това я разресаха, докато светна, напудриха Мод, парфюмираха я и я облякоха в обикновена, чиста рокля от муселин на цветя, дадоха й пантофки от ярешка кожа и дълги чорапи с избродирани по тях червени рози. И в рая не би било по-хубаво, помисли си тя, въпреки че по това време бе започнала да се съмнява дали тази къща наистина бе по-красива от лондонската къща на Илайза Финчли.
Любопитството й бе задоволено едва след пладне, когато, след лек обяд, я въведоха в една стая с копринени завеси на прозорците. Там седеше същата дама, която бе при нея сутринта: излетната в кресло, с къдрици, събрани в кок, тя лениво си взимаше плодове от една чиния.
— Е, мадмоазел — каза дамата и се изправи в креслото, когато Мод влезе. — Трябва да заявя, че изглеждате доста по-добре. Впечатлена съм. Сутринта не можех да кажа, че имате големи шансове.
Тя стана, приближи се до Мод и започна да я обикаля, оглеждайки я както в килията.
— Вижте… — възпротиви се Мод. — Аз не съм призов кон, мадам. Наистина, благодарна съм ви за банята и дрехите, но все пак искам обяснение. Защо ме доведохте тук?
— Колко сте нагла! Очаквах повече благодарност, като се има предвид в какъв вид ви заварих тази сутрин.
— Благодарна съм ви, че ме изведохте от онова ужасно място. Но искам да знам защо го направихте. И защо бяхте така мила с мен.
— Не съм била мила. Елате тук — каза дамата и посочи един позлатен стол до креслото. — Седнете до мен.
Мод седна срамежливо на края на стола, а другата жена отново се излегна назад в креслото си.
— Не ви се представих. Казвам се Клодет Клоден.
— Мод Мелингам. Сценичното ми име е Мод Мейкджой.
— Вие сте актриса?
— Да. Появявах се на сцената както в Англия, така и в колониите.
Клодет потупа с пръст облегалката на креслото си.
— Не приличате на актриса. Те са… каква дума използвате вие… prostituee.
— Мисля, че имате предвид уличници. Някои да, но не всички. Някои са артисти.
— А вие без съмнение сте artiste. Bien, вие притежавате твърде много финес за уличница. Радвам се да видя това.
— Вижте, мадам Клоден…
— Не се вълнувайте. Не съм ви довела тук заради това, което сте, а заради някой друг. Накратко, доведох ви тук, за да ви опазя от кавалер дьо Превалоа.
— Познавате ли го?
Дамата се засмя горчиво.
— Познавам го много добре. Той е моята любов, моят живот, моята единствена причина да съществувам. И няма да допусна да попадне в лапите на една английска… actrice.
Мод рязко се наведе напред.
— Но, мадам, аз не искам кавалера. Напротив, умолявах го да ме остави на мира. Той се отнесе с мен ужасно. О, да, спаси ме от мохиканите, но оттогава ме държи като своя пленница. Опита се да ме изнасили…
— О, знам. Ако думите ви отговарят на истината, можете да ми поблагодарите, че ви спасих вчера в хотела.
— Вие ли бяхте в коридора?
— Разбира се. Смяташе, че ще остана в Монреал, но аз не можех да не го последвам, когато разбрах, че е довел хубава жена със себе си. Чух, че я е затворил тук, и бях решена да не допусна да я притежава. Разбира се, когато ви премести в избата, почти се заблудих. Но в този град аз имам също толкова информатори, колкото и кавалерът. Открих къде сте и реших, че единственият начин да ви държа далеч от него е да ви доведа тук, под закрилата си, както казвате вие, англичаните.
— Много любезно от ваша страна — измърмори Мод.
— Не, любезността няма нищо общо. Ревността играе главна роля тук.
Мод погледна тези очи, студени като зимния лед по реката Сейнт Чарлз.
— Ако наистина искате да ме отделите от него, помогнете ми да избягам от това място.
Черните очи я пронизаха.
— Не. Ако си заминете, той веднага ще тръгне след вас. Аз имам по-добър план. Ще бъдете мое протеже. Ще ви науча на добри обноски, ще ви подкрепям в кариерата ви, дори ще ви помогна да си намерите подходящ любим. Докато сте близо до мен, ще бъдете в безопасност и той със сигурност ще бъде на разстояние от вас.
Сърцето на Мод замря, изчезнаха и последните й надежди да се върне в колониите.
— Мадам, аз не съм неблагодарна, защото, както ви казах, не изпитвам никакви чувства към монсеньор дьо Превалоа. Но аз копнея да се завърна при своя народ. Колкото до любовника, уверявам ви, че това е последното нещо, което може да ме развълнува точно сега. Мъжът, когото обичах, бе убит от индианци и аз ни смятам, че някога ще преживея това ужасно събитие.
— Уф — изпухтя Клодет и махна с ръка, без да обръща внимание на сълзите, които се застинаха от очите на младата жена. — Една жена е нищо без мъж, а в Квебек има доста хубави мъже. Още щом ви представят в обществото, вие ще се увлечете по някого, гарантирам ви, и колкото по-бързо, толкова по- добре. Нищо не помага да се забрави една любов така, както новата любов.
Мод се обърна и се загледа през прозореца. Колкото и да не бе съгласна с думите на мадам Клоден, тя усещаше, че ще се почувства по-добре, ако допусне до себе си някой друг. Може би в крайна сметка бе по- приемливо да прелиташ безгрижно от един любим на друг, отколкото да обречеш цялото си сърце на определен човек, защото когато той си отиде, отнася със себе си част от самата теб.
— А сега — продължи Клодет, като, волно или неволно, царствено пренебрегваше вълнението на Мод — аз се чувствам доста уморена. Мими ще ви покаже вашата стая — малката гостна на горния етаж — и ще ви помогне да се настаните. Довечера съм поканила няколко души за вечеря и искам да им направите добро впечатление. Ще говорим за това по-късно.
Тя разклати малкото стъклено звънче и камериерката, която я бе посрещнала, се появи в стаята. Мод я последва нагоре по стълбите до мъничка, но чиста и спретната спалня. Една рокля лежеше на леглото и златистата и материя проблясваше на меката светлина, идваща през спуснатите завеси на прозореца.
— Какво е това? — попита Мод, като прокара ръка по блестящата тъкан.
— Това е роклята, която мадам иска да облечете довечера. Ако мадмоазел благоволи да я пробва сега, ще мога да повикам шивачката да я преправи. Мадам Клоден заяви, че трябва да изглеждате съвършена.
— Мадам мисли за всичко.
Внезапно обезкуражена, Мод извърна глава и се загледа през прозореца към потъналата в зеленина градина долу. Откакто напусна Монреал, бе пленница, а и сега не бе по-различно. Наистина обстоятелствата бяха по-благоприятни, но все пак се намираше в плен. И не виждаше начин да се измъкне.
— Мадмоазел не харесва роклята? — попита Мими колебливо.
— О, напротив… прекрасна е. Изпратете да повикат шивачката. Ще я пробвам.
Липсата й на ентусиазъм бе очевидна.
— Много е красива — отбеляза Мими, опитвайки се да я развесели. — А яката ще отива така добре на златистата коса на мадмоазел.
Мод с ирония си помисли, че дребната прислужница би продала душата си, за да облече такава пищна рокля. Някога сигурно и тя би го направила.
— Да, права си. Такава прекрасна рокля не съм носила досега. — Тя я вдигна пред очите си и я огледа. Роклята заблестя на светлината като водопад от златен прах. — Отдавна ли си при мадам Клоден, Мими?
Кръглото лице на момичето се смекчи, когато се усмихна.
— О, да. Маман бе камериерка на нейно благородие във Франция. Когато мадам дойде в Нова Франция, тя взе и мен, тъй като пътуването щеше да е много трудно за маман.
— Харесва ли ти Нова Франция?
Мими започна да оправя диплите на роклята.
