дървета. Часовоят дотича като се извини за отсъствието и попита дали не се е случило нещо. Алън предполагаше, че ще се вдигне тревога и ще изпратят отряд да го търси, въпреки че предвид огромния брои хора и обширното пространство на лагера той не се боеше особено, че ще го открият.
Изненада се, като видя, че Уилкс стои неподвижно на входа, притискайки кърпичката към шията си, и оглежда черната пелена на дърветата. Чу как попита часовоя дали не е видял някои да притичва от палатката му към гората и го скастри, че не си стои на поста. Но не вдигна тревога и не повика отряд.
През целия обратен път Алън си питаше защо. Вероятно Уилкс разбираше колко е трудно да се намери един човек сред многохилядна армия, вероятно гордостта не му позволяваше да признае, че му е била устроена засада в собствената палатка. А може и да срещаше трудност в отделянето на случая Донамур от останалите си злодейства.
Когато стигна своя лагер, огънят бе почти изгаснал, догаряха само няколко въглена. Той се уви в наметката и е изтегна на земята, за да почине преди разсъмване. Лека усмивка заигра по устните му, когато се запита дали генерал Уилкс изобщо ще мигне тази нощ.
Глава 19
В далечината се чуваше звук, подобен на гръмотевичен тътен, който се носеше над неподвижната огледална повърхност на езерото и сякаш предупреждаваше за приближаваща буря. Мод вдигна глава и погледна безоблачното ясно небе, синьо като крилата на сойката, която се обаждаше от клоните на един бор наблизо.
Положително не бе буря. Ужасно подозрение я накара да скочи на крака и да се затича към брега, за да погледне над сребристата вода. Идваше от посоката, в която Алън и Джеръми бяха отплавали преди два дни. Въздухът, цял ден лепкав и горещ, бе станал още по-тежък и започна да притиска дробовете й. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.
Тя скръсти ръце пред гърдите си и започна да се моли.
Алън не бе сред групата от технически специалисти, които рано сутринта се бяха събрали в палатката на Ейбъркромби, за да обмислят най-добрия начин за действие. Но бе един от първите, които чуха генералското решение.
— Фронтална атака! — възкликна той, когато сержант Стейси му предаде капитанската заповед. — Е, може и да не е толкова зле, ако артилерията подготви терена.
— Няма да чака артилерията. Знае за френските подкрепления и бърза да атакува, преди да се изпречи пред по-голяма армия.
— Но пленниците ни казаха друго. Със сигурност Монкалм не разполага с повече от три или четири хиляди души, а ние сме петнадесет хиляди. Какво има да се притеснява?
Стейси сви рамене.
— Кой може да ги разбере генералите? Правим това, което ни наредят.
Вестта се разнесе сред войската — фронтална атака срещу гъста гора и барикада от трупи, без нито едно оръдие, за да подкрепи редиците. Звучеше безумно, но можеше и да успеят. Ако французите не се биеха по-добре, бе възможно англичаните да оцелеят до вечерта.
Алън и Джеръми не бяха сред първите, които потеглиха. Те наблюдаваха как редиците се разпростряха из равнината като потоци кръв, с развети знамена и биещи барабани. Червената вълна се разля към заплетените едно в друго дървета, когато първият залп от войските зад стената изпълни въздуха с огън и дим. На просеката вълната от мъже, опитващи се да си проправят път, се пречупи.
Алън и Джеръми видяха как първите изстрели на французите разкъсаха английските редици, маршируващи по открито поле. Шумът от продължителната канонада отекваше в ушите им, докато чакаха с резервите зад дърветата. Лютивият дим ги задушаваше и оставяше горчив вкус по устните.
Първата редица спря и се олюля, в нея се образуваха дупки. Някои се просваха на земята, други се оплитаха в дърветата, а тези, които бяха успели да си проправят път, се втурваха напред. Много от тях обаче падаха покосени, преди да стигнат стената.
Алън все повече се ужасяваше, докато накрая вълна от ярост помете всички други чувства, освен желанието да се впусне и да помогне на другарите си. Когато дойде заповедта, той се втурна заедно с Джеръми към просеката. Първият ред от хора бяха пробили няколко дупки в нея и двамата се спуснаха към една от тях, без да обръщат внимание на два трупа, гротескно набучени там. Но когато минаха отсреща, бяха възпрени от пушека и пламъците, идващи от стената от трупи; половината равнина бе пред тях. Хвърлиха се на земята и запълзяха напред. Над шума от изстрели чуваха крясъците на офицерите, които издаваха команди на фона на неистовото биене на барабаните. Алън с изумление забеляза, че повечето от мъжете се опитваха да запазят положението за стрелба, на което ги бяха учили: движеха се в редица, падаха на колене като един, опираха мускетите на раменете си, стреляха, залягаха, за да може редицата след тях да се втурне напред и да стреля, придвижваха се напред през цялото време под ритмичното стакато на барабаните. Около него непрекъснато падаха хора и той бе обладан от отчаяно желание да оцелее. Пълзеше напред и се опитваше да стреля от колкото е възможно по-ниска позиция. Смътно усещаше, че навсякъде има кръв; подхлъзваше се на нея. Обезобразени тела, хора без ръце и крака, с дупки в гърдите, невиждащи очи, вперени в него, там, където още бе останало лице — и зад всичко това монотонното биене на барабаните и непрестанните заповеди. Когато ги чу да бият отстъпление, той се обърна, без да мисли, и се спусна през разрушената просека. Спря, чувайки немощния вик за помощ на един войник. Човекът бе затиснат под тежкия труп на офицер от континенталната армия, лицето му бе обляно в кръв.
Алън хвърли мускета си на Джеръми, който бе дотичал при него, и се наведе да измъкне американеца. — Можеш ли да ходиш?
Човекът слабо поклати глава. Когато го изправи на крака, Алън видя, че единият му крак е счупен и гротескно извит. Като почти го влачеше, той стигна до просеката и пъхнали двата му крака през отвора, а от другата страна един войник му помогна да го отнесе на безопасно място сред гората. Докато стигнат до там, раненият бе припаднал. Положиха го на земята и Алън, внезапно останал без дъх, се строполи до него. Не можеше да повярва, че още е жив. Погледна тялото си, чудейки се, че е цял и невредим, след като толкова други…
Оцелелите се събраха сред дърветата, гледайки се изумено един друг.
— Защо не нареди да докарат оръдието? — промърмори един.
— Щяло да отнеме много време — отвърна Алън саркастично. — А щеше да бъде твърде разумно, като видяхме колко добре е укрепен врагът.
— Генералът със сигурност не е толкова откачен, че да пробва отново фронтална атака.
— Басирам се — отвърна Алън с горчивина в гласа. Той погледна към Джеръми, който седеше наблизо и от лицето му се спускаше струйка кръв, като боята на индианец.
— Ти си ранен — отбеляза приятелят му и пропълзя до него.
— Не е толкова лошо. Може би изглежда по-зле. Един куршум одраска главата ми през онази проклета просека.
Алън откъсна парче от ризата си и уви с него главата на Джеръми, за да спре кръвта. Незабавно се появи едно червено петно, което се уголемяваше.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Само малко съм замаян.
Един офицер, който обхождаше редиците, се спря и погледна раната на Джеръми.
— По-добре е да се върнеш в дъскорезницата, за да я види хирургът. Можеш ли да ходиш?
Той кимна и с мъка се изправи на крака. Направи две крачки, но коленете му се подгънаха и падна. Алън скочи, за да го хване.
— Помогни му — каза офицерът и се отдалечи, преди Алън да протестира.
— Хайде, стари приятелю — рече Алън, като преметна едната му ръка през рамото си, а с другата го прихвана през кръста. — Мисля, че след днешното представление си заслужихме един антракт.
Тя седя до езерото цял следобед. Първият далечен екот на оръжията сякаш нямаше край. Мод скръсти
