слуги, и вървяща след нея целомъдрена камериерка. Към обед старецът й донесе поднос с храна и през отворената врата тя видя друг войник на пост. Сигурно френската армия нямаше много работа по време на войната, помисли си тя, за да може да задели двама войници да пазят една жена. Въпреки това бе разочарована, защото смяташе, че най-добрият начин да се измъкне е да се шмугне през вратата, когато някой я отвори, за да й донесе храна.
Късно следобед чу вълнение в коридора пред стаята си. Ключът се превъртя и вътре влезе Иполит дьо Превалоа, като затвори здраво вратата след себе си. Мод се надигна от мястото си до прозореца и му хвърли свиреп поглед.
— Как смеете да ме държите затворена тук!
Устните му се извиха в изкуствена усмивка.
— Лошо ли се държаха с вас?
— Затворена в тази стая, пазена от войници! Това е безобразие! Аз съм свободна поданичка на Великобритания. Как смеете да се отнасяте така с мен!
Превалоа цъкна с език, извади една кърпичка от маншета си, разгъна я със замах и изтри острия си като нож, издаден напред нос и тънките си мустачки.
— Напомням ви, мадмоазел Мод, че сега не сте в Англия. Вие сте в Нова Франция, а нашите две страни враждуват. Това ви прави моя пленница, нали така?
— Дойдох при вас по своя воля…
— Бяхте изпратена при мен от вожда Точната стрела по моя молба и с огромна неохота от негова страна, тъй като искаше да ви даде за награда на някого от своите войни. Трябва ли отново да ви припомням, че обстоятелствата щяха да бъдат други, ако това се бе случило?
Мод извърна поглед някак засрамена, когато си спомни от каква ужасна съдба я бе отървал този човек. И все пак това не му даваше право да я държи в плен.
— Май съм сменила един тъмничар с друг — каза тя горчиво. Превалоа прекоси стаята и застана до нея. Небрежно протегна ръка и спусна завесата.
— Думата тъмничар дълбоко ме оскърбява. Най-смелите ми надежди са да станем приятели.
Мод се премести от другата страна на леглото.
— Приятелство не се взема насила. Приятелите не се заключват.
Сега в стаята цареше здрач. Французинът се обърна и небрежно я последва, като взе ръката й и допря пръстите й до устните си.
— Може би приятелство е твърде неясна дума. Това, което искам от теб, мила Мод, включва нещо много повече от приятелство.
Мод диво огледа стаята. Нямаше къде да отиде, да избяга. Беше хваната в капан, сама с този мъж, за когото знаеше, че е дошъл да я обладае, доброволно или насила. Тя изтръгна ръката си и се опита да се измъкне, но той я бутна до стената и я затисна със здравото си тяло. Внезапен страх се надигна в нея и я задуши.
— Казах ви, монсеньор, не искам това…
Той наведе глава и докосна врата й с влажните си устни. Потрепервайки, тя се отдръпна от него и се опита да го отблъсне. Сграбчвайки едната й китка, той я прикова до стената. Ръката му тръгна нагоре и напипа гърдата й.
— Пуснете ме! — извика Мод, борейки се, за да се освободи.
— Не се съпротивлявай, моя малка Мод — промърмори Превалоа, заровил лице във врата й. — Само се отпусни. Мога да бъда чудесен любовник, ако ми позволиш.
— Не искам любовник, особено пък теб! Обичам друг.
Той вдигна глава и за първи път студените му, сурови очи станаха ледени като камък.
— От този твой любовник не е останало нищо, освен шепа овъглени кости, които дори и лешоядите няма да помиришат. Ти се придържаш към една илюзия. Забрави Алън Дезмънд. Аз те обичам, желая, и съм тук.
— А аз съм твоя пленница! Това не е нищо друго, освен чисто изнасилване — извика тя, като се опитваше да се пребори с надигащата се в нея паника.
Превалоа се разсмя и показа тесните си, изострени зъби.
— Е, изнасилването може да се приеме между любовници. Това подклажда желанието…
Паниката я обзе напълно.
— Проклет да си! Остави ме на мира! — изкрещя тя, но нарастващият й страх сякаш го възпламени още повече. Той впи устни в нейните, насилствено ги раздели с език и започна да изследва всяко кътче от устата й. През роклята си тя усети как членът му се втвърдява и набъбва. Започна да се бори, извиваше тяло и напразно се опитваше да повдигне коляно и го отблъсне. Стройното му тяло сега бе жилаво като бич. Тя знаеше, че накрая той ще се наложи, но все пак реши да го направи колкото може по-трудно и неприятно за него. Изтръгна ръката си и впи нокти в бузата му.
С вик той повдигна глава и замахна към лицето й. Тя се олюля от плесницата и се удари в стената, а това бе достатъчно за него да я грабне през кръста и да я метне на леглото.
Тя успя да изпълзи напред, преди да се нахвърли върху нея, и удари главата си в стената. Като отметна полата й, той се пресегна да сграбчи плътта й.
— Ти си… същинска лъвица… — едва произнесе той, останал без дъх, разкъсвайки корсета й и хващайки голата й гръд. Главата й се удряше в стената, отново и отново… туп… туп… а тялото й потъна под неговото.
Не бе стената. Не бе и главата й. Превалоа замръзна на място, вдигна глава и се ослуша. Тогава Мод разбра, че ударите идваха от коридора. Някой блъскаше по вратата.
Отвън се чуваха силни шумове, някакъв войник протестираше, а една жена пищеше и сипеше яростни думи на френски.
Лицето на кавалера пребледня.
— Mon dieu — промърмори той, скочи и заоправя дрехите си. Докато блъскането и писъците се усилваха, Мод се смъкна на пода от другата страна на леглото и също започна да оправя роклята си, решила, че ако той отново се нахвърли върху нея, ще се бори.
Превалоа закопча жакета си и приглади косата си, опитвайки се да си възвърне важния вид. Метна към Мод един изпълнен със злоба поглед и отиде до вратата, извади голям пиринчен ключ от джоба си и я отвори само колкото да може да се измъкне. Тя чу как вратата се затваря и ключът се обръща в ключалката, след което се облегна на стената, доволна, че я оставят на спокойствие поне за момент. Отвън бързо и гневно си разменяха думи на френски, женският глас бе тънък и развълнуван, а Превалоа отговаряше спокойно и кротко. Когато заглъхнаха надолу по стълбите, Мод се качи на леглото и затегна връзките на роклята си. Не се надяваше, че ще остане дълго сама, но огледа стаята, за да може в малкото време, което й принадлежеше, да намери предмет, годен за оръжие. Бе сигурна в едно. Французинът нямаше отново да дойде и да се опита да я изнасили, без да си плати скъпо за това.
Ала тъй като часовете се нижеха, тя започна да мисли, че той няма да се върне. Навън бе почти тъмно, когато тя чу стъпки в коридора и гласа на същия млад мичман, който я бе довел тук; сега той застана на вратата и й каза да го последва. Мод пристъпи в коридора, като се питаше какво ли щеше да се случи. Когато последва войника през три тъмни стълбища и редица каменни коридори, надеждата, че Превалоа е решил да я пусне, бързо започна да се изпарява.
Дългите каменни вестибюли бяха студени и влажни. От двете страни виждаше врати, които водеха към огромни зали, потънали в мрак и зловония. По една от миризмите, които долови ясно, разбра, че там бяха струпани кожи. В другите стаи имаше подредени големи бъчви, без съмнение пълни с вино. Очевидно това бе някакъв вид склад, който започваше под хотела и продължаваше и под съседните сгради.
Когато мичманът спря пред една врата с желязна решетка, Мод веднага разбра защо я бе довел тук. Вътре имаше малка изба, тъмна и влажна, с легло до едната стека и дъсчена маса и стол в средата. Върху неравната повърхност на масата стоеше надупчен ламаринен фенер. Когато запалиха свещта в него, светлинки като мънички звезди заблещукаха по плесенясалите стени.
Сърцето на Мод замря. Това бе дори по-лошо.
— Няма да вляза тук — възпротиви се тя. — Не можете да сторите това. Настоявам да се срещна със съдия или адвокат.
