Поведението на кавалера само усили недоверието й към него, въпреки че я бе спасил от мохиканите.
Когато най-после се показаха огромните плоски върхове на планината, извисяваща се над Монреал, тя изпита не точно щастие, а облекчение, че накрая напуска лодката. А вероятно, като живееше в истински град, ще й бъде по-лесно да не вижда толкова често монсеньор дьо Превалоа.
За свое разочарование разбра, че няма да й позволят да влезе в град Монреал. Вместо това я заведоха на един малък шлеп, закотвен в реката под бреговата ивица, и я заключиха в миниатюрна каюта. За първи път започна да се чувства пленница на французите, и по-специално на Превалоа, който не криеше, че това лошо отношение бе по негова заповед.
Тя седна на тясната дъсчица, която служеше за легло, и в главата й се появи мисълта, че ако той я последва в това тясно, ограничено пространство, тя ще намери начин да убие себе си или него. Болката от смъртта на Алън бе все още толкова силна, че повече не й се живееше. Тъкмо оглеждаше каютата за нещо, което би могло да й послужи като оръжие, когато усети, че шлепът започва до се движи. Спусна се към илюминатора и видя как зеленият, обрасъл с дървета бряг от другата страна на града се изплъзва покрай нея. Но къде ли отиваха? Доколкото знаеше, на север нямаше нищо друго, освен пустош.
Със спускането на нощта в каютата стана тъмно като в рог, защото нямаше свещ. Мод легна на койката и накрая потъна в сън, приспана от люшкането на корабчето, скърцането на дъските и тишината в малката й стая. Събуди се от слънцето, което струеше през прозореца и хвърляше светли зайчета по пода. Лекото движение на каютата й подсказваше, че отново са хвърлили котва.
Мод наплиска лицето си с вода, пооправи роклята си и се опита наново да сплете дългата си коса. Когато чу вратата да се отключва, се допря до стената, като почти се боеше да види кой влиза.
Един млад моряк, още юноша, с дълга, мазна опашка на гърба пристъпи вътре и я заговори.
— Bonjour, мадмоазел — каза той, сваляйки шапката си. — Да ви донеса ли закуска?
— Oui — промърмори Мод. Той си пресегна през вратата, вдигна малък поднос и го постави на масата.
— Вие яжте, след това ще изведа мадмоазел на брега.
— На брега? Къде?
— В града.
Мод се приближи до масата, взе една чаша с димящ бульон и я поднесе към устните си.
— Какъв град? Не знаех, че в Нова Франция има други градове, освен Монреал.
Момчето се засмя на невежеството й.
— Квебек, мадмоазел. Град Квебек.
Квебек. Тя смътно си спомни войниците да назовават това име по време на дългия поход към езерото Джордж. Поне го бе нарекъл град. Това бе окуражаващо. Докато морякът чакаше, тя бързо погълна храната си, после се изкачи по стълбичката на палубата, а той я последва.
Квебек се оказа огромна скала. От малкото къщи, скупчени в подножието, нагоре се издигаше висока скална стена, а на върха й имаше още покриви и остриета. По протежение на пристанищната ивица имаше ред складове, а докъдето погледът й стигаше, имаше закотвени многобройни кораби във всякакви форми и размери. Бе град, но освен това и крепост.
Изпълнена с желание, тя се спусна по въжената стълба в чакащата лодка. След няколко минути гребане достигнаха каменния кей и й помогнаха да изкачи няколкото стъпала до скелята, простираща се успоредно на пристана. Надеждите, че ще я пуснат свободно да се разхожда из града, бързо се разбиха, когато двама войници, облечени в белите униформи на френската армия, пристъпиха към нея.
— Мадмоазел Мейкджой. Последвайте ни, моля — обади се единият на съвършен английски, като я улови за лакътя.
Мод се опита да се откопчи.
— Къде ме водите? Пуснете ме!
— Кавалер дьо Превалоа ни нареди да ви придружим до безопасно място. Елате, без да правите сцени. Така ще е най-добре за всички.
Мод погледна гневно мъжа, но изход нямаше. И тъй като изобщо не познаваше този чужд град, вероятно бе по-разумно да ги последва, докато сама не намери начин за бягство.
Очакваше да я заведат на върха на скалата, но вместо това се насочиха към лабиринта от тесни улички в подножието. Това, както разбра от водача, бе по-старата част на града. Тя бе значително по-голяма, отколкото изглеждаше от реката. Улиците, които се намираха по-близо до водата, бяха застроени с огромни складове, но когато се отдалечиха от тях, пред пътниците се изпречваха спретнати къщи, високи три или четири етажа, от чиито прозорци можеше да се зърне елегантната вътрешна подредба.
Не след дълго стигнаха едно площадче, встрани, от което се издигаше обикновена църква, чийто връх Мод бе съзряла от палубата на шлепа. Около краищата имаше няколко сергии, което показваше, че се използва като пазар. Повече биеше на очи обаче един голям позорен стълб, силно замърсен от отпадъците, хвърляни по безпомощните му жертви. За облекчение на Мод той бе празен.
На противоположния край на площада, срещу църквата, имаше каменна сграда с надпис над вратата: Pension. Мод знаеше достатъчно френски от пиесите, в които бе играла, за да се досети, че това е хотел — доста порутен, ако се съдеше по грозното и мръсно предверие, в което я въведоха.
Възрастен мъж с ленена риза и посивяла перука се спусна към тях през вратичката от другата страна на тезгяха и размени няколко изречения на френски с водача, който още стискаше лакътя и. След това ги поведе по тесни стъпала към горния етаж, минаха по тъмен коридор и стигнаха до една стая в дъното. Като извади връзка огромни ключове, той отвори вратата, а водачът отстъпи и й направи знак да влезе.
Мод се отдръпна назад, обидена от идеята отново да бъде; затворничка, а страхът й нарастваше с всеки изминал миг.
— Мадмоазел, моля, влезте — каза войникът и я побутна за лакътя.
— Това е възмутително! Аз съм английска поданичка. Нямате право…
Вратата се затръшна зад нея. Чу зловещото стържене на желязо при превъртането на ключа. Сграбчи дръжката, заблъска я и я задърпа.
— Отворете тази врата! — изкрещя Мод. — Не можете да постъпвате така с мен. Аз съм поданичка на Британската империя…
— Кажи на своя крал Джордж — долетя приглушен глас от другата страна.
Тя чу как тропотът на ботушите им заглъхна към долния етаж, а стопанинът тихо и гърлено се изсмя. Тя лудо зарита вратата, на само успя да си нарани пръста, после се заразхожда наоколо, за да намери някакъв начин за бягство.
Стаята бе малка, но много чиста. Леглото представляваше нещо подобно на сламеник, завързан здраво с въжета за рамката, но върху него имаше покривка без нито едно петънце. На пода имаше тъкано килимче и поставка с леген и стомна до стената. Най-хубавото нещо бе прозорецът, който гледаше към площада и имаше синя ленена завеса, която можеше да се дръпне, за да не се вижда какво става вътре. Мод коленичи на широката дървена седалка под перваза и започна да проучва прозореца. Ако успее да повдигне рамката, можеше и да се промъкне, но когато започна да я тегли, разбра, че е здраво закована. Освен това бе висока и щом хвърли един поглед надолу, видя войник, който стоеше на стража пред вратата на хотела. Тя се тръшна на седалката, осъзнавайки в пълна степен колко ще бъде трудно да избяга оттук. Естествено всичко зависеше от това, колко дълго ще я държат на това място, а нямаше как да го разбере.
Часовете се точеха мудно. Мод се опитваше да сдържи страха си и донякъде се разсейваше, наблюдавайки какво става на площада. Щом наближи пладне, той се изпълни с хора, щъкащи наоколо. Имаше и интересни сцени, например, когато жонгльор застана в единия край на площада, а музикант с маймунка — в другия. Позорният стълб се зае за два часа, главно за забавление на домакините с престилки и бонета и децата, които замеряха с развалена храна нещастната жертва.
Толкова много хора се движеха по площада, че тя понякога почти забравяше за собствените си проблеми. Повечето бяха фермери със съпругите си. Все пак между тях се срещаха свещеници с дълги черни раса, монахини, развели белите си гугли, войници в униформи, трапери в кожени ризи с ресни, тук-там някой индианец със снопче пера, забучено за плитката му, и от време на време по някоя елегантна дама в атлазена рокля с кринолин и дантелен шал върху високата си перука, със суетящи се край нея пажове и
