изгубили около четиристотин. И всичко е, защото нямахме добро командване. Представата на генерал Ейбъркромби за водене на бой се състоеше в това да заповядва нова атака, след като чуе, че предната се е провалила. Това бе повече, отколкото можех да понеса. След като накрая ни наредиха да се оттеглим, здравият разум ми подшушна, че е най-добре да зарежа това, което ми изглежда безнадежден случай.
— А ти, Джеръми? И ти ли мислиш така, или той те е повлякъл след себе си?
— Забравяш, Моди, че първо ме взеха насила. Освен това предпочитам работата си на сцената. Реалният живот ми се струва прекалено напрегнат.
Алън въздъхна и я притисна по-плътно.
— Това бе най-достойното, смело и абсолютно глупаво представление, което съм наблюдавал.
Мод се сгуши в него и премисли това, което току-що й бе казал. Не бе изненадана, че двамата искат да напуснат армията, и като се вземе предвид суматохата, която трябва да е настъпила в лагера, и фактът, че толкова хора са загинали, може би това наистина бе най-подходящото време за бягство. Освен ако…
Внезапно тя се изправи.
— Алън, казваш истината, нали? Не искаш да се измъкнеш, защото си предизвикал генерал Уилкс?
Алън измъкна запушалката от манерката.
— Нямаше нужда. Той бе убит по време на едно от онези безполезни нападения.
— О! — Тя бързо извърна поглед, изведнъж обхваната от такива смесени чувства, че й бе трудно да ги определи. Първоначалното й съжаление за един изгубен живот скоро отстъпи място на голямо облекчение. На моменти Уилкс изглеждаше такъв надут и повърхностен човек, а и заплахата му в Олбъни не бе напразна. И все пак й бе помогнал да отиде при Алън. Не можеше да се радва на смъртта му, но бе благодарна, че вече не може да ги последва.
До нея Алън отпи голяма глътка от манерката и избърса устни с ръкава. Още не можеше да се примири с това, което се случи. Толкова дълго бе мразил Уилкс, бе го смятал за злобен, порочен престъпник толкова години, че сега му бе трудно да съпостави този образ с храбрия мъж, повел атаката по онова страшно бойно поле. Защо го бе сторил? Само за да попречи на Алън да го издебне и да го убие? Положително имаше други начини да се отърве от тази заплаха. А истината бе, че Уилкс не бе опитал нито един. Не бе изпратил отряд да го проследи и арестува, или екзекутира — нещо, което Алън напълно очакваше.
Бе ли възможно вината за толкова отдавнашните му действия да го е накарала да се втурне пръв към огневата линия? Дали чувстваше угризения за миналото си? Алън изтри очите си с ръка. Ако това бе истина, той никога не бе давал на Уилкс възможност да го покаже. Никога не е искал да му даде тази възможност. Искаше само хладно, безмилостно отмъщение.
Той потръпна, сякаш за да се отърси от тези безполезни мисли. Уилкс вероятно бе действал по начина, по който и всеки кралски офицер — като се хвърли в боя. Във всеки случай сега той бе мъртъв и с това дългата мисия на Алън бе приключила. Сега бе време да помисли за бъдещето. Той прегърна Мод през раменете. Това, което сега имаше повече от всичко значение, бе да я изведе от тези гори обратно в цивилизования свят.
Мод изведнъж си спомни за Моли, застанала на брега на езерото, загледана в лодките, приближаващи брега.
— А Бен? Знаете ли дали се е върнал благополучно?
— Преживя първата атака заедно с Джеръми и мен.
Последният вдигна глава.
— Казаха ми, че се е върнал с една от по-късните групи и бил убит на просеката.
— О, бедната Моли! — Мод заплака, скрила лице в рамото на Алън. Изведнъж се почувства толкова щастлива, че е тук с Алън и Джеръми, далеч от армии, битки и война; радостта от това почти я задуши. Болката, която чувстваше към Моли, само я накара да осъзнае по-ясно какво щеше да изпита самата тя, ако Алън бе убит.
Той я притисна по-здраво.
— Сега всичко свърши. Нека го оставим зад себе си. Трябва да изминем дълъг път, преди да сми сигурни, че не ни следват.
— Накъде ще се отправим? — запита тя, вдигайки поглед към него.
— Научих нещо за този район, още когато бяхме в Олбъни. Реката Мохаук се намира на запад от Хъдзън. Ако тръгнем на запад и после на юг, можем да я пресечем някъде близо до плантацията на сър Уилям Джонсън. Оттам — след като изчакаме шумотевицата да утихне — можем да се отправим на изток към Бостън.
Планът изглеждаше разумен. Мод не се изненада, че Алън го бе обмислил толкова внимателно. Тя погледна към Джеръми, който стоеше осветен от луната, с ръце на коленете и клюмнала глава.
— Съгласен ли си, Джеръми?
Той я погледна и се опита да й се усмихне по стария си жизнерадостен начин.
— О, съгласен съм с всичко, стига да ме измъкне от армията.
Алън му подаде манерката.
— Хайде, пийни. Като те гледам, ти е необходимо. Наблюдавайки приятеля си, той разбра, че неговата безопасност бе на второ място, веднага след тази на Мод. Всъщност разочарованието на Джеръми, повече от неговото собствено, правеше толкова неотложна нуждата да избягат от армията. И Джеръми, и Мод сега бяха зависими от него, и той трябваше на всяка цена да ги изведе през горите до място, където щяха да бъдат в безопасност и където можеха да се погрижат за тях.
— Ще почакаме тук до сутринта и после отново ще поемем през гората. Двамата с Джеръми донесохме малко провизии от лагера, трябва да намерим храна и в гората. Никога не съм виждал такова изобилие от дивеч.
Джеръми вдигна чантата със запасите.
— А аз имам малко лук и ряпа, за да направим това, което хванем, по-вкусно.
— Не можеш да носиш тази чанта. Ще те забави. Задръж каквото можеш, а останалото зарежи.
— Имам джоб под полата си, Джеръми — обади се Мод. — Мога да нося някои от по-леките неща.
— Добре, а аз мога да увия останалото в мундира си. Това наистина ще ни улесни при прехода.
— Хубаво — каза Алън и стана. — А сега, мисля, че трябва да легнем и да си починем. Ще бъде твърде опасно да запалим огън, така че ще трябва да се увием добре в одеялата. Слава Богу, че не е много студено. Смяташ ли, че ще можеш да спиш на земята? — попита той, като наведе глава и се усмихна на извърнатото й нагоре лице, огряно от луната.
Тя започваше да прихваща заразното им чувство за авантюра. Обви с ръка кръста на Алън и го притисна към себе си.
— Толкова съм щастлива, че и двамата сте живи и здрави. Нищо друго няма значение.
Потеглиха на другата сутрин, веднага щом стана достатъчно светло, за да могат да виждат пътя. Дори и при това положение скоро се убедиха, че зад плътната завеса на дърветата все едно бе среднощ. Когато слънцето изгря напълно, в гората цареше здрач. А когато след едночасов преход едно ято гълъби прелетя отгоре и напълно закри лъчите, тримата трябваше да почакат светлината да се появи отново.
Гората е злокобна, но притежава тайнствена красота, помисли си Мод. Заплетени храсти и млади дръвчета затрудняваха пътя им на всяка крачка. Дървета, които сякаш се извисяваха там от хилядолетия, увиваха своите клони над главите им и спускаха хищни пипала, които ги сграбчваха, когато преминаваха. По земята се стелеше килим от листа и сухи вейки, които пречеха на обувките им, а от време на време се образуваха блата, в които затъваха до глезените.
Все пак в песните на волните птици, които бяха навсякъде, имаше някаква дива радост. Забелязаха една сърна с малкото си, които замръзнаха, щом пътниците минаха покрай тях. Като чуеха приближаването им, в храстите подскачаха стреснато зайци, пъстри катерици, борсуци и най-различни дребни животинки. Понякога в далечината се разнасяше жалният вой на по-едри хищници.
След час спряха да похапнат от провизиите, които Алън и Джеръми бяха донесли, като ги измиха обилно с вода от близкия поток. Край него бе така красиво, че се спряха да отдъхнат и да погледат животинките наоколо. Тъй като седяха неподвижно, можеха да наблюдават двойка бобри, които си строяха дом над потока. Наблизо скачаха и играеха видри. Рибите бяха толкова много, че можеха само да се пресегнат и да извадят някоя. Изкушаваха се да го направят, но Алън реши, че ще загубят излишно време за огън.
