ще намери начин да убие генерал Уилкс, независимо каква позиция ще заеме той по време на атаката.
Гората срещу Форт Корийон представляваше потресаваща гледка. Навсякъде по земята лежаха ранени мъже, някои викаха за помощ. Останалите живи войници от предишната атака, които още можеха да ходят, замаяни се влачеха напосоки между дърветата и се чудеха къде да отидат. Други се бяха проснали на земята, опрели гърбове на дънерите и благодаряха на Бога, че още са живи, опитвайки се да изтрият от паметта си страшната гледка, но бойната линия. Офицерите им се опитваха да ги съберат и да ги върнат в лагера, за да направят място за новите войници.
Бригадата се отправи към гората, Алън бе в първите редици. Той спря под прикритието на няколко бора и се загледа в откритото пространство пред себе си. След първата атака бе истински ужас. Сега, след четвъртата, той не можеше да повярва на очите си.
Земята бе зарината с трупове. Бе невъзможно да се прецени колко са мъртви, защото полето сякаш се движеше от опитите на ранените да се изправят. Тревата, където се виждаше, бе превърната в блато от кал и съсиреци, обагрена в яркочервено от кръвта на най-добрата армия в света. Просеката, която трябваше да се премине, за да се стигне до първото укрепление на французите, бе изпочупена и разрушена, от заплетените й клони висяха трупове. Във въздуха се носеше дим от последния залп, точно над осеяното с трупове поле. Миризмата бе задушаваща, противна смесица от селитра, сяра, кръв и смърт. И точно по тази земя трябваше сега да вървят, за да нападнат френските редици.
Алън направи усилие да се овладее. Не е тук, за да се бие с французите, каза си на ум, и се огледа, за да открие генерала. Забеляза го почти веднага. Възседнал бял кон, той се взираше в страховитата гледка, а лицето му бе дори по-бледо, отколкото когато бе прочел заповедта. Уилкс потръпна, поведе коня под едно дърво и оттам даде команда за престрояване. Войниците незабавно заеха позиция. Първата дълга редица бе последвана на интервали от още три. Алън се присъедини към третата, убеден, че докато му дойде редът, нещата ще са изцяло объркани и Уилкс, застанал в края на гората, ще бъде лесна мишена.
Всички офицери бяха заети с подреждането на войниците. Уилкс и непосредствените му помощници яздеха между редиците, доизясняваха заповедите и направляваха хората. Когато Алън видя генерала да доближава неговата редица, той нарочно се придвижи напред. Уилкс спря на не повече от десет фута от него и започна да дава нареждания на капитана, който стоеше там. Нещо в погледа на Алън прикова вниманието му, той се обърна и го погледна.
В един дълъг миг пламтящите, присмехулни очи на Алън се взираха в прямите очи на генерала, които говореха, че го е познал. Въпреки че никой не отвори уста, те се разбраха безмълвно.
Един офицер повика Уилкс и той се извърна. Обръщайки коня си, той хвърли още един поглед към Алън и се отправи в тръс към края на гората.
По цялата редица се разнесе звукът от барабаните. Първата още не бе помръднала, когато една частица от него трепна и му подсказа, че нещо се е случило. Бе сигурен, че дебелата фигура върху белия кон ще препусне към задната част, за да наблюдава в безопасност развоя на битката. Вместо това Уилкс се запъти към първата редица, която бавно бе започнала да се придвижва към края на гората.
Алън се втурна да бяга, пренебрегвайки разярените викове на някакъв сержант. Промъкна се край втората редица и почти бе стигнал до първата, когато видя Уилкс да препуска пред несигурните войници. Бе извадил сабята си и я размахваше над главата си, насърчавайки хората да излязат иззад прикритието на дърветата. Дори когато първият залп изригна от мускетите на французите, той все още галопираше из полето начело на войската. Дрезгав вик се разнесе от тях и те се втурнаха напред, въодушевени от примера на своя генерал.
Алън спря, когато дългата вълна от хора се пречупи. Наоколо се разнесе лютив дим, но дори през него той виждаше препускащия кон със своя ездач, чийто ален мундир се открояваше в гъстата мъгла. Видя как конят се изправи на задни крака, Уилкс изви тялото си и се стовари на земята. Животното затъпка околните войници, докато стопанинът му лежеше отхвърлен няколко фута по-далеч.
За секунди Алън се озова на бойното поле. Пипнешком се отправи през дима, като пълзеше към мястото, където бе паднал Уилкс. Когато го достигна, той се доближи и се опита да го метне на рамото си. Генералът отвори очи и погледна стреснато, невиждащо. Тънка струйка кръв, която вече се съсирваше, се спускаше от устата до брадичката му. На гърдите му имаше дупка колкото юмрук.
Алън бе обхванат от студена ярост. Безобразие — след всички тези години му бяха измъкнали плячката. Това го изпълни с такъв бяс, че главата му запулсира. С гневен вик той сграбчи оръжието си. Без да обръща внимание на куршумите, от които въздухът наоколо жужеше, той се изправи на крака и се втурна към вражеските редици.
Стояха с часове, заслушани в звуците, които се усилваха и отслабваха; понякога шумът едва се долавяше, понякога ехтеше на талази като далечна гръмотевица. Имаше и паузи, някои от тях толкова продължителни, че жените се споглеждаха с една и съща мисъл, която не смееха да изрекат, — че всичко най-после е свършило. После отново започваше онзи тих, зловещ, пукотевичен грохот.
През лятото се свечеряваше късно и още бе съвсем светло, когато забелязаха лодките, гребящи към тях. Тъй като зрението на Мод бе по-остро, отколкото на останалите, тя първа ги съзря сред трептящата мараня. Когато първата лодка бе достатъчно близо, за да се различат шапките на войниците, жените вече ясно разпознаха в останалите лодки, разпръснати по езерото, ярката флотилия, отплавала само преди няколко дни.
— Защо се връщат толкова много? — каза Моли тихо, сякаш на себе си. — Искам да кажа, смятах, че ще оставят голяма част от войниците да охраняват форта — продължи тя.
