част, ще прочетете и този цитат: „Разбрах лъжата на всички революции в историята“ (краят на глава първа), и тази преценка не за руския човек, а за съветския свободен живот (глава трета, подзаглавията: „постоянният страх“, „потайността и недоверчивостта“, „тлеенето на душата“, „лъжата като форма на съществуване“…).
На всичко отгоре смеят да ме обвиняват, че моментът на печатането на „Архипелага“ бил избран от световната реакция, за да се прекрати намаляването на напрежението. Той е избран от нашата Държавна сигурност (тъкмо тя е главната „световна реакция“ на днешния ден), — избран от лакомията й да граби ръкописи. Ако тя цени намаляването на напрежението, защо през август 5 денонощия е изцеждала, измъквала с ченгели този ръкопис от клетата жена? В извършеното заграбване аз съзрях пръст Божи: значи дошло е времето. Както било предречено на Макбет: Бърнамският лес ще тръгне.
А. Солженицин
[37]
ИНТЕРВЮ пред списание „Таим“
19 януари 1974 г.
Братя Медведеви изразяват вярата си, че реформите в СССР могат да се проведат само отвътре, и то отгоре, и че западното обществено мнение почти не може да помогне при това. Сахаров изразява мнение, че само натискът отдолу и отвън може да бъде ефективен. Чуха се упреци, че той и Вие сте се обръщали към западни правителства и реакционни кръгове на Запад. Какво ще кажете за това?
Лично аз никога не съм се обръщал нито към чужди правителства, нито към парламенти, нито към чуждестранни политически кръгове. А Сахаров, доколкото зная, един-единствен път се е обръщал към американския Сенат и веднъж, по косвен начин, към правителствата от Западна Европа. Вярно е, това не е адрес и път за нас. Ние сме се обръщали към световната общественост, към дейците на културата. Тяхната подкрепа е безценна за нас, винаги е ефективна, винаги помага. И двамата сме живи и здрави досега само благодарение на нея. Но и тя не може да бъде безкрайна и ние не смеем да злоупотребяваме с призиви за подобна подкрепа: всички страни си имат свои грижи и не са длъжни постоянно да се занимават с нашите.
Ала е съвсем смехотворно предложението на Рой Медведев в неговата недодялана статия, почти легална по своята скучност: да се обръщаме за помощ към западните комунистически кръгове — към онези, които нямаха желанието и усърдието да защитят дори делото на комунизма в Чехословакия, — та нас ли ще защитават? (Гомулка и Улбрихт нахокаха Хрушчов заради публикуването на „Иван Денисович“.)
Братя Медведеви предлагат търпеливо, на колене да чакаме, докато нейде „горе“ някакви митични „леви“, които никой не познава и не назовава, вземат връх над някакви „десни“, или пък израсне „ново поколение ръководители“, а всички ние, живеещите, всички ние, живите, трябва какво? — „да развиваме марксизма“, нищо че засега ни хвърлят по затворите, нищо че „временно“ терорът се е засилил. Чиста идиотщина.
Не е ли по-нормално за нас да се обръщаме към нашето правителство, към нашите вождове, ако предположим, ако допуснем, че те не са съвсем безразлични към съдбата на народа, от който са техните корени? Такива писма са писани неведнъж — от Григоренко, Сахаров, от мен, от стотици хора, писма с конструктивни предложения за изход от усложненията и опасностите за нашата страна, — но те никога не са били приемани дори за обсъждане, отговори не е имало, само репресивни.
И остава нашето право и нашият пряк път — да се обръщаме към своите читатели, към своите съотечественици и особено към нашата младеж. И ако тя, след като научи и разбере всичко, не ни подкрепи, то ще е вече от недостиг на мъжество. Тогава значи и тя, и ние сме заслужили жалката си участ и няма от какво да се оплакваме — освен от своето вътрешно робство.
Но по какъв начин Вашите съотечественици, Вашата младеж могат да Ви подкрепят?
С никакви физически действия, чисто и просто с отричане от лъжата, с лично неучастие в лъжата. Всеки да престане да помага на лъжата решително навсякъде, където я вижда: дали ще го принуждават да говори, да пише, да цитира или подписва, или само да гласува, или само да чете. У нас лъжата се превърна не просто в нравствена категория, но и в държавна опора. Отхвърляйки лъжата, ние извършваме не политическа, не подлежаща на съдебно преследване, а нравствена постъпка, — но това веднага би дало отражение върху целия ни живот.
ТАСС заявява, че излизането на Вашата книга „Архипелагът ГУЛАГ“ създава опасност от връщане на атмосферата на студената война и нанася вреда на разведряването в отношенията между Изтока и Запада.
Вреда на мира и на добрите отношения между хората и народите нанася не онзи, който разказва за извършените престъпления, а онзи, който ги е вършил или ги върши. Личното, общественото и националното разкаяние винаги само пречистват атмосферата. Ако признаем открито своето страшно минало и го осъдим сурово, не с празни приказки — това само ще укрепи по целия свят доверието в нашата страна.
Вашата нова книга няма да бъде отпечатана тук, но много руснаци ще я чуят по радиото. Как си представяте тяхната реакция, особено реакцията на младото поколение, което знае малко за събитията, описани от Вас?
Дали ще я чуят по радиото, не се знае. Вече заглушават „Архипелагът ГУЛАГ“ по „Дойче веле“. Но въпреки това истината ще стигне до хората, ще се разбере. Цели десетилетия тя беше така укривана, че появяването й в нейния цялостен вид разтърсва всеки незапознат — но и възпитава сърцето му, дава му светлина и сила за бъдещето.
Как предполагате, че ще постъпят властите с вас?
Категорично не се наемам да прогнозирам. Аз и моето семейство сме подготвени за всичко.
Аз изпълних дълга си пред загиналите, това ми дава облекчение и спокойствие. Тази истина бе обречена на унищожаване, мачкаха я, давеха я, изгаряха я, правеха я на пух и прах. Но ето че тя се съедини, жива е, напечатана е — и вече никой никога не ще я изтрие.
[38]
РАЗКЪСВАНЕ НА НЕМОТАТА
Според мен излизането на новата книга на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ“ през 1973 година е огромно събитие. По неизмеримост на последствията то може да се сравни само със събитието от 1953 година — смъртта на Сталин.
В нашите вестници Солженицин бе обявен за предател.
Той наистина предаде — разбира се, не родината си, за която честно се е сражавал, и не народа си, на когото прави чест с творчеството и живота си, а Държавното управление на лагерите — ГУЛАГ, — предаде на гласността историята на гибелта на милиони, разказа с конкретни факти, свидетелства и биографии в ръце една история, която е длъжен да знае наизуст всеки, но която властта по необясними причини с всички сили се мъчи да предаде на забравата.
Кой тогава извършва предателство?
XX конгрес на партията показа над камари трупове само окървавения крайчец на рогозката. Но дори и това спаси през петдесетте години от гибел милиони живи, полумъртви и такива, в които мъждукаше живот за още само една въздишка. Хвала на XX конгрес. XXII взе решение да се издигнат паметници на загиналите. Ала напротив, не след дълго злодеянията, извършвани в нашата страна в невиждани от историята мащаби, започнаха усърдно да се изчегъртват от паметта на народа. Загинали са милиони хора,
