Владимир Сорокин
Лазурната мас
Енергията на насочения взрив изби петстотинкилограмовата врата и бункерът изпъшка.
— Бий, братлета! — викна Иван, измъкна рязаната пушка от пояса си и пръв се хвърли напред.
Шестимата смелчаци го последваха.
В бункера беше запушено, но не и тъмно: взривът не беше повредил инсталацията. От вратата навътре се точеше коридор. В дъното му се показа охраната — трима беложетонници. Сергей, Мустафа и Карпо метнаха гранатите.
— Легни! — изкомандва Иван и братята се хвърлиха на пода.
Трите взрива се сляха в един. Осколките се врязаха в бетонните стени, в коридора се разхвърчаха парчета от тела.
— Напред! — Иван скочи. — Да не им даваме да се опомнят!
Хукнаха по коридора. От дълбините на бункера се чу аларма. Войниците заизскачаха във фоайето от столовата — тъкмо беше почнал обядът. Братята ги посрещнаха с ураганен огън. Фоайето се изпълни с кисел барутен пушек.
Войниците падаха, живите се опитваха да се доберат до пирамидите. Но полетяха още три гранати и след пет минути с взвода беложетонници беше свършено. Мустафа и Николай заклаха ранените. Иван обърса от обветреното си лице капка чужда кръв и каза:
— Търсете!
И седмината тръгнаха да обикалят бункера, надничаха в отсеците и доубиваха персонала. Спряха пред водната врата. Зад неподвижния слой вода светеше жълт надпис: SOLARIUM.
— Какво е това, Иване? — попита Карпо.
— Ммм… курвенските магии на безчестниците. — Иван тикна дулото на пушката си във вратата, водата послушно се раздели на две. Той прекрачи и се озова в бара. Гърмеше оглушителна музика, стените и таванът мърдаха като живи, преливаха във всички цветове на дъгата, по средата на помещението танцуваше група ярко облечени хора. Един слаб човек в червен костюм друсаше нещо на бара. Коля Малкия и Сергей влязоха след Иван.
— О! Рипс, нашите храбри шаониени се връщат от лов! — викна един от танцуващите. — Какво ударихте, рипс пхън тхан?
— Сиао чжу! Ударили са сиао чжу! — изписка една жена в лъскав, променящ цветовете си костюм, без да спира да подскача и да прави някакви сложни движения.
— Давайте с нас, сержанти! — викна някакъв с наполовина метално лице.
Мъжът на бара мълчаливо гледаше влезлите. И изведнъж направи някакво движение с ръка и музиката спря.
— What’s the fuck?! Агвидор, ще ви убия, рипс! — запищя жената и замърда пръсти във въздуха.
— Агвидор, рискувате L-хармонията! — безсилно се отпусна на пода един мъж с потно лице и сребърна коса.
— Кои са тези? — попита човекът на бара.
Смехът и виковете секнаха, танцуващите замръзнаха и се взряха във влезлите.
— Ух, гадини гадни! — викна ядно Иван и стреля по човека на бара.
Сергей и Малкия Коля също откриха огън. Чуха се писъци и стонове на умиращи хора.
— Не всички, не до крак! — викна Иван и дръпна затвора.
Стрелбата спря.
Сред убитите и тежко ранените лежеше слаб като глист човек и държеше голата си глава с ръце.
— Довършете всички без тоя! — каза Иван и излезе през пльокащата врата в коридора.
Скоро в бункера не остана нито един жив освен кльощавия.
— Как се казваш? — попита го Иван.
— Борис Глогер — отговори кльощавият.
Лицето му беше тясно, спечената му кожа бе опъната по костите на черепа му. Под нея, на слепоочията, се виждаха някакви метални пластинки със сложна форма.
— Къде е онова, заради което сте тук? — попита Иван.
— В инкубатора.
— Къде е инкубаторът?
— В блок № 9.
— Къде е блок № 9?
— До апаратната.
— Къде е апаратната, черво такова?! — скръцна със зъби Иван.
— Ще ви покажа… всичко ще ви покажа… — Зелените мигли на кльощавия потрепнаха.
Тръгнаха по коридора и спряха до една бяла врата, на която имаше изображение на овча глава.
— Защо е тая овца? — попита Иван. — Овце ли гледате тука?
— Това е емблемата на РОСГЕНИНЖ.
— Отваряй!
Кльощавият пъхна пръста си в една дупка, вратата се плъзна настрани, зад нея светна. Кльощавият влезе, отиде до инкубатора и го отвори. В осветеното топло и тясно пространство лежаха свити като зародиши седем тела.
— Те ли са? — попита Иван.
— Да. Всичките седем обекта.
Иван ги погледна. Бяха различни на ръст и по форма. На вратовете на всички имаше жълти лентички с имена. А под кожата им ту тук, ту там се виждаше синкава мас. Наистина синя, почти лазурна — и сякаш светеше с някаква странна светлина.
— Фьодоре! — викна Иван.
Фьодор пристъпи напред, разпаса се и измъкна изпод кожуха си груб ленен чувал. Иван извади от валенката си нож с плексигласова дръжка, обърса го в шала си и го заби в гърба на Достоевски-2.
— Да ти помогна, Ваня? — попита Николай.
— Режи от другите — изсумтя Иван и почна да пори гърба на Достоевски-2.
Николай също извади ножа си и го заби в кръста на Толстой-4. Иван през това време внимателно отпори от гърба на Достоевски-2 дълго парче, пусна го в чувала и подвикна на другите:
— Кво зяпате? Режете, режете!
Николай изкара едно парче, вдигна го пред очите си. Маста освети покритото му с белези и пъпки лице.
— Глей ти! — ухили се той с изгнилите си зъби.
Малкия Коля се наведе към парчето и го помириса.
— На гъби ми мирише…
Николай също го помириса.
— Не. Не е на гъби. На мляко мирише.
— На мляко ли? — засмя се Малкия Коля. — Че ти кога си виждал мляко?
— Хайде на работа! — Иван пусна в чувала още едно парче.
Братята се наведоха над телата. Известно време рязаха мълчаливо.
— Свършихме май… — Иван пусна в чувала последното парче. — Ти ще го носиш, Фьодоре.
Високият широкоплещест Фьодор нарами чувала.
— Не е чак толкоз тежък.
— Качвайте се горе и ме чакайте — нареди Иван.
Братята излязоха.
Иван ги изпрати с поглед, после се обърна към кльощавия, който стоеше в ъгъла.
— Борис Глогер! Ела тук!
Кльощавият пристъпи към него. Иван извади от пазвата си окачен на връвчица диктофон, натисна копчето и попита:
— Каква е тая лазурна мас?
Глогер погледна тънките си пръсти.
