изоставена.
Докато стигнаха в другото село, се стъмни. Бяха вървели цял ден с кратки почивки. На два пъти й позволяваха да пие от някое изворче по време на почивката, но не й дадоха храна. Бе замаяна от глад, но твърде уморена, за да я е грижа.
Селото изглеждаше същото като това, което бе напуснала сутринта — дълга редица от дървени къщи със сламени, конусовидни покриви и широко открито пространство, осеяно с огньове и ниски дървени рамки. От лютивата миризма тя заключи, че това, което висеше от рамките, бяха късове месо.
Заведоха я до най-дългата колиба и я оставиха навън, където с любопитство я оглеждаха няколко голи деца, а водачките й влязоха вътре. Олюляваше се на краката си; жените излязоха, сграбчиха я за ръцете и я задърпаха през ниския вход.
Слабият огън, който гореше в средата на колибата, осветяваше малко кръгче, около което цареше непрогледен мрак. Стаята бе задушна и гореща, наситена с противните миризми на мас и човешка пот. Край огъня седяха в полукръг няколко души, лицата, на които почти не се виждаха в здрача.
Когато Мод погледна към тях, очите й се замъглиха. С безразличие тя видя как една от фигурите се надигна, отдели се от кръга и тръгна към нея. Тя затаи дъх в очакване нещо да се случи.
Познат глас, нисък и мелодичен, изрече името и. Тя вдигна поглед към едно усмихнато лице.
— Добър вечер, мадмоазел Мод. Отново се срещаме. Не ви ли обещах, че ще стане така?
Мод примигва, опитвайки се да различи в сумрака познатите черти на издълженото лице пред нея. Коленете й се подгънаха, очите й се затвориха и тя припадна право в прегръдките на Шевалие Иполит дьо Превалоа.
Глава 21
Когато отвори очи, тя видя само французина, който я държеше в обятията си и се опитваше да допре дървена чаша до устните й.
— Пийнете малко от това, мадмоазел. Изглеждате много уморена.
Мод отблъсна ръката му.
— Какво е това?
— Само малко вино. Донесох го със себе си. Дори водата не е добра за пиене в тези села на диваци.
Тя направи усилие да седне.
— Не разбирам. Защо сте тук? Как се озовахте тук? Всичко е толкова нелепо.
Превалоа се облегна назад, подпря лакти на коленете си и преплете пръсти.
— Смаяна сте, нали? Все пак това не е странно. Аз съм още по-учуден да ви намеря тук. Когато чух, че е пленена бяла жена със златна коса, която пътува с двама мъже, не смеех да помисля, че това сте вие. Когато чух, че двамата мъже били в армията, моите надежди малко пораснаха. Но когато вие влязохте в тази колиба, аз бях очарован.
Мод отметна дълъг кичур коси от челото си и се извърна. В главата й се гонеха противоречиви мисли. Радваше се, че е заедно с човек от своята раса и далеч от лапите на индианците, и едновременно с това много добре си спомняше последния път, когато бе с него. Това не я успокои.
— Приятелите ми?
— Страхувам се, че за тях няма надежда. Вие щяхте да последвате тяхната съдба, ако не бях научил за вашето пленяване и не пожелах да ви освободя.
— Какво ще им сторят?
Превалоа потупа широкия маншет на ръкава си.
— Накрая ще ги изгорят живи. Преди това ще бъдат подложени на много голямо мъчение, но без всъщност да умрат. Така постъпват индианците.
По лицето на Мод се застинаха сълзи.
— Толкова жестоко… — промълви тя, като с мъка се опитваше да ги сдържи.
— За нас, навярно. Не забравяйте, че индианецът вижда в понасянето на болка голяма смелост. Колкото повече болка понася някой, без да извика, за толкова по-смел го смятат. Те очакват подобни изпитания, когато станат жертва, и подлагат своите собствени жертви на същата проверка.
— Алън… — прошепна тихо тя.
— Мисля, че е по-добре да забравите за мосю Дезмънд. По-добре мислете за факта, че сте тук под моя опека. Без мен, няма съмнение, щяхте да станете робиня на някой от тези мохикански войни и мога да ви уверя, че едва ли щяхте да видите цивилизацията отново.
Гласът му бе ядосан, сякаш тя не оценяваше добрината му. Мод го погледна предпазливо.
— А с вас?
Мъжът повдигна едната си вежда. Той също си спомняше онази сцена в градината в Бристол.
— Аз не съм дивак, мадмоазел. Няма да крия, че изпитвам нежни чувства към вас. Но вие сте минали през голямо изпитание и ви е нужно време, за да се възстановите. Аз и приятелите ми ще напуснем тези гори и ще се отправим към удоволствията на Монреал. Вие ще ме придружите и… е, ще видим… А сега трябва да пийнете малко вино и да вземете малко храна за пътуването. Ще бъде леко.
Мод пое подадената й чаша и я вдигна към устните си. Чувстваше как виното сякаш раздира вътрешностите й, но й възвръща силата. Знаеше, че щеше да й е нужна тази сила, не само за да предприеме предстоящото пътешествие, но и за да си представи какво бъдеще, ако изобщо имаше такова, я очакваше в Нова Франция.
Поне нямаше да се притеснява заради Превалоа няколко дни.
През нощта я оставиха сама и тя се унесе в тежък сън, от който я събудиха призори. За нейно облекчение й дадоха да язди кон редом с Превалоа и още един французин. За пръв път тя разбра, че Иполит носи униформа, както и спътникът му. Имаше още двама бели — грубовати мъже, които носеха кожени гамаши с ресни и кожени шапки, — а също и двама индианци. Научи, че траперите бяха
Стигнаха пазара, преди да се стъмни и прекараха нощта там; на другия ден трябваше да се качат в канутата и да предприемат пътуване по вода до Монреал. То продължи няколко дни, като през това време спираха при различни пазарчета и фортове. Тя с облекчение забеляза, че мъжете се отнасяха към нея с уважение, дори Превалоа — като изключим жадните погледи, които й хвърляше — я остави сама с мислите й.
Тези мисли бяха безкрайно тъжни и злочести. Ужасното страдание, на което са били подложени Алън и Джеръми, трябваше вече да е приключило, въпреки че това не и носеше особено утешение, защото нямаше да ги види отново. Тя се опита да прогони тези мисли от съзнанието си, за да остане само нямата притъпеност, която щеше да обуздае скръбта й. В голяма степен успяваше.
Не можеше да се въздържи обаче да не посочи обвинително униформата на кавалера.
— Когато бяхме в Англия, никога не сте споменавали, че служите в армията. За удобство ли забравяхте това?
— Не смятах, че информацията ще се посрещне добре.
— Имате предвид, че щеше да ви попречи да отидете между хора, които ви вярват. Каква ли чудесна информация сте измъкнали от тези, които сте измамили, генерал Уилкс например.
— Ха. Та той беше глупак. Но имаше много други, които случайно споменаваха ценни неща. Знаете ли, вие, англичаните, сте много открити хора. Лесно се мамите. Нямаше нищо трудно.
— Може би очакваме хората да показват малко повече достойнство в делата си. Вие не сте били нищо друго, освен един обикновен шпионин!
— Не се смятам за обикновен, мадмоазел. Гледах да съм колкото може по-полезен на своя крал. Когато в Англия повече не можеше да се извлече полза, отплавах за Нова Франция, за да служа по друг начин.
— Какво стана? Започнаха да усещат вашата игричка?
Той сви рамене.
— Ползата от шпионина винаги е временна. Уморих се от тази игра.
