за нещо естествено, според съветските представи — за престъпление. Оказвайки му натиск във връзка с тази находка, така наречените „митничари“ му предложили… да купи ръкопис за Солженицин, без да кажат предварително името на автора и без да показват ръкопис) — и по този начин да се ликвидира инцидентът. Скемел отказал.
Няма значение провокация срещу Скемел ли е това, или се готви поредната срещу мен, но сами преценете какъв е диапазонът на Държавна сигурност: от „гангстери“ и улични „хулигани“ — до „митничари“ и литературни посредници. И се пита: щом нашата Държавна сигурност защитава най-прогресивния в света строй, на който според Единствено правилния мироглед и бездруго му е осигурена световноисторическата победа, за какво са тая суета и такива долни методи?
През зимата на 1971–72 г. ме предупредиха, дори по няколко канала (в апарата на ГБ също има измъчени от съдбата си хора), че се готвят да ме убият чрез „автомобилна катастрофа“.
Но ето една особеност или, дори бих дръзнал да кажа, предимство на нашия държавен строй: нито косъм няма да падне от главата ми или на моите близки без знанието и одобрението на Държавна сигурност — дотам сме наблюдаеми, оплетени от следене, от надзъртане и подслушване. И ако например сегашните гангстери се окажеха истински, още след първото писмо те щяха да се озоват под пълен контрол на ГБ. Ако например избухне писмо, получено от мен по пощата, невъзможно ще е да се обясни по какъв начин то преди това не е избухнало в ръцете на цензорите. А тъй като отдавна не боледувам от сериозни болести, сега не карам и кола, а в съответствие с моите убеждения никога няма да сложа край на живота си, то ако бъда обявен за убит или скоропостижно починал — можете безпогрешно, сто на сто, да смятате, че съм убит с одобрението на Държавна сигурност или от самата нея.
Но трябва да кажа, че смъртта ми няма да зарадва онези, които искат чрез нея да прекратят литературната ми дейност. Веднага след смъртта или изчезването ми, или всякаква форма на лишаването ми от свобода необратимо ще влезе в сила моето литературно завещание (дори ако от мое име бъде получена лъжлива противоположна декларация, от типа на писмото на Трайчо Костов от килията за осъдени на смърт) — и ще започне главната от моите публикации, от които се въздържах през всичките тези години.
Щом офицерите от ГБ по всички провинциални градове дебнат и отнемат екземплярите на безобидната „Ракова болница“ (а притежателите им ги уволняват от работа, изгонват от висшите учебни заведения), какво ли ще правят те, когато из Русия потекат моите главни и посмъртни книги?
В предишното си интервю, преди година и половина, Вие говорихте за тормоза и преследванията както във Вашата литературна дейност, в събирането на материали, така и в обикновения живот. Има ли някакви подобрения в тази насока?
Началникът на тамбовския областен архив Ваганов отказа да ме допусне дори до вестникарския фонд отпреди 55 години, макар че цялата тамбовска история там гние на пода на влажен занемарен храм и се гризе от мишките. В Централния военноисторически музей наскоро било проведено строго следствие: кой и защо е посмял през 1963 година да ми дава материали по Първата световна война. Помагалият ми млад литературовед Габриел Суперфин, притежаващ поразителен талант и финес в разбирането на архивните материали, на 3 юли бе арестуван вследствие на показания на Якир-Красин и откаран в Орел, за да го съдят тихомълком и по-далечко, предявен му е член 72, който дава до 15 години. При неговото крехко здраве това означава убийство чрез затвор. Открито, то се знае, не му предявяват обвинение, че ми е помагал, но тази помощ ще се отрази зле на съдбата му. — Александър Горлов, който през 1971-ва не се поддаде на искането на КГБ да скрие нападението на вилата ми, вече трета година е лишен от възможност да защити още тогава представената си докторска дисертация, както го били заплащвали: дисертацията събрала 25 положителни отзива, включително и на всички официални опоненти, и нито един отрицателен, невъзможно е тя да бъде провалена научно, но все едно защитата (по механика на фундаментите!) няма да мине, тъй като на Горлов се изразява „политическо недоверие“. Взети са подготвителни мерки за уволняването на Горлов от работа. — Мстислав Ростропович бе преследван през всичките тия години с неуморната дребнава изобретателност, толкова присъща на апарата на великата държава. Това е дълъг низ от заяжданици, мръсни номера, спънки и унижения, които му се залагаха на всяка крачка във всекидневния живот, за да го принудят да ми откаже гостоприемството си, а това искане, без да се стесняват, му предявявали мадам Фурцева и заместниците й. По едно време него и Галина Вишневская изобщо престанаха да ги излъчват по радиото и телевизията, изопачаваха се вестникарските съобщения за тях. Голям брой негови концерти в СССР бяха отменени без ясни причини — дори вече когато той бил на път за града, където е насрочен концертът. Методично го лишиха от творческо общуване с най-големите музиканти на света. Заради това например вече от няколко години се отлага първото изпълнение на виолончелния концерт на Лютославски в Полша, в родината на композитора, където Ростропович не го пускат, и първото изпълнение на концерта на Бритън, посветен на Ростропович. Най-сетне, препречиха му пътя за диригентска работа в Болшой театър, която беше за него творчески най-важна и най-интересна. Тази пролет сметнах за свой дълг да напусна вилата му, за да го отърва от преследвания. Но те отмъстително не секват до ден днешен. Освен това не могат да му простят неговото писмо за съдбините на руското изкуство.
От няколко години нито един телефонен или стаен разговор — мой или на членовете на семейството ми, дори на най-банална битова тема не остана неподслушан и (има признаци) неанализиран. Вече сме свикнали с това, че денем и нощем постоянно разговаряме в присъствието на Държавна сигурност. Когато им се свърши лентата, безцеремонно прекъсват телефонния разговор, за да я презаредят, докато ние звъним повторно. В същото положение са Ростропович, Сахаров, Шафаревич, двете Чуковски, голям брой мои познати семейства, а още повече непознати.
Чак е странно да чуваш, че някъде се водят спорове има ли право президентът на страната да даде нареждане за установяване на електронно подслушване за защита на военните тайни на неговата страна. И дори е оправдан по съдебен път човек, който разгласил такива тайни. А у нас — и без съд се смята за виновен всеки човек, веднъж изказал гласно мнение, противоречащо на официалното. И електронното подслушване на разговорите му се постановява не от главата на страната, а от среден чиновник на Държавна сигурност. Такова електронно подслушване, като оставим настрана всички останали форми на следене, оплитат хиляди и хиляди интелигенти и отговорни служители в главните градове на Съветския съюз. И безброй готованци с мундири седят и анализират записите на подслушаното. И това дори не се крие кой знае колко, министър смята, че е допустимо да заяви на свой подчинен: „Дадоха ми да чуя еди-кой си ваш разговор“ и след това да го мъмри за този разговор. Следенето стига дотам, че дори спрямо влизащите в допир с мен хора 5-о управление на КГБ (ген.-майор Никишкин и неговият Първи отдел (Широнин) дават писмени указания — „да се установяват посещаваните от тях адреси“, тоест вече спирала на второ ниво.
В нашия двор стои вехтият ижевски „Москвич“ на семейството ни. Около него нощуват несравнимо по- хубави коли, но някакви странни „похитители“ всеки път посягат именно на тази. Два пъти претърпяха неуспех, веднъж умишлено я повредиха, веднъж я отвлякоха чак в Грузия. И макар че милицията откри колата и като че ли и автоджамбазите, никакъв съдебен процес срещу тях не бе проведен. Не само аз, а и познатите ми са отрупани с оскърбителни анонимни писма. Преди неотдавнашните общински избори един агитатор (от „блока на комунистите и безпартийните“) заявил на жена ми, без да се крие: „Такива трябва да се удушават!“ Редакторът на списание „Октябрь“ Зверев на публични лекции в институтите по Вирусология и Имунология на Академията на науките заявил, че съм „член на изпълнителния комитет на ционистите.“ Наивно му възразили: „Но във вестниците писаха, че Солженицин бил от помешнически произход.“ Находчивият октябрист отговорил на всеослушание: „Тогава така е трябвало да пишат. А сега трябва да смятаме Солженицин за евреин.“ Пощенската цензура не пусна нито една вестникарска западна рецензия за „Август“ от многобройните изпратени ми от моя адвокат г-н Хееб. По такъв начин съм лишен от възможността да разбера как е посрещната книгата ми на Запад. Министърът на външната търговия Патоличев отказа правото ми да получа сумата от Нобеловата награда и ме принуждават да я дискриминирам, да я призная за „подарък от частно лице“ (което на всичко отгоре дава право на държавата да конфискува една трета от гневно охулената награда). КГБ час по час ми изпраща по трети лица пряк ултиматум: да се измитам в чужбина, в противен случай ще ме скапят в лагер и именно в Колима.
Във връзка с това, че не са Ви дали адресна регистрация при Вашето семейство, къде
