Сигурно са отсекли всички дървета в съседство и са ги натрупали, за да се получи стена от дънери, висока осем или девет фута. Изглежда много яка, въпреки че не вярвам да издържи продължителен обстрел с оръдия. Освен това над нея има сплетени дървета и клони, които правят достъпа още по-труден. А точно пред оградата са поставени остри колове.
— Добре се е потрудил Монкалм. — Генералът потри широката си брадичка. — Много добре, ефрейтор, благодаря ви.
През нощта пристигнаха още два отряда подкрепления за французите във форта. Така общият брой на защитниците ставаше три хиляди и шестстотин, плюс четиристотин ирокези със сър Уилям Джонсън, заели позиция на един висок връх, откъдето можеха да наблюдават битката и да се намесят, когато се наложи. Сега английската армия наброяваше петнадесет хиляди души. Нима можеха да изгубят? Това бе единствената успокоителна мисъл за Алън.
Двамата с Джеръми дълго седяха на брега на езерото, обсъждайки кой план ще избере генералът на следващата сутрин.
— Мисля, че с помощта на оръдията ще взриви стената и така цялата равнина ще се освободи.
— Не съм съгласен — каза замислено Алън. — Скъпо ще ни струват стените на този форт. Аз предлагам да се блокира пътят, по който им идват провизиите, да се поставят няколко оръдия, където трябва, и да ги уморим от глад. Те не могат да издържат дълго без храна, така че накрая ще се предадат. И така няма да изгубим един човек.
Съпругът на Моли, Бен, който мълчаливо слушаше разговора им, се наведе и хвърли една съчка в огъня.
— Мисля, че и двамата грешите. Обикновено изпращат част от полковете срещу оградата, а останалите се движат по фланга, за да завземат форта от ниското и да спипат кабарите по средата. Виждал съм го преди и бас държа, че ще го използва. Старият Наби прекалено дълго е бил в армията, за да опита нещо различно.
— Сигурно тук си прав — промърмори Алън, спомняйки си студения труп на лорд Хау, оставен на брега. — Само ако Хау беше жив!
— Трябвало е да умре — отбеляза сухо Бен. Бе видял твърде много смърт, за да се развълнува от тази.
Джеръми се облегна с лакти на влажната земя.
— Това е добър начин да се гледа на нещата. Ако знам, че ми е писано да живея или да умра, нямаше да се тревожа толкова за утрешния ден. Ако знаеш, че си отговорен за всяка своя стъпка, тогава щеше да се побъркаш от безпокойство.
Алън счупи на две една съчка и я хвърли в огъня.
— Бих искал да мисля, че всичко това има някакъв смисъл, иначе нямаше да сме тук.
— Ти си бил дълго в армията, Бен — каза Джеръми. — Какво си мислиш в нощта преди боя?
Бен се изправи, обгърна с ръце коленете си и се загледа в огъня.
— Е, старая се да не мисля много за това. Не се тревожа особено, че ще умра. Живях добре. Това, което ме безпокои, е, че смъртта ми ще донесе много скръб на моята женичка! Тя бе добър войник през всичките тези години и никак не ми се иска да я оставя сам-самичка. Но мисля, че това е риск, който тя поема заедно с мен.
Джеръми се прозя и сковано се изправи на крака.
— Вижте, ако не престанем да размишляваме и не си починем, утре няма да сме годни за стрелба. Аз отивам да спя.
— И аз — подкрепи го Бен и също стана. Алън ги погледна.
— Аз ще остана още малко. Не ми се спи още.
Той видя как тъмата отвъд огъня ги поглъща. Истината бе, че умът му бе прекалено възбуден, за да заспи. Думите на Бен за жена му извикаха живия образ на Мод пред него. Ако го убиеха в боя, нямаше да е живял достатъчно, за да постигне всичко, за което е копнял. Трябваше да й разкаже за Джоузеф Менсис, да й даде някакъв адрес. Вероятно самият той трябваше да напише писмо до Менсис, като го помоли Мод да получи достатъчно от имота, за да може да се издържа.
Нетърпелива ритна огъня. Сега не бе време да мисли за такива неща. Лагерът бе тих и повечето мъже спяха. Нарочно чакаше тази тъмна тишина и сега, когато бе настъпила, трябваше да действа, не да седи и да се притеснява. Изправяйки се, той стъпка огъня, наметна тъмна пелерина върху аления си мундир, нахлупи ниско шапката си и се изгуби в мрака.
Едва след половин час стигна палатката на генерал Уилкс. Някои от офицерите наоколо още не бяха заспали, от време на време се чуваха гласове. От звука се долавяше, че прекарват нощта преди битката в забавления и веселие явно в игри на карти. Надяваше се само Уилкс да не се е присъединил към тях.
Сънливият часовой пред палатката доказваше, че той си е вътре, а светлината, проникваща през брезента, означаваше, че е още буден. Алън застана наблизо, скрит сред дърветата, и зачака часовоят да се разсее. Случи се по-бързо отколкото очакваше. Един от дежурните часовои пред шумната офицерска палатка го извика. Алън изчака, за да се увери, че мястото пред палатката е празно, после тихо се промъкна през отвора.
Една-единствена свещ хвърляше в малък кръг мъждива светлина. Генерал Уилкс седеше на масата и клюмаше над куп хартии. Перото бе паднало от ръката му и лежеше небрежно върху мастилница и попивателна. Алън се поколеба само колкото да се запознае с това, което още имаше в палатката, след това крадешком се запромъква покрай стените. Заставяйки бързо зад генерала, той го сграбчи с една ръка през врата в задушаваща хватка, а с другата опря ножа си в незащитената му шия.
Уилкс издаде изненадан звук през свитото си гърло. Очите му се облещиха от изумление.
— Ни гък, ако не искаш да те разпоря от ухо до ухо — изсъска Алън. Изви главата му още по-назад и усети как тялото му се скова. Гласът му се бе превърнал в напрегнат шепот. Въпреки че не виждаше лицето му, той знаеше, че малките като точки очички се въртят отчаяно, и допря ножа още по-здраво. — Нямам намерение да те убивам още сега и ако седиш мирен, няма да го направя — прошепна той в ухото на генерала. — Искам само да чуеш това, което ще ти кажа.
Той усили хватката си и от гърлото на Уилкс излезе гъргорещ звук.
— Помниш ме, нали, Уилкс? Алън Дезмънд. Само че истинското ми име не е Алън Дезмънд, а Алън Синклер, от Донамур. Спомняш ли си Донамур, генерале? Би трябвало. Или си подпалил толкова домове в Шотландия и разорил толкова хора, че всичко се е смесило в паметта ти.
Сега Уилкс слушаше внимателно и Алън усети как тялото му се отпуска леко.
— Искам да си спомниш Донамур, генерале. Тогава беше само майор и искаше да си извоюваш по-висок чин, като дадеш на шотландците да разберат. Пристигна с малката си група кръвожадни мъже и унищожи моя дом.
Уилкс издаде още няколко гъргорещи звука, които Алън прекрати с по-силен натиск на ножа. Той го обърна леко, така че да одраска врата на генерала.
— Само изпълняваше заповеди, нали? Така се оправдават всички като теб. Но нямаше заповед да убиеш брат ми, този юноша, който само се опита да защити майка си и своя дом. Помниш ли, Уилкс? Ти даде заповед на войника да прониже сърцето на брат ми. Ти го уби не по друга причина, а защото така ти се прииска. Следих те от години, генерале, за да ти припомня това, което направи в Донамур. Искам справедливост, искам отмъщение и смятам да ги получа. О, не тук, в палатката, където мога лесно да ти прережа гърлото. Но утре, по време на битката с французите, внимавай за тила и фланговете си, майоре. Ще бъда там. Няма да ме видиш, но знай, че няма да те изпускам от поглед и по някое време, когато се отдаде сгоден случай, ще отмъстя за кръвта на брат си, Нийл Синклер.
Шепотът се засили, Алън се наклони още по-близо, дъхът му пареше лицето на генерала.
— Спомни си за мен утре, майор Уилкс!
С рязко движение той заби ножа в плътта на Уилкс, така че на шията остана тънка червена резка. После духна свещта, събори генерала на земята и се втурна навън. Спирайки само да се убеди, че часовоят не се е върнал, той излезе през вратата и се изгуби в тъмната гора, преди генералът да се е изправил на крака.
Изчака скрит, за да види какво ще стане. Както и очакваше, Уилкс излезе бързо след него, като отхвърли брезентовите платнища, застана на входа с кърпичка, опряна на гърлото, и заоглежда околните
