загинали са по един и същи начин, но нали всеки от тях е бил не муха, а човек — човек със своя отделна съдба, със своя отделна гибел. „Реабилитиран посмъртно.“ „Последствията от култа към личносттта на Сталин.“ А какво е станало с личността — не с онази, въздигнатата в култ, а с другата — всяка друга — от която е налице единствено документът за посмъртна реабилитация? Къде се е дянала и къде е погребана — личността? Какво е станало с човека, какво е преживял след минутата, в която са го извели от дома му — до минутата, в която се е върнал при близките си във вид на документ?
Какво се крие зад думите „реабилитиран посмъртно“ — какъв живот, каква смърт? Някъде през 1965 година за това бе наредено да се мълчи.
Солженицин — човекът предание, човекът легенда — отново разкъса блокадата на немотата; върна на онези събития реалността, на множеството жертви и съдби — името, и най-важното — на събитията тяхната истинска тежест и поучителния им смисъл.
Ние отново научихме — чуваме, виждаме какво е било: обиск, арест, разпит, затвор, прехвърляния по етапен ред, лагер. Глад, побои, труд, труп.
„Архипелагът ГУЛАГ“.
[39]
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПЕЧАТА
2 февруари 1974
През декември, „Архипелагът“ още не се публикуваше, лекторите на Московския градски комитет на КПСС (например Капица в Госплан) заявявали дословно: „Няма да оставим Солженицин дълго да си разиграва коня.“ Тези обещания на властите напълно съвпадаха с псевдобандитските писма, в които се добавяха само череп и кръстосани кости. Излезе от печат „Архипелагът“ — и любимият знак на бандитите се премести от анонимните писма на витрината на Съюза на художниците, а заплахите да ме убият преминаха в телефонна атака („ще приведем присъдата в изпълнение!“). Тази телефонна атака срещу моето семейство — две жени и четири деца, хулигански провеждаха агенти на Държавна сигурност на две смени — от 8 сутринта до 12 през нощта освен съботите и неделите, когато имат законни почивни дни.
А кресливата кампания на вестниците е насочена всъщност не срещу мен: ако ще да запълват с ругатни цели страници, те вкупом няма да ми развалят нито един работен ден. Вестникарската кампания е насочена срещу нашия народ, срещу нашето общество: да замаят, да зашеметят, да отблъснат със сплашване и отвращение съотечествениците от моята книга, да стъпчат в съветските хора знанието, ако то се промуши през заглушаването. Да погъделичкат и долните инстинкти — Солженицин има три леки коли, тузар е! — кой и къде ще опровергае всевластните лъжльовци, че никакви три коли нямам и не съм имал, а из града се движа с двата си крака и с тролейбуси, както не би се унижил и най-закъсалият кореспондент на ТАСС. Да експлоатират и благородното възмущение: той осквернява гробовете на загиналите през Отечествената война! През кулите на вестникарската лъжа кой ще се добере, че книгата ми изобщо не е за тази война, нито за двайсетте милиона наши загинали, а за другите шейсет милиона, изтребени от вътрешната война за 40 години, — тайно изтезаваните до смърт, замразените из пущинаците, уморените от глад цели републики?
Допреди няколко седмици още имаше честен път: да признаят истината за миналото и така да се очистят от старите престъпления. Но трескаво, но обзети от животински страх, решиха да бранят лъжата докрай, прикривайки се зад вестникарските бастиони.
Защитата на световното обществено мнение засега не им позволява нито да убият автора, нито дори да го арестуват: това би било най-добро потвърждение на книгата. Но остава пътят на клеветата и личното дискредитиране, тъкмо за това се захващат сега дружно. Викнат е от провинцията бившият ми съпроцесник Виткевич и за да оварди научната си кариера, той чрез АПН, този изпитан филиал на КГБ (те „приятелски му показали“ протоколите на следствието от 1945 година, я нека някой друг се добере до тях!), хвали следствието от онова време: „Следователят не се е нуждаел да изопачава истината.“ 29 години той не упрекваше поведението ми по време на следствието — и колко навреме си намира сега място в общия хор. Отлично знае, че от моите показания не пострада никой, а присъдата ни е била определена независимо от следствието и още преди ареста: обвиненията са взети от водената между нас с него подцензурна кореспонденция (тя била фотографирана цяла година) с ругатни по адрес на Сталин и после — от „Резолюция № 1“, иззета от нашите полеви чанти, съставена от нас съвместно на фронта и осъждаща нашия държавен строй. Спомня си за моите „показания пред съда“, а мен изобщо не ме изправиха пред съд, лепнаха ми наказанието задочно. Вярно пише, че „принадлежим към различни човешки категории“: той настояваше да забравим за всички смърти и мъки, свои и чужди. И това е само началото. Ще изловят, ще принудят да лъжат свидетели, спътници, хора, с които съм се срещал през полувековния си живот. И от бивши концлагеристи, недоразстреляни, недоизмъчени до смърт, ще изстискат показания, че не са страдали, че не са ги изтезавали, че не е имало Архипелага.
На ЦК, КГБ и нашите вестникарски издателства, надпреварващи се сега да четат „Архипелага“, не им достига ниво да разберат, че за самия себе си съм разказал в тази книга съкровеното, много по-лошо от всичко лошо, което могат да съчинят техните подлизурковци. Това именно представлява книгата ми: не памфлет, а зов към разкаяние.
Цялата днешна вестникарска шумотевица, в която се включиха именити дейци на изкуството (а други твърдо отказаха и се носи мълва за мъжеството им), — цялата тази кампания е бой против съвестта на народа, против истината, предназначена за народа. Като й препречва пътя с черните си пешове, с размаханите си крила, рогатите изчадия адови се решиха на този безнадежден бой преди сутрешната църковна служба, за да удължат властта си над човешките души. Но колкото по-яростно цапотят с черно, толкова по-скъпо ще си платят, когато се разбере истината.
Народът ни вече половин век се добира до нея само с изравяне от лъжата. Хората се научиха, вече знаят защо и кога се раздават толкова прекомерни крясъци. Към мен тече подкрепа — и в телефонните обаждания, и в стигналите писма, бележки от написали имената си и от неизвестни хора,
„От уралчани. Всичко разбираме. На прав път си, братле!
Група работници.“
Пишат единични протести до вестниците, предвиждайки всички гибелни последствия за себе си. И публично се изказаха безстрашните трима млади — Борис Михайлов, Вадим Борисов, Евгений Барабанов (всеки от тях има малки деца), от нищо незащитени освен от правотата. Може да смажат и тях, и мен, но няма да смажат истината, колкото и още знаменити жалки имена да се хванат на черното хоро.
Никога не съм се съмнявал, че правдата ще се завърне при моя народ. Вярвам в разкаянието, в нашето душевно пречистване, в националното възраждане на Русия.
[40]
Призовка от Прокуратурата на СССР, 8.2.74
Прокуратура на СССР
103793 Москва К-9, „Пушкинская“, 15-а
