На Секретариата ли трябва да „отговоря“? Но аз вече съм отговарял пред него на всички зададени ми въпроси, Секретариатът обаче не е отговорил на нито един мой. На писмото си до конгреса, и по неговата обща, и по личната му част, не съм получил никакъв отговор по същество. То беше оценено като незначително в сравнение с останалите конгресни дела, прибрано между папките, и аз започвам да си мисля, че нарочно се изчакваше две седмици то да се разпространява свободно — а когато го публикуваха на Запад, това бе сметнато за удобен предлог да не го публикуват у нас.
Буквално същият похват бе използван по отношение на „Ракова болница“. Още през септември 1967 година аз настоятелно предупреждавах Секретариата за опасността „Болницата“ да се публикува в чужбина поради широкото й разпространение у нас. Настоявах да се побърза с разрешението за отпечатването й у нас, в „Новый мир“, Но Секретариатът изчакваше. Когато през пролетта на 1968-а започнаха да се появяват признаци, че всеки момент ще я отпечатат на Запад, аз се обърнах с писма: към „Литературная газета“, към „Монд“ и „Унита“, в които забранявах да се отпечатва „Ракова болница“ и лишавах западните издатели от каквито и да било права. И какво стана? Писмото до „Монд“, изпратено препоръчано по пощата, не бе пуснато. Писмото до „Унита“, изпратено по известния публицист, комуниста Виторио Страда, му бе отнето на митницата, — и аз трябваше разпалено да убеждавам митничарите, че в интерес на нашата литература е необходимо това писмо да излезе в „Унита“. Няколко дни след този разговор, вече в началото на юни, то най-сетне излезе в „Унита“ — а „Литературная газета“ още изчакваше! Какво чакаше? Защо този вестник кри писмото ми в продължение на девет седмици — от 21 април до 26 юни? Той е чакал „Ракова болница“ да излезе на Запад! И когато през юни тя излезе в ужасното руско издание на Мондадори — едва тогава „Литгазета“ отпечата моя протест, като го обгради с многословната си статия без подпис, в която бях обвинен, че недостатъчно енергично протестирам срещу издаването на „Болницата“, недостатъчно остро. А защо „Литгазета“ задържа протеста девет седмици? Сметката е ясна: нека „Болницата“ излезе на Запад, тогава ще можем да го прокълнем и да не го допуснем до съветския читател. А ако беше отпечатана навреме, протестът можеше да спре публикуването на „Болницата“ на Запад. Ето например две американски издателства, „Датън“ и „Прегер“, още щом слуховете, че протестирам срещу отпечатването на „Болницата“, стигнали до тях — през май 1968-а — се отказаха от намерението си да издадат книгата. А какво ли щеше да е, ако „Литгазета“ бе публикувала протеста ми веднага?
Председателстващият Баранов: Времето ви изтече, десет минути.
Солженицин: За какъв регламент говорите вие? Това е жизненоважен въпрос.
Баранов: Но ние не можем да ви дадем повече, има регламент.
Солженицин настоява. Гласове изразяват различни мнения.
Баранов: Колко ви трябва още?
Солженицин: Трябва да кажа много неща. Но ми дайте поне още десет минути.
Матушкин: Да му се дадат три минути.
Съвещават се, дават още десет.
Солженицин (още повече ускорява и без това бързото си говорене): Обръщах се към Министерството на съобщенията с молба да се прекрати пощенският бандитизъм по отношение на кореспонденцията ми — недоставяне или бавене на писма, телеграми, бандеролни пратки, особено от чужбина например, когато отговарях на поздравите по случай петдесетгодишнината ми. Но какво да говорим, след като самият Секретариат на СП в СССР подкрепя този пощенски бандитизъм? Та Секретариатът не ми препрати нито едно писмо, нито една телеграма от купчината, която се бе получила на мое име по случай петдесетгодишнината ми. И още ги държи, нито звук.
Цялата ми кореспонденция се перлюстрира, нещо повече: резултатите от тази незаконна пощенска цензура се използват с цинична откритост. Например секретарят на фрунзенския райком на партията в гр. Москва извикал ръководителя на Института за руски език към Академията на науките и забранил гласът ми да се записва на магнетофон в този институт — а е научил за това от цензурното пощенско извлечение, което са му предоставили.
Сега за обвинението относно така нареченото „очерняне на действителността“. Кажете: кога и къде, в коя теория на познанието отразяването на един обект се смята за по-важно от самия обект? Може би само във фантомните философии, но не и в материалистическата диалектика. Получава се така: важно е не какво вършим, а какво ще кажат за това. И за да не се казва нищо лошо — ще мълчим за онова, което се върши, ще мълчим. Но това не е изход. Трябва да се срамуваме от низостите, когато ги вършим, а не когато се говори за тях. Поетът Некрасов е казал:
А онзи, който постоянно е радостно-лазурен, напротив — той е равнодушен към своята родина.
Тук се каза нещо за махалото. Вярно, амплитудата е огромна, но така е не само с мен, а в целия наш живот: искат да се замълчи, да забравим за Сталиновите престъпления, да не си спомняме за тях. „А трябва ли да се помни миналото?“ — попитал Лев Толстой неговият биограф Бирюков. И Толстой отговорил — цитирам от Бирюковата „Биография на Л. Н. Толстой“, том 3–4, с. 48 (чете бързо):
„Ако съм страдал от страшна болест и съм се излекувал, и съм се изчистил от нея, винаги с радост ще си я спомням. Няма да си я спомням само ако тя все още ме мъчи и се влошава, и ми се иска да измамя себе си. А ние боледуваме, все така боледуваме. Болестта промени формата си, но е все същата, само дето я наричат другояче… Болестта, която ни измъчва, е убийството на хора… Ако си спомним старото и го погледнем право в очите — и нашето днешно престъпление ще ни се разкрие.“
Не! Невъзможно е престъпленията на Сталин да се премълчават до безкрайност, невъзможно е до безкрайност да се върви срещу истината. Това са престъпления, извършвани над милиони, и тези милиони искат разкриването им. А добре ще е и да се замислим: какво морално влияние оказва върху младежта укриването на тези престъпления? Това е развращаване на нови милиони. Младежта, която израства у нас, не е глупава, тя прекрасно разбира: имало е милиони престъпления и за тях се мълчи, всичко е скрито- покрито. Ами тогава какво спира когото и да е от нас да вземе участие в несправедливостта? Пак ще бъде скрито-покрито.
Остава ми да кажа, че не се отричам от нито една дума, от нито една буква в писмото си до конгреса на писателите. Мога да завърша с думите, с които завършва писмото (чете):
„Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не ще препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта“ — смъртта! а не само изключването ми от съюза. „Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе? Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.“
Добре, гласувайте, имате мнозинство. Но помнете: историята на литературата тепърва ще се интересува от нашето днешно заседание.
Матушкин: Имам въпрос към Солженицин. Как ще ни обясните удоволствието, с което ви печатат на Запад?
Солженицин: А вие как ще ми обясните защо толкова упорито отказват да ме печатат в родината ми?
Матушкин: Не, отговорете ми, аз зададох въпроса.
Солженицин: Безброй пъти съм отговарял. Аз имам повече въпроси и те са зададени още по-рано, нека Секретариатът отговори на моите.
Кожевников (спира Матушкин): Добре, недейте. Другари, аз не искам да се намесвам във вашето събрание и в решението ви, вие сте абсолютно независими. Но исках да възразя срещу (метални нотки в гласа) политическия резонанс, който Солженицин иска да ни натрапи. Ние го питаме едно, той отговаря друго. На негово разположение са всички вестници, за да отговори на действията от чужбина, а той не ги използва. Той не желае да отговори на враговете ни. Не желае да даде отпор на Запада и без да се позовава на Некрасов и Толстой, със свои думи да отговори на нашите врагове. Конгресът отхвърли писмото ви като ненужно, като идейно неправилно. В това писмо вие отричате ръководната роля на
