партията, а в това е нашата сила, в ръководната роля на партията! И аз мисля, че правилно се изказаха тук вашите бивши другари по перо. Не можем да се примиряваме! Трябва всички да вървим в крак, в спойка, стройно, всички заедно — ала не под страха от някакъв камшик, а водени от собственото си съзнание!
Франц Таурин: Сега с този въпрос ще трябва да се занимава Секретариатът на РСФСР. Вярно е, че най-важното не е рецензирането на ръкописи, не е воденето на литературни кръжоци. Най-важното е, че вие, др. Солженицин, не дадохте отпор на използването на името ви на Запад. Това може отчасти да се обясни и с несправедливостите, допуснати спрямо вас, с натрупаните оскърбления. Но понякога човек трябва да поставя съдбата на родината над собствената си съдба. Разберете, никой не иска да ви постави на колене. Това заседание е опит да ви помогнем да се разтоварите от всичко, което струпаха на гърба ви от Запад. От техните приказки излиза, че вие, с присъщия ви талант, заставате срещу родината си. Може би в тази борба се допускат и прекалявания, но аз съм запознат със стенограмата от заседанието на Секретариата. Секретарите, особено другарят Федин, простичко, като по-възрастни, са ви молили: отстъпете, дайте отпор на западната шумотевица. В това се крие двойна вреда: очернят ни като страна и ни отнемат талантливия писател. Всяко решение, което бъде взето днес, ще бъде обсъдено в Секретариата на СССР.
Левченко (става да прочете предварително отпечатания на машина проект за решение; чете):
„…Точка 2. Събранието намира, че поведението на Солженицин носи антиобществен характер, коренно противоречащ на целите и задачите на Съюза на писателите в СССР. За антиобществено поведение, противоречащо на целите и задачите на Съюза на писателите в СССР, за грубо нарушаване на основни положения от устава на СП в СССР да се изключи литераторът Солженицин от редовете на Съюза на писателите в СССР.
Молим Секретариатът да утвърди това решение.“
Маркин: Бих искал да знам мнението на нашия секретар др. Сафонов. Той информиран ли е, или не?
Баранов: Болен е. Събранието ни има необходимите правомощия.
Гласуват. За резолюцията гласуват петима, против — един (аз).
[13]
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО СЕКРЕТАРИАТА НА СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ В РСФСР
Безсрамно потъпквайки собствения си устав, вие ме изключихте задочно, спешно, дори без да ме повикате с телеграма, дори без да ми дадете четирите часа, които са ми нужни, за да пристигна от Рязан и да присъствам. Откровено показахте, че решението е предхождало „обсъждането“. Дали сте се опасявали, че ще трябва да отделите и на мен десет минути? Принуден съм да ги заменя с това писмо.
Изтрийте си циферблата! — вашият часовник изостава с цял век. Дръпнете скъпите тежки завеси! — вие дори не подозирате, че навън вече се съмва. Това вече не е глухото, мрачно, безизходно време, когато по същия угоднически начин сте изключвали Ахматова. И дори не онова плахо, треперливо, когато изключвахте Пастернак. Не ви ли стига тоя позор? Да го сгъстите ли искате? Но наближава часът: всеки от вас ще се чуди как да изчегърта подписа си под днешната резолюция.
Слепи водачи на слепци! Вие дори не забелязвате, че се тътрите в посока, противоположна на онази, която сте обявили. В това кризисно за нашето тежко болно общество време не сте способни да предложите нищо конструктивно, нищо добро, а само своята омраза-бдителност, а само „дръж и не пускай!“.
Скапват се дебелите ви параграфи, едвам шава безсмислието ви — а аргументи няма, има само гласуване и администриране. Тъкмо поради това на прочутото писмо на Лидия Чуковская, гордостта на руската публицистика, не се осмели да отговори нито Шолохов, нито всички вие, взети заедно. А й се подготвят административни клещи: как е посмяла да допусне неиздадената й книга да се чете? Щом инстанциите са решили да не те печатат — обеси се, удуши се, пукни! но на никого не давай за прочит!
Кроят изключване на Лев Копелев — фронтовак, вече излежал десет години без вина, а сега виновен в това, че се застъпва за преследваните, че е разгласил свещен таен разговор с влиятелно лице, че е нарушил кабинетната тайна. А защо водите разговори, които трябва да се крият от народа? А преди пет- десет години не ни ли беше обещано, че никога повече няма да има тайна дипломация, тайни преговори, тайни необясними назначения и размествания, че масите ще знаят за всичко и ще преценяват открито?
„Ще чуят враговете!“ — това е оправданието ви, вечните и постоянни врагове, — удобната основа на вашето съществуване и на вашите длъжности. Сякаш нямаше врагове, когато беше обещана незабавната откритост. Че какво ли щяхте да правите без „врагове“? Вие вече изобщо не бихте могли да живеете без „врагове“, ваша безплодна атмосфера е станала омразата, омраза, която не отстъпва на расовата. Но така се губи усещането за цялостно и единно човечество — и се ускорява гибелта му. Ако утре се стопят ледовете само на Антарктика — всички ще се превърнем в давещо се човечество, — и на кого тогава ще завирате под носа „класовата борба“? Да не казвам — когато остатъците от двуногите ще бродят по радиоактивната земя и ще измират.
Време е все пак да си спомним, че първото, към което принадлежим, е човечеството. А човечеството се е отделило от животинския свят посредством мисълта и говора. И те, естествено, трябва да са свободни. А ако бъдат оковани — връщаме се към животните.
Гласност, честна и пълна гласност — това е първото условие за здравето на всяко общество, включително и на нашето. И който не иска в страната ни гласност — той е равнодушен към отечеството си, мисли само за собствената си изгода. Който не иска за отечеството си гласност — той не иска да го очисти от болестите, а да ги капсулира, та да гният вътре.
[14]
ЕТО КАК ЖИВЕЕМ
Ето как живеем: без никаква заповед за арестуване или медицинско основание пристигат при здрав човек четирима милиционери и двама лекари, лекарите заявяват, че той е побъркан, майорът от милицията изкрещява: „Ние сме органи на насилието! Стани!“, извиват му ръцете и го откарват в лудница.
Това може да се случи утре на всеки от нас, а вече се случи на Жорес Медведев, учен генетик и публицист, човек с гъвкав, точен, блестящ интелект и добра душа (лично съм запознат с безкористната му помощ за незнайни умирающи и болни). Тъкмо разнообразието на неговите дарби е обявено за ненормалност: „раздвояваме на личността“! Тъкмо отзивчивостта му на несправедливостта и глупостта се оказали патологично отклонение: „лоша адаптация към социалната среда“! Щом мислиш не както е наредено, значи си ненормален! А адаптираните — трябва да мислят всичките еднакво. И няма оправия — дори ходатайствата на най-добрите ни учени и писатели отскачат като грахови зърна от стена.
Де да беше това първият случай! Но тя излиза на мода, нечестната разправа без търсене на вина, когато е срамно да се посочи причината. Едни от пострадалите са широко известни, много повече са неизвестните. Угодливите психиатри, клетвопрестъпници, квалифицират като „душевна болест“ и вниманието към обществените проблеми, и прекомерната разпаленост, и прекомерното хладнокръвие, и прекалено ярките способности, и излишъка им.
А междувременно дори простото благоразумие би трябвало да ги спре. Все пак Чаадаев навремето не са го пипнали с пръст — и пак кълнем палачите втори век. Време е да се проумее: затварянето на свободомислещите в лудници представлява духовно убийство, това е вариант на газовата камера и дори
