[20]
До председателя на Министерския съвет на СССР
А. Н. Косигин
13 август 1971 г.
Изпращам Ви копие на писмото ми до министъра на Държавната сигурност. За всички изброени беззакония го смятам лично отговорен. Ако правителството на СССР не споделя тези действия на министър Андропов, очаквам разследване.
Приложения 21–30
[21]
Възпоменателно слово за Твардовски, 27.12.71
Има много начини да бъде убит един поет.
За Твардовски бе избрано: да му отнемат неговата рожба — неговата страст — неговото списание.
Не му стигаха шестнайсетгодишните унижения, смирено понасяни от този юначага, — само и само да се задържи списанието, само и само да не секне литературата, само и само да се печатат хора и да четат хора. Не му стигаха! — и добавиха паренето от разгонването, от разгрома, от несправедливостта. Това парене го прогори за половин година, след половин година той вече беше смъртно болен и само благодарение на привичната си издръжливост живя досега — до последния час в съзнание. В страдание.
Третият ден. Над ковчега портрет, където покойният е на около четирийсет и желано-горчивите главоболия около списанието още не са набраздили челото му, и във всичко има сияние — онази детски- озарена доверчивост, която той носеше в себе си цял живот и която се връщаше при него дори когато беше обречен.
Под съпровода на най-хубава музика полагат ли, полагат венци… „От съветските воини“… Достойно. Спомням си как на фронта войниците до един различаваха чистозвънния „Тьоркин“ от останалите военни книги. Но помним и: как на армейските библиотеки им забраниха да се абонират за „Новый мир“. И съвсем доскоро заради небесносинята книжка в казармата викаха за разпит.
А ето че цялата сбирщина на Секретариата се качи на сцената. В почетен караул стоят същите ония мъртвешки-спаружени, крито с дюдюкане го гониха до дупка. У нас открай време е така — още от Пушкин: именно в ръцете на врагове попада умрелият поет. И чевръсто се разпореждат с тялото, извъртат се в наломпани речи.
Наобиколили са ковчега като каменна група и си мислят — заградили са го. Разгониха единственото ни списание и си мислят, че са победили.
Но трябва съвсем да не познаваш, да не разбираш последния век от руската история, за да виждаш в това своя победа, а не непоправима грешка.
Безумци! Когато се раздадат млади, резки гласове — много ще съжалявате, че го няма с вас този търпелив критик, чийто мек увещаващ глас чуваха всички. Ще ви иде да разравяте пръстта с ръце, за да върнете Трифонич. Само че ще е късно.
по случай деветия ден
(27 декември 1971)
[22]
До Шведската академия, за г-н Карл Рагнар Гиров
До Нобеловия фонд, за г-н Нилс К. Столе
Москва, 22 октомври 1971 г.
Многоуважаеми господа!
Получих Вашето „Съобщение за пресата“ от 7.10.71, благодаря.
Наистина миналата година посланикът г-н Яринг измежду другите варианти предлагаше да ми връчи нобеловския диплом и медал в шведското посолство в Москва. Тъй като още преди разговора ни с него бях разбрал, че не ще мога да замина за Стокхолм, исках да приема тъкмо този предложен ми вариант, предполагайки, че връчването ще се извърши открито, в присъствието на известен брой събрали се, и аз ще мога да изнеса пред тях нобеловската си лекция. Но посланик Яринг категорично ми възрази, че връчването може да бъде само конфиденциално, „както сега, в кабинета ми“.
Да приема такова предложение ми изглеждаше унизително за самата Нобелова награда; сякаш тя е нещо порочно, сякаш трябва да бъде скривана от хората. Доколкото разбирам, връчването на Нобеловата награда се прави публично тъкмо защото тази церемония съдържа публичен смисъл.
Когато Ви писах на 27.11.70, че съм готов да приема нобеловските знаци и в Москва, подразбирах тъкмо такова естествено тълкуване.
Оттогава нито положението ми, нито становището ми не са се променили. И през тази година, както и през миналата, аз съм готов да приема нобеловските знаци в Москва, но, разбира се, не конфиденциално. Ако ли пък, както и миналата година, такова връчване бъде сметнато за нежелателно или неудобно, отново ще Ви замоля да оставите нобеловските знаци за по-нататъшно пазене в Нобеловия фонд, още повече че това не противоречи на Вашия правилник, както разбрах от изпратеното от Вас комюнике.
В този случай заедно с Вас ще пазя търпеливата надежда, че след време обстоятелствата най-сетне ще станат благоприятни за участието ми в традиционната нобеловска церемония в Стокхолм.
Лично на Вас двамата поднасям дълбоките си извинения, че неволно станах причина за излишни тревоги и главоболия, каквито не сте изпитвали с повечето ми предшественици.
С най-топли пожелания
От К. Р. Гиров до А. Солженицин, 22.11.71
Стокхолм, 22 ноември 1971
Драги господин Солженицин,
Нилс Столе и аз сега се срещнахме с Гунар Яринг. Разговорът ни не доведе до нищо ново, но надали и сме очаквали положителни резултати. Налага се да констатираме, че в посолството няма подходящо помещение за публична лекция и че Академията в момента е лишена от възможността да уреди такова
