Ние с г-н Гиров направихме всички възможни отстъпки: предполагаше се пътуването му да бъде частно, в частно жилище, за извършване на церемония почти по частен обред. Забраняването на церемонията дори в този вид представлява категорична и окончателна забрана да ми се връчи в каквато и да било форма Нобеловата награда на територията на моята страна. Затова закъснялата отстъпка на шведското МВнР вече е нереална.
Но тя е и оскърбителна: шведското МВнР упорито продължава да разглежда връчването на Нобеловата награда на мен не като явление от културния живот, а като политическо събитие и тъкмо поради това поставя условие, което отново би довело до „закрит“ вариант на връчването или до специален подбор на присъстващите, на които ще бъде забранено да изразяват по какъвто и да било начин отношението си към събитието, защото всичко това можело да бъде изтълкувано от някого си като „политическа демонстрация“.
Освен това, след като на г-н Гиров му бе отказана виза, бих сметнал за унижение и спрямо него, и спрямо мен приемането на нобеловските знаци от чиито и да било други ръце освен на постоянния секретар на Шведската академия.
Най-сетне, с нашите скромни сили вече бе извършена цялата не лека подготовка: бяха разпратени покани, не само из Москва, на двайсетината писатели, които смятам за цвета и творческата сила на днешната литература, и приблизително на още толкова артисти, музиканти и академици; мнозина от тях заради това насрочиха или отложиха свои пътувания или репетиции, или други поети задължения. Сега на всичките тези четирийсет гости е нанесена обида с отказа, разпратено им бе отменяне на поканата. И те, и аз сме достатъчно заети хора, за да се захващаме повторно с такава процедура.
Според разяснения ми правилник на Шведската академия нобеловските знаци могат да се пазят от нея неограничено дълго. Ако моят живот не стигне, ще завещая получаването им на сина си.
[26]
До КГБ на СССР, 2.7.73
2 юли 1973
До Комитета за държавна сигурност на СССР
Изпращам ви копия от две долно-анонимни писма, с които впрочем разполагате поради естеството на службата си.
Нямам време да встъпвам в детективна игра с вас. Ако въпросният сюжет има продължение във вид на нови епизоди, ще прибягна към неговото публично разгласяване, а също и на досегашните настойчиви похвати на Вашето ведомство досежно частния ми живот.
[27]
До министъра на вътрешните работи на СССР Н. А. Шчолоков
21 август 1973
Преди четири месеца подадох молба да бъда адресно регистриран при семейството ми. След толкова дълъг размисъл по един толкова безспорен въпрос сега ми съобщиха отказа — на милицията и Ваш лично.
Бих изразил недоумение от какви човешки или юридически съображения може да се ръководи човек, за да пречи на мъж да живее с жена си, на баща — с малките си синове, ако не знаех добре и от дългия си опит, че нито едните, нито другите просто не съществуват в държавното ни устройство.
Оскърбителният принудителен „паспортен режим“, при който местожителството си човек избира не сам, а това върши вместо него началството, при който правото да се преселиш от един град в друг, а особено от село в град, трябва да се заслужи като милост, — надали съществува дори в колониалните страни на днешния свят. Но за 42 години от него вече са пострадали и всеки ден страдат милиони мои съграждани. При днешната широка дискусия относно свободата за десетки хиляди да емигрират (Става дума за емигрирането на съветските евреи) колко поразително е безправието на милиони да избират местожителството и характера на дейността си в рамките на своята собствена страна! Това безправие допълнително бе засилено чрез закона от 1973 година (Министерският съвет, от 19 юни): дори временното заминаване на един селянин за сезонна работа е забранено без бележка от колхоза. Ползвам се от случая да Ви напомня обаче, че крепостното право в страната ни е отменено преди 112 години. И, казват, Октомврийската революция била помела последните му остатъци.
Следователно и аз конкретно, както и всеки гражданин на тази страна, — не съм роб, не съм крепостен, свободен съм да живея там, където сметна за необходимо, и никакви дори висши ръководители нямат владелческо право да ме откъснат от семейството ми.
[28]
ИЗ ИНТЕРВЮТО
за агенция Асошиейтед прес и вестник „Монд“
Москва, 23 август 1973
Вярно ли е, че получавате писма със закани и искания от гангстери?
Не толкова с искания, колкото със закани — да се разправят с мен и със семейството ми, да. През това лято получавах такива писма по пощата. Като оставим настрана психологическите гафове, голям брой и технически гафове на авторите ме убедиха, че тези писма са изпращани от дейци на Държавна сигурност. Тук влизат и невероятно бързото получаване на тези „бандитски“ писма — за по-малко от едно денонощие, както вървят само писмата на най-важните правителствени учреждения (обикновената поща до мен из Москва се движи 3–5 денонощия, а що-годе важните, спешни и полезни за мен писма изобщо не са ми били донасяни). Толкова са бързали, че залепянето на плика е извършено след (!) удрянето на пощенското клемо. Тук има и терминологични грешки. Например в последното такова писмо от 30 юли:
Абе куче защо не дойде?! Сега сам си си виновен. Ще те оправим. Чакай!!!
Имитирайки жаргона на крадците, без достатъчно добре да го знаят, авторите употребяват израза „ще те оправим“, който означава съд и разправа на самите крадци със също такъв крадец, — само че за нещо виновен или изменил им, — и никога с „ливада“, тоест свободен човек от останалия презрян свят, — тези хора според крадците не заслужават да си хабиш думите, тях просто ги премахват.
За сътрудниците на ГБ подобен „бандитски“ маскарад не е чак дотам нов: известни са случаите с ненаказуеми „хулигани“, които пребиват на улиците неугодни различномислещи, издърпват от ръцете на кореспонденти чантите им, трошат стъклата на чуждестранни коли. След като кампанията със задочната клевета срещу мен се провали, напълно можеше да се очаква бандитски маскарад.
А ето една случка с Майкъл Скемел, редактор на „Индекс“, който след отпътуването си от СССР ми разказа следния епизод. На аерогара Шереметиево той бил подложен на тричасов обиск, у него били намерени записки за пътуването му. Да си водиш такива записки според общочовешките представи се смята
