Джеръми клюмна глава от изтощение. Дългото ходене, плюс раната на главата му бяха изцедили и последните му сили.
— Добре, мисля, че е време за
Алън се засмя с горчивина.
— Смятам, че само в пиесите Бог слиза в кошница, за да оправи нещата. Все пак много жалко, че не си истински магьосник.
— Да, точно сега можех да направя някоя магийка. — Главата му рязко се наклони и той също изпадна в безсъзнание.
Алън се облегна назад и затвори очи с желанието да го споходи благословеният сън. Но бе твърде разтревожен и ядосан на себе си, за да заспи. За първи път от много години насам той започна да се моли.
Дали се дължеше на Божията намеса, или на чист късмет, но малко след това на входа на колибата се появиха две жени. Едната преряза вървите, стягащи китките им, а другата постави на земята купа с някаква зърнена каша и кана с вода.
Алън ги наблюдаваше немощно как излязоха и седнаха пред колибата, като от време на време надничаха вътре. После разтри безчувствените си китки, промъкна се до Мод и я взе в прегръдките си.
— Мод, любима… Добре ли си? Събуди се. Ето, пийни глътка вода. — Доколкото знаеше, можеше и да е отровна, но се надяваше, че не е. Едва ли искаха да се лишат от забавлението си. Той вече чуваше как воят се усилва и барабаните заехтяват край онези ужасни стълбове. Отстрани дългите кичури от челото й и намокри устните й с вода. Тя се задави и се събуди, видя какво има пред нея и жадно отпи. — Така е по- добре. Само че не много наведнъж.
Мод колебливо раздвижи схванатите си ръце. С облекчение откри, че вече не е вързана за пръта, обърна се и зарови лице в гърдите на Алън. Ръцете го боляха, но той я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Със замъгленото си съзнание помисли, че са мъртви, но биенето на барабаните в другия край на селото й подсказа, че най-лошото тепърва предстои.
— Любов моя — промълви Алън, заровил устни в косата й, — толкова съжалявам, че те докарах до това положение.
Тя се усмихна и обхвана с длани страните му.
— Докато съм с теб, мога да понеса всичко.
Алън целуна влажното й чело.
— Донесоха храна. Можеш ли да поемеш малко?
Срещу тях Джеръми се свести и размърда.
— Храна? — промърмори той. — Наистина ли каза храна?
— Да. — Алън побутна купата към него. — Не изглежда много вкусна, но все пак вземи си. Ще те подсили.
— Но защо? — запита тихо Мод. — Защо ще ни хранят, след като ще ни убиват?
— Не знам. — „Може би искат да ни поугоят“ — каза си той. — Просто бъди доволна.
Когато отпи още малка вода, Алън забеляза, че жените ги няма пред входа. Започна да оглежда всяко кътче, но реши, че няма как да избягат, без да ги видят. От вратата започваше главната пътека, която водеше до центъра на селото, а за да избягат от другата страна, трябваше да копаят под дървените трупи. Нищо чудно, че индианците ги бяха отвързали.
Той отново се промъкна към Мод, която си бе възвърнала част от жизнеността.
— Само да не ни бяха взели връхните дрехи — каза тя повече на себе си, отколкото на останалите. — Нямаме нито запаси, нито оръжия. Няма с какво да работим.
Джеръми вдигна поглед от купата, в която гребеше с ръце.
— Чакай, Мод, ами джобът?
— Под полата ми? Да, те не знаеха, че съществува.
Тя бръкна с ръка под една лента, завързана на кръста й, към която бе прикрепена голяма ленена кесия.
— В нея са нещата, които сложихме там.
В очите на Алън светна първата искрица надежда, откакто ги бяха пленили.
— Дай да видим — нетърпеливо се обади той.
Тя отвори кесията и изсипа съдържанието й на пода. Алън не можа да скрие разочарованието си.
— Тук няма нищо, което да влезе в работа. Джеръми, защо, за Бога, си запазил всички тези боклуци?
Джеръми подаде купата на Мод и закуцука към тях, за да огледа малкото предмети на земята.
— По-скоро ще остана без дрехи, отколкото без инструментите на занаята си — промърмори той разсеяно.
Имаше половин глава лук, няколко износени носни кърпички, парченце черен плат, здраво увито и завързано с конец, една голяма сребърна пара и четири по-малки пиринчени монети, комплект чаши, които се вместваха една в друга, три коркови топчета и кичур тънки косми. Колекцията завършваше с парче канап и дълга панделка.
Алън чу леки стъпки от мокасини навън и предупреди Джеръми, който бързо сграбчи съдържанието на кесията и го натъпка в ботушите си. Докато индианките се навеждаха, за да влязат в колибата, двамата се бяха настанили един до друг на земята и с удоволствие похапваха от кашата.
Почти усетиха враждебността на жените. Грабвайки купата и каната с вода, те забързаха навън, очевидно доволни, че ги оставят гладни. Мод бе толкова уморена, че това въобще не я интересуваше. Докато можеше да си почива в успокояващите ръце на Алън, тя можеше да понася глад и жажда. По-трудно бе със страха, но и той намаляваше, когато любимият бе наблизо.
Все едно, нощта обещаваше да бъде ужасна. С напредването й шумът от барабаните ставаше по-силен, а воят на индианците по-необуздан. Всичко това се влошаваше от факта, че не можеха да видят какво става отвън. Винаги, когато се осмеляваха да се приближат до вратата, едно боядисано лице им хвърляше яростни погледи.
Цяла нощ тримата седяха близо един до друг, като се питаха какво ще им донесе следващата сутрин и защо още не ги бяха повлекли към кладата. Разговаряха тихо и спаха на пресекулки, опитвайки се да измислят начин за бягство, да си дадат кураж за сутринта, да си вземат сбогом.
— Мисля, че бих понесъл всичко, ако не смятах, че аз съм виновен за страданията и на двама ви — повтаряше Алън непрекъснато.
— Знаеш, че не ти ни доведе тук — опитваше се да го успокои Мод. — Дойдох по своя воля, а също и Джеръми. Освен това миналото си е минало. Сега трябва да си помагаме и да се подкрепяме.
Накрая дойде утрото и донесе със себе си благословената тишина. Точно след зазоряване им бутнаха още една паница каша и след това Мод най-после заспа дълбоко. Събудиха я чифт ръце, които грубо я изправиха на крака.
Съдейки по светлината, която идваше от вратата, трябва да наближаваше пладне. Този път нямаше жени. Вместо тях в колибата нахлуха няколко млади мъже с изрисувани гърди, изправиха ги на крака и завързаха ръцете им зад гърба.
Мод хвърли уплашен поглед през рамо към Алън. Той го задържа със своя настойчив взор, опитвайки се да успокои ужаса, който се четеше в него.
— Смелост, любима — промълви той, докато го избутваха към вратата.
След това изблъскаха Мод и Джеръми навън, и те започнаха да примигат от силната светлина. Тя погледна към колибите на края, където кладите стърчаха над земята. Със свито сърце забеляза завързани снопове изкривени съчки, натрупани около тях. Вълна от страх се надигна в нея, но тя го сподави. Нямаше да достави удоволствие на тези диваци, като изпищи.
Появиха се жените. Една от тях издърпа ръцете на Мод пред нея и върза китките й с ремък, като остави свободен единия край, дълъг около четири фута. Мод се взря в суровите очи на Алън.
— Обичам те — изрече тя тихо, като си мислеше, че ако това са последните й думи, най-много е искала да промълви тях. Друга жена пристъпи, сграбчи края на въжето и я повлече по пустата пътека. Тя се препъна и едва след миг проумя, че я водеха не към кладата, а в противоположната посока — към гората.
