— Да се сроди ли! — повтори кралят. — А, разбирам. Иска да се ожени за Едит Плантагенет. Не помня дали бях сънувал нещо такова, или някой ми го беше казал… Още не съм се съвзел напълно от треската, но май някой ми намекна за подобна необикновена сделка — дали шотландецът, или Хеким, или светия пустинник…
— Най-вероятно енгадийският пустинник — помогна му архиепископът, — той доста усилия хвърля за този план. Откак недоволството на владетелите стана очевидно, той дълго се съвещава с християните, сетне с мюсюлманите, за да постигне сключването на такъв мир, който поне отчасти да задоволи християните и да осъществи целите на свещената война.
— И какво излиза, че вие искате съгласието ми да дам моя роднина на неверник? — В тона на Ричард се долавяше по-скоро съмнение, отколкото порицание заради подобно предложение.
Приятно учуден, от това, че задачата му се оказа доста по-лесна, отколкото бе очаквал, архиепископът побърза да посочи примери за подобни бракове в Испания, сключени с одобрението на светия папа. Той описа безбройните ползи, които ще извлече целият християнски свят от съюза между Ричард и Саладин, укрепен чрез толкова свещена връзка, а сетне заговори, че ако такъв брак бъде сключен, може би Саладин ще се съгласи да остави лъжливата си вяра и да приеме християнската.
— Нима Саладин е изразил склонност да приеме християнство? — попита Ричард. — Ако има такава вероятност, ще кажа едно: няма на земята крал, на когото с по-голяма радост да бих дал своя роднина — дори родната си сестра — отколкото на благородния Саладин.
— Саладин с интерес слуша нашите християнски проповедници — малко мъгляво каза архиепископът. — Той слуша търпеливо, отговаря спокойно и кой знае, може би ще можем лесно да го измъкнем от въртопа на лъжливата му вяра. Освен това енгадийският пустинник непоколебимо вярва, че скоро сарацините ще приемат християнската вяра и че този брак ще е първата стъпка в тази насока. Той чете бъдещето по звездите.
Крал Ричард слушаше духовника неспокойно, свъсил вежди.
— Не разбирам какво става с мен — промълви той най-сетне. — Преди беше друго. Ако някой само ми беше споменал за такъв брак, щях да го убия, ако духовник ми бе направил подобно предложение, щях да го заплюя в лицето. А ето на: сега този план не ми изглежда странен. Наистина — защо да не потърсим съюз с храбрия, справедлив, благороден сарацин, който обича и уважава достойния враг като свой приятел и съвсем не прилича на християнските ми съюзници, които изоставят съратниците си и начинанието, толкова славно и достойно за рицари? Но — търпение! Ще направя още един опит да укрепя нашето доблестно братство. Ако не успея, лорд епископе, ще говорим отново за вашия план. Сега нито го приемам, нито го отхвърлям. Ти казваш, че Ричард е избухлив и високомерен. Сега ще видиш с какво смирение ще се стеле той по земята като растението, от което е взел своето родово име.
С помощта на придворните кралят бързо облече тъмната си мантия без всякакви украшения. Без да сложи никакъв друг знак на кралската си власт освен златната корона, Ричард заедно с тирския архиепископ тръгна за съвета, който очакваше само неговото идване, за да започне заседанието си.
Шатрата на съвета беше обширна, пред нея се вееха две знамена: едното на кръстоносците и другото с изображение на коленичила жена с разпусната коса. Тази фигура трябваше да изобразява потисканата от мюсюлманите света църква. На това знаме имаше надпис на латински: „Не забравяйте годеницата, сполетяна от нещастие“. Стражите не пускаха никого да наближи шатрата, за да не достигнат бурните понякога спорове до уши, които не бива да ги чуват.
Събралите се бяха решили да посрещнат Ричард без особено изяви на преклонение и внимание и да му окажат толкова уважение, колкото се изискваше от етикецията. Но когато видяха благородната му фигура, величественото му лице, малко бледо след тежкото боледуване, очите му, които менестрелите наричаха ярки звезди на битки и победи, когато си спомниха подвизите му, говорещи за почти свръхчовешка сила и мъжество — целия съвет на владетелите стана на крака. Стана дори завистливият крал на Франция и обиденият, злобен австрийски ерцхерцог. От всички гърла се изтръгна единствен вик „Боже, пази крал Ричард Английски! Да живее доблестният Ричард Лъвското сърце!“
С открито и ясно лице като лятно слънце при изгрев Ричард отговори на приветствието и изрази радостта си, че отново е сред доблестните си събратя, водачите на кръстоносния поход.
— Благородни владетели, вождове на нашия кръстоносен поход! — каза той. — Ричард е войник… Ръката му действа доста по-лесно от езика, твърде много свикнал с грубите военни думи… Моля, заради непредпазливите думи и непредвидливите действия на Плантагенет не забравяйте нашата велика цел — освобождаването на Палестина. Не се отказвайте от земната слава и от вечното спасение, които човек най-лесно може да постигне в този поход, само защото войникът у мен понякога допуска необмислени постъпки и словото му е грапаво като желязото, с което е свикнал от дете. Ако Ричард е допуснал грешка спрямо някого от вас, готов е да даде удовлетворение с думи и действия. Благородни брате мой, френски кралю, не съм ли ви оскърбил?
— Френският крал няма за какво да иска извинение от английския крал — с достойнство отговори Филип, като стисна ръката на Ричард. — Към каквото и мнение да се придържим за бъдещето на нашия кръстоносен поход, то е продиктувано от състоянието на моето кралство, но в никакъв случай не от завист и омраза към моя мъжествен събрат.
Величествено и без всякаква злоба се приближи Ричард до австрийския ерцхерцог. Леополд стана от мястото си.
— Австрийският ерцхерцог мисли, че е оскърбен от Англия, а Англия — че има причини да се оплаква от Австрия. Двамата владетели трябва да си простят взаимно, за да няма разпри и единодушието на нашите войски да не бъде поставено под заплаха. Само Леополд да върне английското знаме, ако то е у него, и тогава Ричард ще каже — единствено от любов към светата църква — че съжалява за необмислената си постъпка, когато под влияние на гнева си оскърби знамето на Австрия.
Ерцхерцогът остана да стои мълчалив, навъсен и недоволен. Лицето му изразяваше потискан гняв и само неумението да говори му пречеше да излее своето възмущение.
Йерусалимският патриарх побърза да наруши неудобното мълчание. Той заяви, че австрийският ерцхерцог е отхвърлил от себе си всякаква вина за изчезналото знаме, че е дал тържествена клетва: нито пряко, нито косвено е участвувал в открадването на английското знаме.
— В такъв случай го моля да ме извини заради обвинението в толкова недостойно престъпление.
Като произнесе тези думи, Ричард обърна гръб на ерцхерцога; лицето му изразяваше по-скоро достойнство, отколкото презрение. Като не чувстваше повече погледа на английския крал, Леополд явно изпита голямо облекчение и се отпусна с въздишка на мястото си.
Ричард се изправи пред кръга от насядали владетели.
— Повярвайте — обърна се той към тях, — гордостта, гневът, честолюбието на Ричард няма да бъдат пречка по вашия път, към който като архангелска тръба ви призовава религията и славата. О, не, не! Не бих преживял мисълта, че моите слабости и недостатъци са причината, убила приятелството между събралите се тук владетели. Готов съм да си отсека ръката, за да докажа своята искреност. На драго сърце отстъпвам на друг командването на войските, дори и на моите поданици. Вие изберете вожд на кръстоносния поход! Английският крал, винаги готов да смени жезъла на военачалник с войнишко копие, ще тръгне под всяко християнско знаме срещу мюсюлманския враг. Но ако сметнете, че тегобите на войната са ви изморили и че военното снаряжение непоносимо е ожулило нежните ви тела — тогава оставете с Ричард десет или петнайсет хиляди ваши войници, за да изпълнят докрай дадения обет. А когато Йерусалим бъде освободен…
Ричард вдигна високо ръка, сякаш развяваше над крепостната стена знамето с кръста.
— Когато Сион бъде свободен — възкликна той, — на вратите на Йерусалим няма да напишем името на Ричард Плантагенет, а името на благородните владетели, дали му възможност да превземе светия град!
Решителният тон и войнственото красноречие на англичанина веднага повдигнаха духа на кръстоносците, разпалиха религиозното им усърдие и ги накараха да се обърнат към най-важната цел на похода. Повечето от тях се засрамиха, че бяха негодували заради такива дреболии. Пламъкът на въодушевлението се предаваше от човек на човек и зарази всички. От всички страни прокънтя:
— Води ни, доблестни Ричард Лъвското сърце! Няма по-достоен да води храбрите войски на бой! Напред! Към Йерусалим! Такава е волята Божия! Такава е волята Божия! Бъди благословен и я изпълни.
Този внезапен единодушен вик стигна надалеч извън редиците на стражите и бе подхванат веднага от
