Василий Семьонич въпроса за А. И. Не познаваме творчеството му, неговото творчество не го познаваме. Отначало се вдигна голяма шумотевица около неговите произведения. Лично аз винаги съм виждал в „Иван Денисович“ само черните краски. Или „Къщата на Матрьона“ — че къде е виждал той такава самотна жена с хлебарки и котка, че и никой да не й помага — къде може да се намери такава Матрьона? Аз все пак се надявах, че Александър Исаевич ще напише произведения, необходими на народа. Но къде печата той работите си, какво се разказва в тях? Ние не знаем. Трябва да повишим мнението за себе си и един за друг. Солженицин се е откъснал от организацията и очевидно ще бъдем принудени да се разделим с него.
Солженицин иска разрешение да зададе един общ въпрос на изказващите се другари, председателстващият отказва.
Евгений Маркин (член на СП, Рязан): На мен ми е най-трудно да говоря, по-трудно, отколкото на всички. Ако погледнем истината в очите, става дума за членуването на Александър Исаевич в нашата организация. Аз още не бях член на съюза, когато сте го приемали. Аз съм в потиснато състояние и ето защо: невиждано люшкане на махалото от една амплитуда към друга. Аз работех като сътрудник на „Литература и жизнь“ по времето, когато на Солженицин му се раздаваха нечувани похвали. Оттогава обратното: за никого не съм чувал такива остри мнения като за Солженицин. Такива крайности после се отразяват върху съвестта на хората, които вземат решение. Да си спомним как оплюваха Есенин, а после започнаха да го превъзнасят, а на някои сега пак им се иска да го смачкат. Нека си спомним резките съждения след 1946 година. Сега на мен ми е най-трудно от всички да си създам мнение. Ако сега изключат Солженицин, после го приемат, после пак го изключат и пак го приемат — аз не искам да участвам в това. Къде тогава ще си намерят втори апендикс онези, които се измъкнаха от обсъждането днес? А в нашата организация има големи язви: на членовете на съюза не се дават апартаменти. Две години нашата рязанска писателска организация се командваше от мошеника Иван Абрамов, който даже не беше член на съюза, той ни лепеше политически етикети. А с Анатолий Кузнецов учихме заедно в Литературния институт, интуицията не ни мами, ние не го обичахме, защото е лицемер. Според мен членовете на устава могат да се тълкуват двояко, това е нож с две остриета. Е, разбира се, иска ми се да попитам Александър Исаевич защо не вземаше участие в обществения живот. Защо по повод на шума, който вдигна около името му чуждестранната преса, не даде изявление в нашия печат, не ни разказа за това? Защо Александър Исаевич не се постара правилно да разясни и популяризира позициите си? Не съм чел новите му произведения. Моето мнение за членуването ни А. И. в Съюза на писателите е: той не е бил член на рязанскати писателска организация. Напълно съм съгласен с мнозинството от писателската организация.
Николай Левченко (член на СП, Рязан): В общи линии въпросът бе изяснен от предишните изказали се. Аз бих искал да се поставя на мястото на Александър Исаевич и да си представя как бих се държал. Ако моето творчество беше превърнато в оръжие в чужбина — какво щях да направя? Аз щях да дойда да се посъветвам с другарите си. Той сам се изолира. Присъединявам се към мнозинството.
Поварьонкин: В продължение на много години А. И. се беше откъснал от Съюза на писателите. Не идваше за предизборните събрания, а пращаше телеграми: „присъединявам се към мнозинството“ — нима това е принципна позиция? А Горки е казал, че Съюзът на писателите е колективен орган, той е обществена организация. А. И. явно е влязъл в съюза с други цели, за да има писателска членска карта. Идейните качества на неговите произведения не ни помагат да строим комунистическото общество. Той очерня нашето светло бъдеще. Самата му душа е черна. Само наш идеен противник е можел да покаже такъв безкрил човек като Иван Денисович. Той сам се постави извън писателската организация.
Солженицин отново иска разрешение да постави въпрос. Предлагат му вместо това да се изкаже. След известно колебание разрешават въпроса.
Солженицин моли членовете на съюза, които са го упреквали, че е отказвал да рецензира ръкописи, както и да говори пред литературната младеж, да посочат поне един такъв случай.
Изказалите се мълчат.
Матушкин: Един член на Съюза на писателите трябва активно да работи според устава, а не да чака покана.
Солженицин: Съжалявам, че нашето съвещание не се стенографира, не се води подробен протокол. А между другото, то може да представлява интерес не само утре, но и дори след повече от седмица. Впрочем по време на заседанието на Секретариата на СП в РСФСР работеха три стенографки, но тъй като Секретариатът обяви моите бележки за тенденциозни, така и не можа или не посмя да представи стенограмата от онова заседание.
Преди всичко искам да сваля камъка от сърцето на другаря Матушкин. Василий Семьонич, нека ви напомня, че никога не сте ми давали никаква препоръка, вие, като тогавашен секретар на рязанската организация, ми донесохте само празни бланки за анкетите. В онзи период на прекомерни похвали Секретариатът на Съюза на РСФСР толкова бързаше да ме приеме, че не ме остави да събера препоръки, не изчака първичната рязанска организация да ме приеме, а направо ме прие и ми изпрати поздравителна телеграма.
Обвиненията, повдигнати срещу мен тук, се делят на две съвсем различни групи. Първата засяга рязанската организация на СП, втората — цялата ми литературна съдба. По повод на първата група ще кажа, че няма нито едно обосновано обвинение. Ето сега отсъства нашият секретар др. Сафонов. А аз съм го известявал за всяка своя обществена стъпка, за всяко свое писмо, до конгреса или до Секретариата още същия ден и винаги съм го молил да запознае с въпросните материали всички членове на рязанския СП, както и нашата литературна младеж. А той не ви ли ги е показвал? Поради собствено нежелание ли? Или защото присъстващият тук другар Кожевников му е забранил това? Аз не само не съм избягвал творческите контакти с рязанския СП, но и съм молил Сафонови съм настоявал моята повест „Ракова болница“, която бе обсъдена в московската писателска организация, непременно да бъде обсъдена и в рязанската, имам копие от това писмо. Но и „Ракова болница“ по някаква причина бе оставена в пълна тайна за членовете на рязанския СП. Освен това винаги съм изразявал готовност да говоря публично — но никога не са ми го позволявали, явно опасявайки се от нещо. Колкото до моето така наречено високомерие, никой от вас не може да си спомни такъв случай, нито пък фраза или израз на лицето ми, напротив, аз се чувствах сред всички вас изключително спокоен, като сред приятели. Че не съм присъствал винаги на преизборни събрания — това е вярно, но причината е, че повечето време не живея в Рязан, а край Москва, извън града. Веднага след отпечатването на „Иван Денисович“ усилено ме канеха да се преместя в Москва, но аз се страхувах, че там няма да мога да се съсредоточавам, и отказах. А когато няколко години по-късно помолих за разрешение да се преместя, ми бе отказано. Обръщал съм се към московската организация с молба да ме водят на отчет там, но нейният секретар В. Н. Илин отговори, че е невъзможно, че трябва да членувам в организацията на града, в който съм регистриран по паспорт, а не е важно къде живея в действителност. Поради това понякога ми беше трудно да идвам за предизборни събрания.
Що се отнася до обвиненията от общ характер, аз все още не разбирам какъв „отговор“ се очаква от мен, на какво да „отговоря“? Може би на прословутата статия в „Литературная газета“, където ми бе противопоставен Анатолий Кузнецов и бе казано, че трябва да се отговаря на Запада както го прави той, а не като мене? Нямам какво да отговоря на тази анонимна статия. Там е поставена под съмнение правилността на моето реабилитиране — чрез хитрата уклончива фраза „отбивал наказание“, — отбивал наказание и толкоз, вие разбирайте, че си го е заслужил. Там са написани лъжи за моите романи, че „Първият кръг“ представлявал „злостна клевета срещу нашия обществен строй“, — но кой е доказал това, кой го е показал, илюстрирал? Романите ми не са известни на никого и за тях може да се говори какво ли не. Статията е пълна и с много други дребни изопачавания, изопачен е и целият смисъл на писмото ми до конгреса. Най-сетне, пак се раздъвква баналната история с „Пирът на победителите“ — между другото, уместно е да се замислим: откъде редакцията на „Литературная газета“ има сведения за тази пиеса, откъде я е получила за четене, след като единственият й екземпляр бе иззет от бюрото ми от Държавна сигурност?
Изобщо с моите творби постъпват така: ако самият аз отричам някоя, ако не искам тя да съществува, какъвто е случаят с „Пирът на победителите“, — за нея се стараят да говорят и да я „разясняват“ колкото може повече: Ако пък настоявам да се публикуват произведенията ми като „Ракова болница“ или „Кръгът“, укриват ги и мълчат.
