цялата армия бе слязла, но западния бряг и първата част от плана за нападение можеше да започне.
Не пристигнаха незабелязани. Монкалм бе изтеглил войската си във Форт Корийон, но бе изпратил авангард от триста и петдесет души, които наблюдаваха пристигането от една висока скала. Когато френският отряд тръгна назад, за да съобщи на генерал Монкалм, дърветата незабавно го погълнаха.
Бригадният генерал Хау набързо обясни плана за нападение. Тъй като французите държаха дъскорезницата и пътя на източния бряг на теснината, бе решено войската да се раздели на четири колони — предхождани от отделение под командването на майор Роджърс, — да заобиколи планините, обграждащи западния бряг на теснината, и да излезе пред самия форт, за да атакува по суша. Обширните открити поля пред бастионите даваха чудесна възможност за действията на голяма, добре екипирана войска.
Роджърс потегли напред с два от колониалните полкове. Лорд Хау и майор Изи Патнъм, офицер от континенталните сили, го последваха с двеста рейнджъри. Зад тях тръгнаха още три колони от авангарда.
Алън трябваше да потегли с малка група редовни войници, придружаващи лорд Хау, и по този начин тръгна преди Джеръми. Той вдигна мускета и се усмихна за раздяла на приятеля си, след което последва колоната по тясната пътека и скоро бе погълнат от гъстите дървета. Ала те се оказаха само началото на трудностите. Когато навлязоха по-дълбоко в гората, Алън започна да се съмнява в разумността на плана на лорд Хау.
Никога не бе виждал такива гори! Толкова гъсти, че не пропускаха нито един слънчев лъч, и ставаха все по-мрачни и тайнствени с всяка измината миля. Ботушите му затъваха в едва проходима тревиста растителност или тинест килим от мокри листа. Шумът бе оглушителен: зловещи викове, грак на птици и цвъртене на насекоми, разтревожени от тропота на хора, проправящи си път през стени от лиани и храсти. Тръни деряха дрехите и лицето му. Хищните пръсти на увивните растения сграбчваха шапката и дългата цев на мускета му. Неравният скалист терен правеше маршировката невъзможна, веднъж той се подхлъзна и едва не навехна глезена си в старанието си да не изостава от другите.
За половин час напълно бе загубил ориентация и единствената му надежда бе другите да са на прав път. Тази надежда се изгуби, когато часове наред се въртяха без никаква посока, вярвайки, че се движат на изток.
Чувстваше, че следобедът преваля, без всъщност ясно да вижда светлината. Вероятно скоро лорд Хау щеше да даде заповед да спрат и да разпънат палатките, като не проумяваше. Как щеше да стане това в тези невероятни гори.
Той спря, щом чу трясък пред себе си. В тази тъма не виждаше нищо, дори собствените си офицери, но бе ясно, че нещо ставаше.
Един глас извика.
— Qui vive?
Господи! Френски патрул.
— Francais!
Разпозна гласа на майор Патнъм, опитващ се да ги заблуди, че са попаднали на друг френски отряд. В един напрегнат момент на мълчание за малко да си помисли, че са се хванали.
След това изведнъж французите откриха огън.
Той започна с няколко пукота, след което незабавно последва оглушителен взрив. На мястото, където стоеше Алън, гората бе толкова гъста и мрачна, че той не виждаше нищо. Хвърли се на земята и запълзя по корем сред мокрите листа, като се питаше дали ги напада цялата армия на генерал Монкалм. Огнените струи и димът, който се стелеше като мъгла сред дърветата, създаваха впечатление на истински ад. Стигна до малка полянка, където видя група английски войници, някои проснати на земята, други притаени зад храстите, да стрелят към дърветата. Зад себе си чуваше виковете на рейнджърите, които се опитваха да успокоят изпадналите в паника редовни войници. Надигайки се, той запълзя на четири крака към хората от другата страна.
В кръга от войници лежаха няколко трупа, окървавени и неподвижни. Със свито сърце Алън позна униформата на бригадния генерал лорд Хау.
— О, не… — простена той и посегна да обърне генерала по гръб. Безжизнените очи се взираха нагоре към обвитите с дим дървета.
— Бе убит с първия откос — със свито гърло се обади един от близките войници. Лицето му бе засегнато, въпреки че продължаваше да зарежда мускета си и да стреля. Алън се огледа. Всички бяха ранени.
В изблик на безумен гняв той се изправи и стреля по посока на дърветата, без да вижда врага, но надявайки се да е улучил някого. Един от рейнджърите на майор Роджърс го хвана за ръката и го свали на земята.
— Не стреляй — нареди му той. — Няма ги вече. Освен това бяха само патрул.
— Проклятие! Защо?
— Не трябваше да идва тук. Трябваше да остане в лагера.
Един от младите войници плачеше. Шокът от смъртта на лорд Хау още не бе отстъпил място на ужасната тъга, която Алън знаеше, че ще дойде. Той я сдържаше, като се занимаваше с друго.
— Трябва да го отнесем обратно. Хайде, помогнете да му свалим колана.
Когато стрелбата утихна и военните части зад тях се събраха, групичката около тялото на генерал Хау свали колана му и го завърза за една носилка, направена от сплетени клони. С чувство на неверие и изумление мъжете се приготвиха да прекарат нощта. На зазоряване, носейки тялото, те се отправиха по обратния път към мястото, където бяха спуснали котва, като този път пътеката бе ясно очертана и отъпкана от техните нозе.
Алън бе сигурен, че през целия си живот никога няма да забрави изражението на генерал Ейбъркромби, когато отнесоха тялото на лорд Хау в лагера. Не бе тъга, не бе и съжаление, нито пък неверие. Бе страх. Чист, неприкрит страх от огромната, нежелана отговорност, която падаше на плещите му. На всички бе известно, че той с готовност преотстъпваше командването на лорд Хау, докато самият заемаше поста на главнокомандващ генерал — пост, извоюван с многогодишна, упорита служба на Краля и отечеството. Той не искаше да поведе тази войска срещу страховития противник. Нито пък бе готов да го стори. Сега, когато насила му бе натрапено това водачество, цялата идея му се струваше ужасяваща.
Трябваше да му се признае обаче, че старецът свика офицерите и се опита да измисли най-добрия начин за действие. Тази сутрин станаха ясни няколко неща. Френската засада, на която се бяха натъкнали, бе само малък отряд от Форт Корийон, който се опитваше да стигне до форта по същия западен маршрут, както и английската армия. Двете сили се бяха сблъскали случайно в гъстите гори и в последвалата схватка един изстрел бе попаднал в сърцето на лорд Хау и го бе убил незабавно. Чувайки изстрелите, майор Роджърс се бе върнал да помогне на генерала и бе уловил французите в капан. Те се бяха промъкнали обратно с ужасни загуби. Само петдесет бяха успели да се измъкнат. Сто петдесет и двама бяха убити в схватката или се бяха удавили, опитвайки се да прекосят водовъртежите. Сто четиридесет и осем бяха взети в плен.
Можеше да се смята за победа, ако загубата не бе толкова ценна, че никой не се радваше.
Тъй като теренът по западния бряг бе непроходим, генерал Ейбъркромби насочи вниманието си към източната страна и изпрати един отряд да завземе пътя и дъскорезницата, изоставени от французите. Бързо решиха, че Монкалм се е оттеглил във форта, след като е изгорил моста между опасните теснини.
Генералът нареди на армията да потегля и късно следобед всички, освен артилерията и тила, бяха достигнали лагера. Ейбъркромби превърна дъскорезницата в щаб, където непрестанно долитаха сведения относно броя на французите, укрепили се във форта, и начина на тяхната защита.
Алън бе включен в състава на един от патрулите, разузнаващи защитата на форта. По-късно застана до масата на генерала и докладва наблюденията си.
— Широка равнина обгражда от три страни форта, езерото е от четвъртата. Самият форт е снабден с бастиони от четирите краища и два полумесеца от север и запад.
Генералът направи гримаса и се хвана за стомаха, който сега го тормозеше повече от всякога.
— Това е обичайното разположение.
— Да, сър. Но маркизът го е направил непревземаем, като е сложил огради навсякъде откъм равнината.
