— Нямах представа, че гората е толкова стара и толкова богата на живот — каза Мод тихо, а Алън отново премести торбата на гърба си. — Почти е вълшебно.
— Чудна страна, нали? Недокосната от хиляди години — отбеляза Джеръми и стана.
— Богата е, наистина — съгласи се Алън. — Ако хората узнаят това, няма да остане така дълго.
Мод взе превръзката на Джеръми, която бе изпрала, и я постави да съхне.
— Не съм съгласна. Прекалено е камениста и пълна с дървета, за да се развива земеделие. Никой няма да я иска. Надявам се винаги да си остани така дива.
Тя се приближи, за да превърже главата на Джеръми, но той взе парчето плат и го прибра в торбата си.
— Повече не ми трябва. Отдавна спря да кърви.
Отново тръгнаха между дърветата с Алън начело. Теренът стана по-труден от всякога и Алън често трябваше да спира и да изважда разбития си компас, за да определи дали се движат на запад. Понякога на Мод й се струваше, че влачат тежести нагоре по планина, толкова стръмен бе пътят. Слизането бе по-лесно, но отново трябваше да изкачват някакво възвишение, и скоро тя капна от умора. С облекчение забеляза полянка през рамото на Алън. Можеха да спрат да починат…
Изведнъж се чу див писък. Мод бързо обърна очи натам; от гората се показа едно лице — ужасно лице, нацапано с охра, сажди и бяла смес. Видя широка, червена уста, която й крещеше, томахавка, която се размахваше над главата й, и усети как някой сграбчи и изви косата й зад нея. С вик на уплаха тя разпери ръце, които бяха уловени в желязна хватка и тя бе съборена на земята. Зърна как Алън първоначално се съпротивляваше, но после бе победен от изрисувани тела, които се метнаха с вой върху него.
Индианци! Небеса, Как можаха да забравят.
Главата й се намери на земята, а ръцете й бяха приковани зад нея.
— Мили Боже — извика тя, очаквайки всеки миг някои нож да й свали скална. Гърчеше допряното си в изгнилите листа лице и с напрегнато тяло се молеше и чакаше смъртта.
Глава 20
Виковете на фигурите, които подскачаха около нея, се превърнаха в дивашки крясъци. Напрегнала тяло в очакване на удара, Мод искаше да закрие очи с ръце, но някой ги държеше здраво. Изведнъж грубо я изправиха на крака, а ръцете й се оказаха завързани за дълга пръчка.
Видя как пред нея влачеха Алън, с ръце, вързани по същия начин. Един висок и як индианец я сграбчи за косата и изви главата й. Взря се в нея с очи, в които гореше омраза. В тях нямаше нищо от безучастното любопитство на ирокеза, който бе надникнал в гърнето й във Форт Лаимън. Това лице бе изкривено от злоба и потъмняло от гняв. Кръвта и застина във вените и тя отново зачака удар.
Индианецът пусна косата й и я блъсна пред себе си на поляната. Явно командваше останалите, защото, въпреки че поспориха с него на неразбираемия си език, накрая те се подчиниха на желанието му. Иначе Мод подозираше, че досега щяха да лежат мъртви сред дърветата.
Тя се запрепъва напред, още твърде изплашена, за да осъзнае колко неудобни и стегнати бяха връзките на китките й. Дългата пръчка й пречеше да запази равновесие, а ръцете, вързани в двата й края, се закачаха в страничните храсталаци и се раздираха от бодлите. Индианците се движеха много бързо и тя не можеше да се изравни с тях. Преди да бяха пътували и половин час, тя вече не вървеше самостоятелно, а я блъскаха и теглеха. Нито веднъж не спряха за почивка, диваците сякаш изобщо не се уморяваха. Един път Алън се обърна и се опита да й каже нещо утешително, но якият индианец злобно го удари с тоягата си и той едва не падна на земята. След това никои от тях не направи опит да проговори, само гледаха в краката си, докато станаха прекалено безчувствени и изтощени, за да мислят. Мод знаеше, че Джеръми се влачи зад нея, както Алън отпред; накрая така бе обзета от грижата да стои изправена, че вече почти не ги забелязваше.
Вървяха през целия ден, според нея на запад. Цялото тяло я болеше; накрая се промъкнаха сред няколко дървета и излязоха на една поляна, покрай която течеше поток. Тя бе осеяна с ниски къщи от трупи; някои от тях бяха твърде тесни и дълги. Имаха кръгли сламени покриви, отпред с наредени пръти като платформа. Кръг от камъни заобикаляше открития огън. Погледът на Мод бе замъглен от умората и спускащия се здрач, но въпреки това тя успя да различи жени, които бързаха към тях, и тичащи наоколо деца. От огъня се издигаше пушек и сред множеството противни миризми се долавяше ароматът на нещо вкусно.
Жени, голи до кръста, ги заобиколиха и като ги мушкаха с пръсти в гърдите и лицата и виеха от радост, ги заблъскаха към една от колибите. Едрият водач на групата, която ги залови, каза няколко гневни думи и жените, продължавайки да вият, ги натикаха вътре и събориха на земята. Прътът, за който бяха завързани ръцете й, й пречеше да легне, така че тя седна и се подпря на един от подпорните колове. Много време мина, преди да отвори очи и да погледне изтощените мъже край себе си.
Алън тихо ругаеше.
— Как можах да помисля, че ще минем спокойно през тези гори? Трябваше да се досетя!
Той обърна очи към Мод, опитвайки се да привлече погледа й, и сърцето му се сви. Изглеждаше толкова уморена и нещастна, и това бе по негова вина. Искаше да я отведе някъде в безопасност, а ги бе докарал до това ужасно положение. Най-вероятно щяха да ги убият. Той дръпна стегнатите въжета, които държаха ръцете му за пръта, но те бяха здраво вързани. Не можеше дори да я успокои, помисли си той горчиво.
Джеръми простена и се размърда.
— Това земята на племето на мохиканите ли е? Смятах, че са приятели на англичаните.
— Приятели са на сър Уилям Джонсън. Не всички ирокезки племена са съгласни със своите вождове. Много от тях се колебаят между французите и англичаните. Това може да е бунтарски настроена група. Или пък е възможно след разгрома при Форт Корийон племето на мохиканите да е преминало на страната на Нова Франция. Но очевидното е, че никак не им се нравим!
— Какво ще ни сторят? — попита тихо Мод. В действителност не държеше да знае, но все пак смяташе, че ако е подготвена, ще може по-лесно да понесе участта си.
— Не знам — отговори Алън. Той имаше много ясна представа за това, което ги очакваше, но не искаше да тревожи Мод. Когато ги завлякоха в селото, едно от първите неща, които забеляза, бяха двете клади на края на дългата редица от колиби. Знаеше за какво служат от разказите на войници, които бе слушал в лагера. Изгарянето на тези клади бе за препоръчване, отколкото да те сварят жив, или, още по-лошо, да те принудят да гледаш и после да ядеш от месото на другите. Бе чувал, че това е разпространен обичай сред диваците.
По тялото му премина болезнена тръпка. Не, никога нямаше да позволи това да се случи с Мод. Самият той щеше да я убие, преди да им позволи да я докоснат.
— Толкова съм жадна — изстена тя. Главата й клюмна на гърдите и тя изгуби съзнание. Алън бе доволен. Това изглеждаше единственият начин да си почине през следващите няколко часа. Той се завлече до нея и допря крак до нейния. Никога не я бе обичал повече и не е бил по-безпомощен да й да облекчи страданията й. Завладя го гняв от собственото му безсилие. Тя щеше да умре само защото не бе предвидил развитието на нещата!
Гневът обаче му даде нови сили. Трябваше да има начин да я спаси. Да направи нещо, за да ги измъкне.
Обърна поглед към Джеръми и видя, че той се взира в пода напълно сломен. Когато вдигна очи и срещна погледа на Алън, Джеръми се опита да се усмихне.
— Това може да е краят на пътуването, приятелю — каза той тихо. — Съжалявам, че стана така. Особено за Мод.
— Не се предавай толкова лесно — сопна му се Алън. — Сигурно може да се направи нещо. Мисли, мисли!
Джеръми погледна към отворената врата на колибата; воят навън се бе усилил. През нея се виждаше как диваците се отправяха на тълпи към другия край на селището.
— Страхувам се, че и ножът, и хлябът са у тях.
Алън дръпна по-яростно вървите, стягащи китките му.
— Сигурно е така, но ние сме по-умни. Трябва да намерим изход.
