Та така по стила на статията в „Щерн“, по нещо пакостливо подсказано могат да се отгатнат познати съчинители, особено там, където хората се решават да съдят за природата на литературното творчество. Научаваме, че Солженицин е използвал следния хитър литературен похват: пренесъл е действието във времето преди революцията — за целта се е задълбочил в хората от друга епоха, прочел е много военни и исторически трудове, напрегнал се е да изобрази не войната, в която е участвал лично, а друга, различна — и всичко това с единствената цел на 740-а страница да изтърси една фраза, която „Щерн“ подсказва да бъде разбрана в преносен смисъл, та да може да тикнат Солженицин в затвора. Точно както навремето вождовете от Съюза на писателите ме упрекваха, че подробно съм изучавал онкологията, влязъл съм в раковата клиника и нарочно съм се разболял от рак — за да пробутам някакъв символ. Страхливи пакостници се навират да дават оценки за природата на художествената литература. Умът им не може да побере факта, че един човек отдавна не се нуждае от криеница и казва за съвременността открито всичко, което мисли.
(Доколко са достоверни сведенията в статията на „Щерн“.)
Нека си говорим направо — за статията в „Литгазета“. Достоверни са в частта си, която вече съвпада с моя отпечатан роман. Останалото е лъжа. Само са прекалили с усърдието. Например твърдят, че двамата ми дядовци са били помешчици в Северен Кавказ. На „Литературная газета“ все пак й е неудобно до такава степен да не познава родната история. Освен няколкото известни на всички казашки генерали никакви помешчици, тоест дворяни земевладелци, потомци на древната привилегирована класа, получила земя за военната си служба, в Северен Кавказ изобщо никога не е имало. Всички земи са принадлежали на Терската и Кубанската гранична казашка войска. Голяма част от тези земи са били пустеещи чак до XX век, не е достигала работна ръка. Заселниците земеделци са можели да получават като собственост само малки парчета земя, но казашката войска е давала под аренда колкото щеш, на баснословно ниска цена.
Дядовците ми не са били казаци, и двамата са били селяни. Съвсем случайно селският род Солженицини фигурира дори в документи от 1698 година, когато моят далечен прадядо Филип пострадал от гнева на Петър Първи (вестник „Воронежская коммуна“ от 9 март 1969 г., статията за град Бобров). А един мой прапрадядо бил заточен за бунтарство от Воронежка губерния по земите на Кавказката войска. Тук, очевидно като бунтар, не го приели за казак, а го оставили да живее на пустеещата земя. Солженицини били обикновени ставрополски селяни: в Ставрополието преди революцията няколко чифта волове и коне, десетина крави и около двеста овце далеч не се смятали за богатство. Семейството било голямо и работело всичко със собствените си ръце. И в селцето имаше проста кирпичена къщурка, помня я. Но заради „класовата“ линия, за да се оправдае Прогресивната теория, трябва да се излъже за някоя банка, да се допишат нули към имуществото, да се измислят 50 ратаи, да се извика братовчедката колхозничка на разпит в управата, а за вилата на семейство Шчербак край Кисловодск, където съм се родил, да се пише, че е „селската къща“ на Солженицини. Всеки глупак може да види, че това не е къща от чифлик. (После се разбра, че тази измама е включена само в съветската част от тиража; в тиража, изпратен на Запад, където статията може да се свери с „Щерн“, на същото място под същата снимка е отпечатан текстът: „Къщата в Кисловодск, принадлежала на Ирина Шчербак. Сега тя е една от сградите на санаториум.“ Та такива помешчици сме ние. Гадовете раздухаха цялата тази лъжа още за да може на баща ми, народник и толстоист, да се припише страхливо самоубийство „от страх пред червените“ — още недочакал желания си първороден син и почти без да е поживял с любимата си съпруга! Съждение на влечуги.
(За майка му.)
Тя ме отгледа в невероятно тежки условия. Овдовяла още преди да се родя, не се омъжи повторно — най-вече от опасения да не би побащимът да се окаже прекалено строг. Живяхме в Ростов 19 години преди войната — 15 от тях не можахме да получим стая от държавата, непрекъснато живеехме по някакви прогнили къщурки, като плащахме високи наеми на частници; а дори когато получихме стая, тя представляваше част от преустроена конюшня. Вечен студ, течение, топлехме се на въглища, които се намираха трудно, носехме водата отдалече; какво е да имаш водопровод вкъщи научих едва неотдавна. Мама знаеше добре френски и английски, научи и стенография и машинопис, но в учреждения, където се плащаше добре, никога не я вземаха на работа заради социалния й произход; дори от безобидни, като Мелстрой (Обединение за строителство на мелници. — Бел. пр.), я уволняваха при чистки, което означава — с ограничени права за в бъдеще. Това я принуждаваше да търси допълнителна вечерна работа, а домакинската да върши чак през нощта, вечно да не си доспива. Поради условията на живота ни тя често настиваше, разболя се от туберкулоза, почина на 49 години. Тогава аз бях на фронта, а гроба й можах да видя едва 12 години по-късно, след лагера и заточението.
(За леля му Ирина.)
На два-три пъти мама ме е пращала при нея през летните ваканции. Останалото е плод на нейното въображение, вече помътено. Никога не съм живял с нея.
(Какво помни за баща си.)
Само от снимките и разказите на мама и на хората, които са го познавали. От университета доброволно е отишъл на фронта, служил е в Гренадирската артилерийска бригада. Когато е горяла огневата позиция, сам е влачил сандъците със снаряди. Има три офицерски ордена от Първата световна война, които по време на моето детство се смятаха за опасно престъпление, та ние с мама, спомням си, ги заравяхме в земята в страха си от обиск. Когато целият фронт вече почти се бил разбягал, батареята, в която служел баща ми, стояла на предната линия чак до Бресткия мир. Дори се венчали с мама на фронта, при бригадния свещеник. Татко се върнал през пролетта на 1918-а и скоро загинал при нещастен случай поради лошата медицинска помощ. Гробът му в Георгиевск е изравнен с трактор, там сега е стадион.
(За другия му дядо.)
А дядо ми по майчина линия дошъл от Таврия като младо момче — да пасе овце, като ратай. Започнал от нищо, после вземал земя под аренда и на стари години наистина бил доста забогатял. Бил рядко енергичен и трудолюбив човек. На своите петдесет години давал на страната повече зърно и вълна, отколкото много от днешните совхози, и работел не по-малко от директор на такъв совхоз. А с работниците се държал така, че след революцията те го хранили доброволно 12 години, чак до смъртта му. Я някой директор на совхоз, след като го свалят, да опита да помоли работниците си за същото.
(Дали сега произходът се смята за лична вина.)
Наистина, не вилнеят както през 20-те — 30-те години, но тази „преценка според социалния произход“ е много силно внедрена в съзнанието и е твърде жива в нашата страна, във всеки един момент кладата като нищо може отново да се раздуха. Пък и съвсем наскоро враговете на Твардовски публично го обвиняваха за така наречения му „кулашки“ произход. Та и с мен същото: след като „измяната на родината“ не можа да се скалъпи чрез плен, може пък да стане на „класова основа“? Тъй че последните статии в „Литгазета“ при цялата си неграмотност и глупост далеч не са обикновено чесане на езиците.
Между другото забелязвате ли, че „Литгазета“, която и без това никога не е спорила с моите произведения и възгледи по същество, която никога не се е осмелявала да публикува нито един истински критически разбор за мен, па бил той и най-враждебен, защото по този начин би открехнала част от непоносимата истина, — в приказките си за мен сякаш вече напълно е загубила гласа си, сякаш се е лишила от собствените си критици и автори. В нападките си тя вечно се крие зад препечатки, зад някое булевардно списание, зад чуждестранни журналисти, че дори и зад естрадни певци и жонгльори. Не мога да разбера тази плашливост. Може би защото „от детинство закърмените с оцет“, както казват във Финландия, все пак стават и образцови соцреалисти и дори се докопват до ръководството на Съюза на писателите и на въпросната „Литгазета“?
Та така, по поръчка на „Литгазета“ финландският журналист Ларни се е наел да напише и публикува не в своята Финландия, а и в трета страна статия — и направо се е наел да опъне със зъби стоманена пружина. Смъртоносен номер. Нали знаете как се прави в цирка: излиза един смахнат клоун, всички му се смеят, той се вре някъде при майсторите, под купола, на теленото въже, не щеш ли, увисва на зъбите си — и целият
