сана си, като съм само камбана в ръцете на звънаря, безчувствена и нищожна тръба, която изпълнява волята на тръбача! Ето, виж, на колене те моля да имаш милост към християнството, към Англия, към самия себе си!
— Стани, стани! — възкликна Ричард, като го вдигна от пода. — Тези колене, които често се прекланят пред Бога, не бива да се прегъват пред човек. Каква опасност ме дебне, почтени отче? Нима могъществото на Англия толкова е западнало, че перченето на един новоизлюпен ерцхерцог може да заплашва нейния владетел?
— От моята скалиста кула наблюдавах небесните светила, когато всяка звезда, извършвайки своя кръг, споделя мъдростта си с другите и дава мъдри знания на малцината, които разбират гласа й. В твоя дом на живота, господарю, сега се намира враг, който завижда на твоята сила и власт. Сатурн те заплашва с бърза и ужасна гибел. Ако не преклониш глава пред дълга, той бързо ще те надвие, колкото и да се съпротивляваш.
— Не искам да слушам — отвърна Ричард. — това е езическа наука. Християните не се занимават с нея, а мъдрите хора не й вярват. Ти бълнуваш, старче.
— Не съм толкова щастлив, че да бълнувам — произнесе замислено пустинникът. — Добре се познавам. Останала ми е частица ум и я използвам не за себе си, а за благото на църквата и на кръста. Аз съм слепец, който държи факла за другите, но сам не вижда светлината й. Попитай ме за неща, които се отнасят до християнството и до този кръстоносен поход, и ще ти отговоря като най-мъдрия съветник, който някога е разговарял с тебе. Поговори с мен за моя жалък живот и думите ми ще се окажат думи на безумен изгнаник, какъвто съм всъщност.
— Не съм искал да разкъсвам връзките на единение, които свързват владетелите в кръстоносния поход — каза Ричард вече с по-мек тон, — но как могат да изличат те нанесената ни несправедлива обида?
— Именно за това нещо съветът ми възложи да преговарям с теб. Той се събра спешно по покана на Филип френски и вече взе някои мерки.
— Чудно нещо! — пророни Ричард. — Чуждите хора се грижат да изкупят оскърблението, нанесено на честта на Англия.
— Те са готови да действат във ваша полза, доколкото е възможно — убеждаваше го пустинникът. — Всички до един решиха отново да забият английското знаме на хълма Св. Джордж и да накажат безочливия престъпник или престъпниците, които го оскверниха. Обещана е щедра награда на всеки, който разкрие престъпника, а тялото на осквернителя след екзекуцията ще бъде хвърлено на вълците и гарваните.
— А как ще постъпят с австрийския ерцхерцог, който вероятно е истинския виновник за случилото се?
— Австриецът е готов на всяко изпитание, което му наложи йерусалимският патриарх, за да бъдат избегнати разприте и да се освободи от съмненията.
— Ще се съгласи ли той да се очисти от съмненията чрез двубой? — попита кралят.
— Клетвата, която е дал, му забранява това, а и съветът на владетелите също така…
— Не разрешава нито да се бием срещу сарацините, нито срещу когото и да било — довърши Ричард. — Стига, отче мой. Доказа ми безумието на това, което бях намислил. По-лесно може да се запали факла в дъждовна локва, отколкото да се възпламени чувството за чест в гърдите на безчувствен страхливец. Посрамването на Австрия няма да увеличи славата ми. Отказвам се от дуел с ерцхерцога.
Пустинникът помълча около минута, замислен за нещо, отправил поглед към земята. Сетне той проговори:
— Небето, което познава несъвършенството на нашето естество, приема нашето покорство и отлага, макар че не предотвратява кървавия край на твоя живот. Ангелът на смъртта се е спрял, но в ръката му бляска меч, който скоро ще порази Ричард Лъвското сърце, както поразява всеки най-обикновен християнин…
— Нима толкова скоро? — попита Ричард. — Добре, така да бъде. По-добре кратък, но ярък живот.
— Уви, благородни кралю! — отвърна пустинникът и сълза — необичаен гост! — замъгли сухите му, сякаш самовглъбени очи. — Времето, което те отделя от гроба, никак не е голямо и ще бъде тежко, препълнено от горчивини, белязано с нещастия и плен. След смъртта ти не ще останат наследници, които да се възкачат на бащиния трон. Народът, изтощен от непрекъснатите ти войни, няма да те оплаква. Така ще умреш ти — без да пръснеш просвета сред поданиците си, без да си сторил нищо за тяхното щастие.
— Но няма да умра безславно, духовнико, и владетелката на моето сърце няма да пожали сълзите си! На път към гроба Ричард няма да бъде лишен от утехите, които ти не познаваш и не цениш.
— Аз ли не познавам и не ценя похвалите на менестрела и женската любов! — възкликна пустинникът.
В думите му имаше плам, не по-малък от горещите страсти на самия Ричард.
— Английски кралю! — продължи той, прострял напред съсухрената си ръка. — Кръвта, кипяща в твоите сини жили, не е по-благородна от тази, която едва се движи в моите! Малко е останала, капките й са студени, но тя принадлежи към царствения род на Лузиняните. Аз се казвам — тоест наричаха ме, когато бях мирянин — Алберик Мортемар…
— За чиито подвизи толкова често тръбеше славата! — прекъсна го Ричард. — Нима е истина? Възможно ли е толкова ярко светило да слезе от хоризонта на рицарството и така да потъне, че хората дори не се досещат къде загасват последните му искри?
— Потърси паднала звезда — отвърна духовникът — и ще намериш изгоряло късче, блестяло само докато е прекосявало небето Ричарде! Ако бях сигурен, че като свлека окърва-веното покривало от злощастната си съдба, ще те накарам да се преклониш пред волята на църквата, бих ти разказал своята история. Слушай, Ричарде! Нека мъката и безплодното отчаяние, разяждащи тази жалка човешка сянка, послужат за възпиращ пример на едно толкова благородно, колкото и диво същество като теб! Да… Ще разчопля отдавна скритите от света рани и нека от тях пред твоите очи да шурне кръв!
Историята на Алберик Мортемар направи дълбоко впечатление на крал Ричард; той бе чувал за него още от ранни младини, когато менестрелите огласяха замъка на баща му с легенди за Светата земя. Затова той почтително изслуша разказа на пустинника, прекъслечен и тревожен, но достатъчно обясняващ причината за частичното безумие на този странен и дълбоко нещастен човек.
— Няма защо да ти казвам, че родът ми е благороден, силен, че бях храбър на бойното поле и мъдър в постъпките си. Най-благородните дами си оспорваха правото да изплетат венец за моя шлем, а аз обикнах девойка от долен произход. Баща й, стар войник от кръстоносната армия, забеляза нашата страст и понеже знаеше колко дълбока пропаст ни разделя, не видя друго средство да опази честта на дъщеря си, освен да я затвори в манастир. Върнах се от далечен и славен поход, отрупан с богата плячка, и заварих щастието си разрушено. И аз реших да отида в манастир. Сатаната, набелязал ме за свой роб, вдъхна в сърцето ми гордост, такава гордост, която би могла да се роди само в ада. В църковната йерархия се издигнах също толкова високо, колкото високо стоях в държавната. За мен говореха, че съм мъдър, че нищо не искам за себе си, че съм безгрешен! Човек би казал, че не мога вече да се препъна, че няма изкушения, които да ме смутят. Уви! Станах изповедник на женските манастири и изведнъж сред сестрите срещнах своята отдавна изгубена любима. Ще премълча подробностите! Ще кажа само, че прелъстената монахиня отмъстила на себе си със самоубийство заради своя грях, спи сега вечен сън в енгадийските манастирски гробища, а на гроба й плаче и се вайка създанието, на което е останало само толкова ум, за да съзнава напълно съдбата си!
— Клетнико! — промълви Ричард. — Сега вече не се чудя, че се намираш в такова жалко положение. Но как си избягнал участта, която според църковните канони трябва да сполети престъпник като теб?
— Попитай хората, които още не са оставили мирската суета — отвърна пустинникът. — Те ще ти кажат, че животът ми беше пощаден от уважение към моите заслуги и към моето високо положение. А аз ще ти кажа, Ричарде, че провидението ме запази, за да захвърли сетне в ада изгорелия фитил на моя живот. Не ме съжалявай! Грехота е да се съжалява за гибелта на толкова долно същество… Не ме съжалявай, а извлечи полза от моя срам. Ти си застанал на най-високата, а значи и на най-опасната кула, заемана от християнските владетели. Сърцето ти е гордо, животът ти е трескаво безреден, ръцете ти са омърсени с кръв. Смъкни от себе си греховете, които си възлюбил като свои дъщери. Макар и да са свидни за грешния Адам, прогони от сърцето си тези фурии — гордостта, разврата, кръвожадността!
— Той бълнува! — изрече Ричард, като се обърна към де Уо. Кралят изглеждаше засегнат от
