цирк се вцепенява и вижда, че той изобщо не е клоун, а се е решил на смъртоносен номер. Ларни намеква за някакви намеци, доколкото мога да разбера: как в моя роман социалдемократът пораженец Ленартович през 1914-та изказал мнение, че няма да е зле Русия да претърпи поражение и тогава ще се преустрои социално. Именно това са желаели и така са разсъждавали всички с-д пораженци за разлика от така наречените „социалпатриоти“, тоест с-д-отбранители, и Ларни, нали е комунист, вероятно знае този факт — и въпреки това безразсъдно опъва стоманената пружина със зъби, без да разбира колко лесно може да се издъни, върху кого всъщност се прехвърля това обвинение за измяна към родината. Той опъва пружината от онази точка, от която самият автор, тоест аз (който далеч не съм социалдемократ!), „не би имал нищо против да види германците победители“ — и то вече май не през 1914-та, а през 1941-ва (защо да не размести „1“ и „4“, нали ръцете му са свободни?).
Точно пък от пораженчество в моя роман няма и следа. А те въпреки това опъват пружината. На всяка цена им е нужен вестникарски плацдарм, след който да отпечатат „гневни писма от трудещи се“, както вече неведнъж е ставало. Безсъвестно мошеничество на преса, която не е свикнала с поправки и опровержения. Ах, колко им трябва един плен, колко е нужно на литературната им критика едно документче от Гестапо… След като така се дънят пред очите на цял цирк, какво толкова го усукват от безконтролните закрити трибуни!
Разбира се, това не е последната лъжа, вероятно им предстоят по-големи от предишните, човек не може да излезе наглава с всичките им лъжи, нека си ги съчиняват. Пък може и някой друг да отговори вместо мен. Интервютата не са работа за писател. Девет години се въздържах от интервюта и не съжалявам.
Изобщо известността е солидна пречка, изяжда напразно много време. Пак добре, че не ме влачат по заседания като другите — нали, слава Богу, ме изключиха от СП. Хубаво си работех, когато никой не ме познаваше, никой не се упражняваше в съчиняване на басни по мой адрес, никой не събираше клозетни клюки като тези на Бург и Файфер.
(В какво се състои планът им.)
Планът им е да ме изтикат от живота или от страната, да ме катурнат в някоя канавка или да ме пратят в Сибир, или да има как да се „изпаря в чуждоземната мъгла“ — това си го пишат буквално. Каква самоувереност, че любимците на цензурата имат повече права над руската земя, отколкото другите, също родени на нея. Изобщо в целия този тормоз личат неразумието и недалновидността на онези, които го упражняват. Те не желаят да познават сложностите и богатствата на историята именно в нейното разнообразие. Дай им само да заглушат всички гласове, които са неприятни за слуха им и ги лишават днес от спокойствие, а за бъдещето не мислят. Така неразумно те заглушиха „Новый мир“ и Твардовски — обедняха от това, ослепяха от това — и не искат да проумеят загубата си.
Между другото, преди около две седмици в „Ню Йорк таймс“ бе публикувано писмото на един съветски поет, Смеляков, в което той оспорва прощалното ми слово за Твардовски.
(Значи тук имате достъп до западната преса?)
Не, ние не я виждаме, но понякога през стърженето на заглушителите се чуват западните радиостанции. Ако научаваме нещо за събитията у нас, то е оттам.
Тази нова нападка срещу мен е поразителна по формата си: уж целият печат им е в ръцете, не можаха ли да ми отговорят някъде по-отблизо, та прибегнаха до „Ню Йорк таймс“? Ето какво значи да те е страх от истината: ако ми отговорят в съветския печат, ще се наложи поне мъничко да ме цитират, а това е невъзможно. А по съдържанието: странно е, че Смеляков спори сякаш без да ме е чел. Аз пиша, че задушиха „Новый мир“ и по този начин убиха Твардовски. Смеляков заобикаля: „Понякога Твардовски изживяваше тежки минути.“ Аз пиша, че Твардовски е разказал за фронта искрено, най-чисто от всички. Смеляков изкривява: значи „Твардовски се е отнасял отрицателно към съветската армия?“ Откъде накъде? Аз съм писал буквално: „чийто мек, увещаващ глас чуваха всички“, а Смеляков изопачава: „Солженицин приписва на Твардовски своите илюзии, че един ден съветската власт ще рухне и новото поколение ще изгради нова Русия.“ Прочетете прощалното ми слово — къде има там такова нещо?
Хем последният абзац там наистина е изпълнен със смисъл, ама какво да се прави, като не искат да го разчетат, като не умеят? Изучаването на съветската история, което днес вече ме е отвело в края на миналия век, ми показа колко скъпи са за страната мирните изходи, колко е важно властта, па била тя и крайно самодържавна и неограничена, доброжелателно да се вслушва в гласа на обществото, а обществото да влиза в реалното положение на властта; колко е важно не силата и насилието да водят страната, а правотата. Очевидно тъкмо това изучаване ми е помогнало да съзра в дейността на Твардовски именно примирителната, съгласителната линия. Уви, дори и най-мекият увещаващ глас е нетърпим за тях, заглушават и него. Колко отстъпчиво, колко доброжелателно се изказаха неотдавна у нас Сахаров, Григоренко — дори не ги изслушаха, изчезнете, млъкнете…
Именно такива дребнави и нищожни са сметчиците на онези, които ръководят кампанията срещу мен. На тях наистина и през ум не им минава, че писателят, който мисли различно от мнозинството в обществото си, е богатство за това общество, а не негов позор и порок.
(На 9 април е Нобеловата церемония. Къде ще се състои тя?)
Засега нито шведското посолство, нито нашето Министерство на културата са дали съгласието си да ни съдействат. Това е странно до комичност: защо са толкова сърдити на Нобеловата награда? Ще минат известен брой години и ще им се наложи да хвърлят абсолютно друга светлина върху същото това събитие, тогава ще се срамуват.
(За поканените.)
Не знам кого ще пожелае да покани г-н Карл Гиров. А от моя страна ще бъдат, без да споменавам близките си приятели, най-видните представители на художествената и научната интелигенция — някои писатели, главни режисьори на водещи театри, големи музиканти, артисти, някои академици. Засега няма да спомена имената им, защото не знам дали всички ще имат възможност и желание да дойдат, какви пречки ще срещнат. Във всеки случай аз каня хора, които познавам, чието творчество уважавам, пък — който дойде. Освен това бих искал да поканя на церемонията своя адвокат г-н Хееб, но като частно лице нямам официално право да каня хора от чужбина. Освен това каня министъра на културата на СССР и кореспондентите на „Сельская жизнь“ и „Труд“ — двата централни вестника, които засега още не са ме клеветили.
(Не може ли да се поставят препятствия пред церемонията.)
Теоретично не е изключено, на практика е много лесно да се направи, не се искат нито много сили, нито много ум. Но не вярвам да го сторят, това би било пълна дивотия.
(А ако откажат виза на г-н Гиров.)
Тогава церемонията няма да се състои и почетните ми знаци ще останат в Стокхолм още 10–20 години.
(Чу се слух, засега непотвърден, че срещу писателя Максимов е повдигнато обвинение в престъпление заради романа му „Седемте дни на сътворението“.)
Художествената литература е една от най-висшите дарби, един от най-фините и съвършени инструменти, дадени на човека. Да повдигат срещу нея обвинение в престъпление могат само хора, които са истинските престъпници, които вече са решили да се поставят извън човечеството и човешката природа.
[25]
ДЕКЛАРАЦИЯ
при отменянето на нобеловската церемония
8 април 1972
