занимавах само със съвременността и пишех само въз основа на живия си опит. А, от друга страна, съществуват толкова много външни враждебни обстоятелства, че когато бях неизвестен за никого студент в провинциалния Ростов през 1937–38 година, ми беше много по-лесно да събирам материали за Самсоновата катастрофа (още без да зная, че и на мен било писано да мина по същите места, но че няма да бъдем обкръжени, а ще обкръжаваме). И макар че къщурката, в която живеехме с мама, бе унищожена от бомба през 1942-ра и изгоряха цялата ни покъщнина, книгите, материалите — тези две тетрадчици по чудо бяха оцелели и когато се върнах от заточение, ми ги предадоха. Сега ги използвах.
Да, тогава не ми се пречеше нарочно. А сега… Вие, хората от Запада, не сте в състояние да си представите моето положение. Живея в родината си, пиша роман за Русия, но да събирам материали за него ми е по-трудно, отколкото ако пишех за Полинезия. За поредния Възел ми се налага да посетя някои исторически помещения, но в тях са настанени учреждения и властите не ме пускат да влизам. Забранен ми е достъпът до централните и областните архиви. Необходимо ми е да обикалям местата на събитията, да разпитвам старци — последните умиращи свидетели, но за това са нужни одобрението и помощта на местните власти, които не мога да получа. А без тях — всички ще замълчат, от мнителност никой няма да разказва, пък и самия мене без съответен документ ще ме спират на всяка крачка. Това вече съм го изпитал.
(Могат ли да вършат това други хора — помощници, секретар.)
Не могат. Първо, тъй като не съм член на Съюза на писателите, аз нямам право на секретар или помощник. Второ, секретар, който представлява моите интереси, ще бъде също тъй притесняван и ограничаван, както и аз. А трето, просто не бих имал възможност да плащам на секретар. Защото след хонорарите за „Иван Денисович“ не съм имал съществени приходи, само парите, които ми остави покойният К. И. Чуковски, а сега и те са на привършване. С първите живях шест години, с вторите — три. Успях да го направя, защото ограничих разходите си до предишното ниво, когато бях преподавател. За самия себе си никога не харча повече, отколкото щях да плащам на секретар.
(Не може ли да взема пари от Запад.)
Съставил съм завещание и когато се създаде възможност то да се изпълнява, адвокатът ми ще насочи всички хонорари за обществено ползване в моята родина. (Чистосърдечната „Литературная газета“, която никога не лъже, публикува това така: „той е дал подробни указания как да се разпоредят с хонорарите“, а че става дума за обществено ползване в родината ми — невинното съкращение е уцелило точно този момент.) За себе си лично ще използвам само Нобеловата награда. Но тук направиха получаването на тези пари унизително, трудно и неопределено. От Министерството на външната търговия ми съобщиха, че за всяка пристигаща сума ще е нужно специално решение на колегията: дали изобщо да ми я изплащат, в какъв вид, колко процента.
(И все пак как успява да събира материали.)
Тук отново играе роля една особеност на нашия живот, която западният човек вероятно трудно би разбрал. Доколкото аз си представям, може и да не съм прав, на Запад е нормално всеки труд да се заплаща и почти не е прието да се върши работа безплатно. А у нас например на какво се крепи прословутият самиздат, ако не на безплатността? Хората влагат своя труд, свободното си време, по цели нощи вършат работа, за която могат да получат само репресии.
Така е и с мен. Работата ми, темата, която разработвам, е широко известна в обществото, дори извън Москва, и доброволци, често непознати за мен, ми изпращат, предават — естествено, не по пощата, защото не бих ги получил, — различни книги, дори изключително редки, свои спомени и т. н. Понякога те са точно каквото ми трябва, понякога са ненужни, но това винаги ме трогва и укрепва у мен живото усещане, че работя за Русия, а Русия ми помага. Има и други начини. Често сам моля сведущи хора, специалисти, за консултации, понякога много сложни, за подбор на материали, което изисква време и труд, и не само никой никога не е искал възнаграждение, но и всички се надпреварват да ми предлагат помощта си.
А това може да бъде и много опасно. Около мен и семейството ми е създадена един вид забранена, заразена зона. И в момента в Рязан има хора, уволнени от работа, задето са посещавали дома ми преди няколко години. Директорът на един московски институт, член-кореспондентът Т. Тимофеев, щом научи, че една от работещите при него математички е моя съпруга, така се подплаши, че с неприлична припряност я принуди да напусне, макар че това стана веднага след като тя роди и в разрез с всякакви закони. Семейството ми извърши напълно законна жилищна размяна, докато не се разбра, че става дума за моето семейство. Щом се разбра — няколко чиновници от Моссъвет бяха наказани: как са допуснали Солженицин, макар и не лично, а чрез сина си, още бебе, да бъде регистриран в центъра на Москва?
Така че моят консултант се среща с мен, разговаряме час-два — и веднага започват да го следят плътно, като че е държавен престъпник, разследват личността му. А понякога и продължават следенето: с кого се среща вече този човек.
Впрочем не винаги е така. Държавна сигурност си има свой график, свои дълбоки съображения. Случва се да няма външно наблюдение или пък то да е най-обикновено. А друг път са на цели тумби, например преди пристигането на Хайнрих Бьол. Пред всяка врата слагат по една кола, във всяка седят по трима души, пък нали и смяната им не е една, и колите следват посетителите ми, просто са по петите на пешеходците. Ако си спомним, че денонощно се подслушват телефонните разговори и разговорите в стаите, че се анализират магнетофонните ленти, цялата кореспонденция, а в някакви просторни помещения се събират и съпоставят всички получени данни, пък и чиновете на тези хора не са ниски — можем само да се чудим колко безделници в разцвета на живота и силите си, които биха могли да се занимават с производителен труд в полза на отечеството, са заети с мен и моите познати, измислят си врагове. Други пък се ровят в биографията ми, трети изпращат агенти в чужбина, за да внесат хаос в издаването на моите книги. Има и такива, които съставят и регулират общия план за удушаването на книгите ми. Този план още не е донесъл успех, затова на няколко пъти е променян в движение. Но неговото развитие през последните години може да се проследи по стадии.
Решили са да ме удушат още от 1965 година, когато арестуваха архива ми и изпаднаха в ужас от моите произведения от лагерните години — сякаш те можеха да не носят белега на навеки обречените хора! Ако беше през сталинските години, нищо по-просто: изчезваш и толкоз, и никой няма и да пита. Но след XX и XXII конгрес е по-сложно.
Първо решиха да се мълчи за мен. Никъде няма да се появи дори редче, никой няма да ме споменава дори с хули и след няколко години хората ще ме забравят. И тогава ще ме премахнат. Но вече бяхме в епохата на самиздат и моите книги плъзваха из страната, после напускаха границите й. Не стана работата с премълчаването.
Именно тогава започнаха (и до ден днешен не са спрели) клеветите от закритите трибуни по мой адрес.
Един човек от Запада почти не може да си представи и това. Из цялата страна съществува добре организирана мрежа за партийна и обществена просвета, както и лекционна мрежа. Няма учреждение или воинска част, районен център или совхоз, където по определено разписание да не гостуват лектори и пропагандисти, и всички те, по всички места, по едно и също време да не говорят едно и също — полученото с инструкция от един център. Има и някои варианти — столични, областни, армейски, академични. Поради обстоятелството, че на сбирките се допускат само служителите от съответното ведомство или живеещите в определен район, тези лекции са закрити, фактически или буквално. Понякога се и командва в този смисъл, дори на научните работници: приберете си бележниците и писалките. В тази мрежа може да се заложи всякаква информация, всякакъв лозунг. От 1966 година се издаде команда да се говори за мен: първо, че съм изтърпявал наказанието си по Сталиново време заслужено, че съм реабилитиран неправилно, че произведенията ми са престъпни. При това самите лектори дори не бяха виждали тези произведения, защото властите се страхуваха да ги дадат и на тях, но им се нареждаше да говорят така.
Системата, замисълът е само техните сътрудници да четат тези произведения. Погледнато отвън, цари тишина и благодат, никакви репресии, а из страната се разлива клевета, и то неотразима: нали не можеш да тръгнеш по всички градове да опровергаваш, няма да те пуснат в закритите аудитории, тези лектори са
