се оглеждаше наоколо с все по-голямо безпокойство.
— Хауенио означава Бог — Джеръми прошепна на Алън.
— Nae, nae… — изкрещя шаманът. — Отгон… — Точната стрела премести поглед от него към Алън. — Отгон… Злия.
Жрецът хвърли яростен поглед към Алън изпод своята маска, като разтърсваше перата си, танцувайки нагоре-надолу. Знаеше, че има някаква измама, но не можеше да разбере откъде идва, нито кой я върши. Започна да сипе заклинания към вожда, който се бе оттеглил по-далеч от кладата от външната страна на сноповете съчки. Точната стрела полагаше усилия да не се впечатлява, но не му се отдаваше.
— Сиото, шаманът мой, изрича магията на злото — възкликна той, когато онзи се укроти.
— Сиото лъже — обади се Алън, щом старецът отново заразмахва тоягата си.
— Сиото казва негова магия по-велика от магия на шотландец.
— Великите богове са ми дали голяма мъдрост. Магията на Сиото е на Отгон Злия. — Дано да съм произнесъл вярно името.
Шаманът подскачаше наоколо и с вой изразяваше протестите си, докато вождът не вдигна ръка, за да го укроти. Колкото и да бе мъдър и смел, той очевидно много внимаваше да не си играе с могъщите сили. За момент премисли въпроса, накрая взе решение и махна с ръка към жените, които изостриха още повече пискливите си викове и натрупаха допълнително съчки покрай кладата.
— Предизвикателство! — Алън извиси глас над крясъците на индианките. Вождът го чу и отново вдигна ръка.
— Отправям предизвикателство към Сиото. Неговата магия срещу магията на шотландеца. Сега ще видим кой притежава властта на Хауенио!
Въпреки че Точната стрела се поколеба, той обичаше именно този вид игра. Щеше да е интересно развлечение и ако шотландецът изгубеше, неговите хора щяха да имат удоволствието да го набучат на кол и да го изгорят. От друга страна, старият Сиото напоследък бе станал много нагъл и заслужаваше да понесе унижение. Той хвърли гневен поглед към шамана.
— Съгласен ли си? — попита той на родния си език.
Старецът изкриви лице в усмивка.
— Ще надвия малката им сила и ще ги унищожа — отвърна той.
Точната стрела погледна Алън и кимна. Две жени се спуснаха да развържат ръцете му, но той извика на вожда да ги спре.
— Не се нуждая от своите ръце за магията си — обяви той. — Доведете при мен приятеля ми. Ще извърша своята магия чрез него.
Джеръми отвори уста да възрази, но видя, че вождът се заинтересува. Жените освободиха краката му и той бързо отиде и застана де Алън.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори гой.
— Ще изпадна в транс. Те обичат това. А ти използвай всеки възможен фокус, който знаеш.
— Не е ли по-добре да сме развързани, за да избягаме, ако ни се удаде възможност?
— Няма да успеем за нищо на света. Цялата ни надежда е в ръцете ти, приятелю.
Очите на Джеръми блеснаха от предизвикателството.
— Ще бъде истинско удоволствие да надвием онзи ужасен старик, шамана. Първо ще използваме монетите.
Алън отметна глава назад и започна да мърмори тихо, после извиси глас до рев:
— Сега — прошепна той.
Джеръми застана пред вожда и извади една монета от ухото му, после от мокасините и от носа му. Той караше сребърната пара да се появява и изчезва, докато всички погледи алчно се впиха в него. Завърши, като накара враната да изграчи още няколко изречения, после изсипа поток монети от човката й. След това кротко отиде и застана до Алън, който бавно излезе от транса.
— Как беше? — попита шепнешком.
— Много им харесах. Погледни лицето на Сиото. Сега бе ред на шамана.
Той заподскача наоколо, размахвайки друга тояга, направена от черупки на костенурка. С огромно достойнство извади една стрела, прицели се внимателно и я заби в голата гръд на младеж, който стоеше на около десет фута разстояние. Оттам, където се заби стрелата, потече червена струя и младежът я улови с ръце. Той я измъкна, засмя се и я размаха над главата си.
— Старият трик със стрелата — измърмори Джеръми. — Прибира се навътре в себе си. Не подозирах, че индианците го знаят.
— Какво следва? — попита Алън.
— Да опитаме с въжето.
Докато Сиото ликуваше и грачеше, Алън отново изпадна в транс, който този път продължи по-дълго и накара всички да се вторачат в него, а Джеръми извади дългото въже от ръкава си. Взе го в ловките си ръце, помоли вожда да го среже на две с ножа си, после изуми цялата тълпа, като го показа отново цяло. Успехът на тази номер, познат на уличните артисти още от четиринадесети век, накара стария Сиото да изпадне в пристъп на ярост. Като извика друг свой помощник, шаманът затанцува около него, хванал в ръка камък колкото юмрук. Отдалечи се на няколко крачки, засили се и запрати камъка в лицето на човека. Той падна на земята и се загърчи в агония, когато Сиото изтича при него с един леген, в който помощникът изплю четири малки камъчета.
Тълпата се разсмя и одобрително затропа с крака.
— Този стар козел може да играе в Друри Лейн — измърмори Джеръми под носа си.
Алън започна да се отчайва. Спомни си как отведоха Мод и сърцето му се преобърна. Как можеше да я спаси, когато те с Джеръми не можеха да спасят дори себе си?
— По-добър е, отколкото предполагах. А сега какво следва?
— Върни се в транса си — нареди приятелят му с предизвикателна усмивка. Алън отново забърбори, заизвива тялото си и клюмна глава. Като поотвори очи колкото да вижда, той съзря как Джеръми показа носната си кърпа, после отново я скри; извади трите чаши и ги завъртя толкова бързо, че изглеждаха петдесет; хвърли трите топчета към гората и ги извади изпод мишницата на Сиото. Когато бе зашеметил достатъчно слисаната тълпа, взе три пръчки и нареди да ги метнат в огъня, но бързо да ги изгасят. След това, с помощта на барут, вплетен в нишката на въжето, той ги подпали и започна да жонглира с хвърчащите искри в продължение на цяла минута. Дори Алън бе впечатлен.
Той излезе от транса и Джеръми застана до него.
— Това бе достойно за самия Пирети — промърмори той.
— Сиото всеки момент ще получи удар. Виж как бърбори нещо на вожда.
— Не вярвам на нито един от двамата. Още не сме се измъкнали, приятелю. Имаш ли още някакви чудеса?
Джеръми му отправи жизнерадостната си усмивка.
— Е, мистър Дезмънд, за всички тези години трябваше да ме опознаете по-добре. Какво мислиш, че правех снощи, докато ти успокояваше Мод?
Той подхвърли едно топче с чевръстите си пръсти и го скри в ръкава си.
— Ами че аз едва започвам.
Мод нямаше представа колко дълго бяха вървели. За нея времето сякаш бе спряло завинаги. Часове наред принуждаваше краката си да се движат, без да съзнава колко е уморена. Огромна болка тежеше като камък на гърдите й. Опитваше се да изгони мисълта за това какво понасяха в момента Алън и Джеръми. Да не мисли за бъдещето и за пълната безнадеждност. Какви истории бе чувала за съдбата на бели пленнички сред дивите племена? Принудени да се превърнат в малко повече от робини; заставени да се омъжат или да станат любовници на диваци и дори да раждат деца; неприети от индианците и винаги сами!
И никаква надежда за спасение. Кой знаеше, че е изчезнала? Кой се интересуваше от нея? Може би генерал Уилкс би се загрижил, но той бе мъртъв. Без Алън и Джеръми тя бе напълно загубена и
