хиляди, все неуловими, а клеветата пуска корени в умовете на хората.
(Как научава за тези неща.)
Ами епохата е нова, епохата е друга. И от провинцията, и от Москва до мен стигат много сведения. Времето е такова, че на всичките тези лекции, дори на най-закритите, навсякъде присъстват мои доброжелатели и после по различни пътища ми предават: на еди-коя си дата в еди-коя си аудитория лекторът еди-кой си говори за вас еди-какви си лъжи и гадости. Най-яркото от тях си записвам, може да ми послужи един ден да му го представя на някой от тези лектори.
(Защо слушателите не възразяват веднага, щом виждат измамата.)
О, у нас това е невъзможно и днес. Никой не смее да стане и да възрази на партийния пропагандист, нали утре ще се прости с работата си, че и със свободата. Имало е и случаи да ме използват като лакмус, за да проверят лоялността на някого при подбор за аспирантура или примамлива длъжност: „Чели ли сте Солженицин? Какво ви е отношението към него?“ — и от отговора зависи съдбата на претендента.
На тези лекции се говорят и много глупости. По едно време предъвкваха семейната ми история, без изобщо да познават важното в нея, на най-ниско махленско ниво. Представете си каква е трудовата заетост у нас и за какво се плащат заплати, щом не женоря от някой пазар, а щатни пропагандисти от мрежата на просветата обсъждат от трибуните нечия женитба, раждане и кръщене на син. По едно време взеха да се захласват по бащиното ми име „Исаевич“. Подхвърляха, уж небрежно: „Между другото, истинското му фамилно име е Солженицер или Солженицкер, но това, разбира се, няма значение в нашата страна.“
А вече насериозно се разработваше мотивът, на който слушателите с лекота дават ухо: изменник на родината.
У нас изобщо при гоненията никога не се използват аргументи, а най-примитивни етикети, най-груби прякори, най-прости — за да се предизвика, както се казва, „яростта на масите“. През 20-те години се използваше „контрареволюционер“, през 30-те — „враг на народа“, от 40-те — „изменник на родината“. Ах, как са прелиствали военните ми документи, как са търсили не съм ли бил поне ден-два в плен като Иван Денисович — това щеше да е златна находка! Но впрочем от закрити трибуни пред доверчивата публика могат да се дърдорят какви ли не лъжи. И се започна — с години, с години, из всички близки и далечни аудитории, из цялата страна: Солженицин доброволно се е предал в плен на германците! Не, предал е цяла батарея! После е служил като полицай при окупаторите! Не, бил е власовец! Не, направо е работил в Гестапо!… Погледнато отвън — тихо, никакви гонения, а под коричката се разраства туморът на клеветата. Веднъж „Новый мир“ провеждал читателска конференция в Новосибирск — изпратили на Твардовски бележка: „Как можахте да допуснете сътрудник на Гестапо да публикува произведенията си във Вашето списание?“ По този начин общественото мнение в цялата страна беше напълно подготвено за всякакъв вид разправа над мен. И все пак епохата е друга и да те смажат без гласност… Наложи се публично да призная, че съм бил боен офицер, че бойната ми служба е безупречна. Мъглата повися, повися без дъжд и взе да се разпръсва.
Тогава започна новата кампания от обвинения, че аз самият съм предал „Ракова болница“ на Запад. От закритите трибуни сипеха какви ли не лъжи: как на границата (неизвестно къде) бил задържан познат на мой познат (имена — никакви), та неговият куфар имал двойно дъно, а там били моите произведения (заглавия — никакви). И тази глупотевина сериозно биваше внушавана на цялата провинция, и хората се ужасяваха какъв злодей съм бил, пак същият изменник на родината. — После при изключването ми от Съюза на писателите открито ми намекваха да се махам от страната — подтикваха ме наистина да „изменя на родината си“. После — по повод на Нобеловата награда. От всички трибуни гръмна: „Нобеловата награда е трийсетте сребърника на този Юда за предателството му спрямо родината.“ И сега го повтарят, без да се притесняват, че така може да хвърлят сянка например върху Пабло Неруда. Без да му мислят много, оскърбяват всички Нобелови лауреати и самия институт по Нобеловите награди.
(Но нали сам е предал в чужбина „Август Четиринайсета“ — и това действие не му се инкриминира.)
Засега им стига умът да не ми го инкриминират. Но честната „Литературная газета“ и тук прави съкращение, невинно като всичките й „съкращения“: Солженицин веднага предаде ръкописа на романа си в чужбина — о, не, не лъжат! изтървали са някаква си дреболия: направих го, след като предложих на седем съветски издателства — „Художественная литература“, „Советский писатель“, „Молодая гвардия“, и на различни списания — дали не биха искали поне да прочетат, поне да прелистят романа ми, — и нито едно не прояви желание дори да го погледне. Сякаш се бяха наговорили. Нито едно не отговори на писмото ми, нито едно не поиска ръкописа.
Но появяването на „Август“ даде идея на моите преследвачи да тръгнат по друг път. Работата е там, че в този роман подробно разказах за потеклото си по майчина и бащина линия. Макар — че много живи и днес познати и приятели познаваха моите близки, колкото и да е смешно, всезнаещата Държавна сигурност научи всичко едва от този роман. И тогава се втурнаха „по следата“ с цел да ме компрометират — според съветските разбирания за това. При това усилията им се раздвоиха. Първо отново се съживи расовата линия. По-точно, еврейската. Специален майор на име Благовидов се втурна да проверява личните дела на всички Исаакиевци в архивите на Московския университет от 1914 г. с надеждата да докаже, че съм евреин. Това би им дало съблазнителната възможност да „обяснят“ литературната ми позиция. Защото с появяването на исторически роман задачата на моите гонители се усложнява: не е достатъчно да се охули самият автор, трябва да се подрони и доверието в неговите възгледи за руската история — вече изразените и евентуалните бъдещи.
Уви, расовите изследвания се провалиха: оказа се, че съм руснак. Тогава смениха расовата линия с класова, като за целта посетиха една моя стара леля, скалъпиха статия от нейните разкази и булевардният „Щерн“ я отпечата.
Главният редактор на „Щерн“ сега продължава да твърди, че именно неговият кореспондент е бил при леля ми. Допускам, че е бил и той, заедно със съветските. Но нека отбележим, че град Георгиевск, за разлика от съседния Пятигорск, е строго закрит за чужденци през всичките 55 години съветска власт. Отишли са трима, свободно говорещи руски, и са посещавали леля ми пет пъти, не са бързали. Много се възхищавали от собствената й биография, поискали й записките за няколко часа, да ги прочетат — и повече не се върнали, откраднали ги. Тъй като е почти сляпа, тя не ги е видяла как изглеждат, но ако се съди по маниерите, по психологическата характеристика, която им даде — нещо като Дикенсовия Йов Тротър — гостите са били от компанията на Виктор Луи, не е изключено да е бил и самият той. Връзката на „Щерн“ с Виктор Луи отдавна е добре известна. Например, когато Луи бе дошъл при мен да се оправдава, че не той, а друг е продал „Ракова болница“ на Запад, — подробностите от нашия разговор и неговите откраднати снимки (направени с телеобектив от храстите) излязоха именно в „Щерн“, вече подписани от друг. Дори с моя нищожен опит забелязах, че „Щерн“ е дарен с много изгодни права в нашата страна, достъпни са му телефони и адреси, които могат да се получат само от хората, които подслушват телефонните ми разговори и перлюстрират писмата ми. Още щом излезе статията в „Щерн“, секретарят на Съюза на писателите Верченко казал на партийно събрание: „Именно на този източник имаме всички основания да вярваме.“ Публикацията в „Щерн“, пиратските издания на Флегон подронват системата на международна защита на моите книги.
(Съдбата на ръкописа на „Август“. Издателство „Ланген-Мюлер“ твърди, че е получило ръкописа още през пролетта на 1971 г. от самиздат.)
Как е възможно да го е получило, след като преди юни съм извадил от чекмеджето си единствено онзи екземпляр, който отиде в ИМКА-прес? Ами нека каже от кого го е получил. Това може да бъде или човек от най-близкото ми обкръжение, или крадец от онези, които влизат в дома на стопанина в негово отсъствие със солидно удостоверение. Издателството иска неблагородно да се укрие зад нашия благороден самиздат. Тук неправомерно се залага на логиката: щом предишните ми произведения са се появявали най-напред в самиздат, значи и този път е така. Да, обаче не е! Аз раздавах предишните си произведения за четене безпрепятствено. Но тази книга исках непременно да отпечатам официално. Чак когато книгата излезе — едва тогава започнах да давам и машинописен екземпляр на желаещите.
