Лицето на младия мичман имаше нещастно изражение, но той не смяташе да позволи чувствата да се намесват в задълженията му.
— Съжалявам, мамзел, но кавалерът нареди.
Той я улови за ръката и я дръпна в избата.
— Няма да вляза — изкрещя тя, като заби пети в неравния под и впи нокти в ръкава му. Той я хвана през кръста, пренесе я през прага и я сложи на леглото. Преди да успее да се изправи на крака, той бе вече отвън и заключваше решетката.
Тя изтича до вратата, сграбчи решетката, разтърси я и закрещя на войника, който тичешком се отдалечаваше по коридора. Щом разбра, че е сама, тя отиде и седна на стола, чувствайки, че й се плаче от отчаяние, също както при залавянето й от мохиканите.
Никога нямаше да избяга от това място. Бе твърде силно и солидно укрепено. Никой нямаше да чуе виковете й в това подземие. Ще си остане забравена в този зандан и никого няма да го е грижа. Изцяло във власт на Превалоа.
Свещта бе наполовина изгоряла, когато дребният старец се появи на вратата й с поднос, на който носеше вечерята й. Тя не вдигна поглед, докато той го остави на масата, после се изправи и я загледа.
— Мадам — каза той на развален английски. — Аз вас донесъл т’ва.
Мод вдигна глава и видя, че той държеше малък кафяв предмет. Колебливо посегна и го пое.
Книга. При това на английски. Очите й бяха като големи, разширени кълба, когато погледна обратно към него.
— Да ви забавлява — вдигна рамене старецът. — Т’ва място… дори без прозорец…
— Благодаря — промърмори Мод. Бе слабо утешение да знае, че другите се срамуват от отвратителното отношение на кавалера към нея, но предпочиташе неудобството им да се разпростре до там, че да й донесат някакво оръжие.
Старецът бръкна в джоба си и извади дебела свещ, която постави на масата до лампата. Макар да не й обясни, по стържещия шум Мод бе разбрала, че наоколо има плъхове, и се радваше, че ще може да поддържа светлината през идващата нощ. Очите й се изпълниха със сълзи, които издайнически започнаха да се стичат надолу по бузите.
Старецът се извърна и промълви на себе си няколко френски думи. Мод подозираше, че изруга господаря си, но той все пак заключи решетката, преди да се потътри по коридора към изхода. Тя издърпа тънкото одеяло от леглото, уви се в него, седна до масата и се опита да почете от книжката през замъглените си от сълзи очи. Загубила представа за времето, тя стоя до масата, докато накрая заспа от пълно изтощение. През нощта се събуди, за да издърпа леглото в средата на стаята, близо до мъждивата светлина на свещта, която още гореше на масата.
Когато по-късно отново се събуди, свещта бе догоряла и килията бе изпълнена със слаба дневна светлина. Мод седна, като стенеше от болките, причинени от спането в неудобно легло, и осъзна, че всъщност я бяха събудили стъпки в коридора. В миг тя застана нащрек. Разбира се, сигурно бе Превалоа, дошъл да се възползва от нейната изолираност и безпомощност. А тя все още нямаше никакво оръжие.
Промъквайки се до отдалечения край на килията, тя се притисна до влажната стена и видя как мичманът отваря вратата, която остана отворена. Може би след него бе само старецът, който й носеше храна…
Глава 22
Очите на Мод се разшириха, когато видя, че в стаичката се появи жена, облечена в зелена атлазена рокля с толкова широк кринолин, че трябваше да влезе на една страна. Тя се спря и загледа свирепо Мод с черните си като въглен очи, които изпъкваха на покритото с белило лице. Устните й бяха ярко начервени, а веждите й бяха изписани във високи дъги. Над челото й се издигаше бухнала, накъдрена, бледозелена перука, а на върха бе кацнала плоска, набрана сламена шапка.
Роклята й проблясваше на слабата светлина и Мод се запита дали това видение не й се явява насън. Тогава жената заговори.
— Mon dieu, вие сте печална гледка!
Тя прекоси стаята и застана пред Мод, оглеждайки я от горе до долу с явно отвращение.
— Наплашена малка уличница. Убийте ме, не разбирам какво си мисли нашият Иполит!
Макар и белязан с френски акцент, английският на жената бе достатъчно ясен, за да уязви Мод с думата уличница. Преди да отвори уста, за да възрази, другата се пресегна, издърпа я от убежището й до стената и я завъртя. Държеше я здраво и далеч не нежно.
— Отвратително! Мръсна, мършава, и тази коса… — заяви тя и се пресегна да хване един кичур с лакираните си нокти.
— Убийте ме, ако разбирам нещо.
— Един момент… — обади се Мод и се изтръгна. — Коя сте вие?
— Е, добре — продължи жената, пренебрегвайки Мод. — Нямаме друг избор. Трябва да работим с това, което имаме. Изведи я, Анатол.
Войникът пристъпи и я хвана за ръката.
— Един момент… — извика Мод и се опита да се освободи. — Настоявам да ми се обясни.
И все пак, когато той я поведе към вратата, тя престана да протестира. Щом тази надменна жена смяташе да я изведе оттук, по-добро от това нямаше.
Мичманът се спря до вратата само колкото да пропусне жената пред себе си. Дървените й подметки силно отекваха по коридора, докато тя продължаваше да цъка с език и да сипе порой от френска реч, явно изразяваща мнението й за избите. Като я държеше здраво, войникът поведе Мод нагоре по стълбите към преддверието на хотела. Тя бе толкова щастлива от възможността да напусне това място, че охотно го последва, и когато излязоха на площада, надеждите й се възвърнаха, въпреки че се предупреждаваше да не очаква много. В крайна сметка бе преживяла само разочарования от Превалоа и вероятно това бе поредната му уловка.
Пред хотела жената спря до една карета само колкото да даде куп разпореждания на войника. После се качи в нея, кочияшът, облечен в атлазена ливрея подвикна на лъскавия дорест кон и потеглиха.
Мод погледна въпросително войника, но той само стисна по-здраво ръката й и я поведе по улицата. Изминаха няколко тесни пътеки и стигнаха до стъпала, които водеха нагоре към високата скала. Той й направи знак да върви пред него.
— Къде отиваме? — попита тя, въпреки че Анатол не си бе дал труд да отговори на нито един от досегашните й въпроси.
— У мадам Клоден — отвърна той грубо. — Радвай се, че не си вече в онова мазе.
Той леко я побутна, за да започне да се изкачва.
— Но коя е тя?
Явно бе изчерпал обясненията си. Като все още се питаше дали се е отървала, или я чака нещо по- лошо, тя се заизкачва нагоре. Често спираше да почива, защото й бе трудно. На върха разбра, че са стигнали в горния град — по-нов, по-чист и по-просторен от долния. Мичманът я поведе по широките улици до една къща, която се намираше зад големи каменни порти и бе заобиколена от зеленина. Той дръпна звънеца, на който веднага се отзова един слуга, отново пременен в атлазена ливрея, и ги въведе вътре. Прекосиха малка градинка и стигнаха до стълбите. Вратата отвори една кръглолика прислужница с висока колосана шапка и тъмносиня рокля.
— Това ли е момичето? — попита тя войника и когато той кимна утвърдително, взе ръката на Мод и я въведе вътре. — Много добре. Сега аз ще я поема. Благодаря, мичман.
Мод застана във вестибюла и се заоглежда с почуда. Не бе виждала такова изящество, откакто напусна Англия. Сребърни свещници по стените, филирана хартия, облицован с плочки под, гипсови отливки по таваните… сякаш сънуваше. Ала дребната камериерка бе повече от истинска. Подобно на дамата преди нея тя зацъка с език, оглеждайки Мод с явен ужас.
— Първо трябва да се изкъпете, мадам. После може би ще преценим дали има надежда…
— Баня! Истинска баня! — Мод все още нямаше представа какво й предстои, но то едва ли щеше да бъде прекалено лошо, след като й позволяваха първо да се изкъпе.
А какво къпане бе само! Кожата й почти се ожули от търкане и косата й бе най-старателно измита. След
