цялата армия, изтощена от болести и от необичайния климат и вече също като своите вождове изпаднала в отчаяние. Появата на Ричард, все така силен и мъжествен както винаги и добре познатият боен вик веднага й върнаха смелия устрем и десетки хиляди гласове подеха:
— На бой! На бой! Към Сион! Смърт на неверниците. Такава е Божията воля! Такава е Божията воля!
Виковете на войските още повече разпалиха вождовете. Вече не говореха за нищо друго освен за настъпление срещу Йерусалим, след като изтечеше примирието, за начините да се снабдява армията и да се попълва снаряжението. Когато съветът приключи, изглеждаше, че всички са въодушевени от общата цел. Но скоро у мнозина този порив угасна, а у други изобщо като че не беше възникнал.
Едни от тях бяха маркиз Конрад и магистърът на тамплиерите. Те си тръгнаха, обезпокоени и недоволни от събитията през този ден.
Магистърът на тамплиерите с присъщата му ехидност изрече:
— Винаги съм ти казвал, че Ричард ще разкъса хитрите ти мрежи, както лъв разкъсва паяжина. Нали видя — щом си отвори устата, веднага всички се подчиниха на неговата власт. Гласът му увлича тези лекомислени глупаци като вихър, който ту събира сламките, ту ги разпилява.
— Но когато вихърът отмине — възрази Конрад, — сламките, понесени от него, ще паднат отново на земята.
— Не е само там работата — продължи магистърът. — Дори този нов план за поход да бъде изоставен и забравен и всеки владетел да слуша само своя ум, Ричард все пак може да приеме предложенията на Саладин и да стане крал на Йерусалим, макар че според тебе той ще отхвърли условията на неверника.
— Кълна се в каквото искаш — отвърна Конрад, — смятам за невъзможно гордият английски крал да стане роднина на султана езичник! Нарочно включих и това условие, за да превърна предложението в неприемливо за Ричард. Дали Ричард ще стане наш господар в резултат на споразумение или на бойна победа — за нас е все едно.
— Твоята политика не взема предвид качествата на Ричард, неговия характер — отвърна тамплиерът. — От някои приказки на тирския архиепископ зная какво е настроението на английския крал. Той като нищо може да приеме условията на Саладин. А що се отнася до умелия ти номер с английското знаме, тази история не привлече особено внимание, а само колкото заслужават два лакътя копринен бродиран плат. Твоят находчив ум започва да буксува, маркиз Конраде. Няма вече да разчитам на твоите сложни замисли, а ще се опитам да се осланям на моите. Чувал ли си нещо за хората, които сарацините наричат чарегити?
— Разбира се. Те са безумни и безсмислени фанатици, които са посветили живота си на разпространяването на своята религия. Те са нещо като тамплиерите с тази разлика, че не спират насред път.
— Не се шегувай — сърдито го прекъсна воинът-монах. — Искам да знаеш, че един от тези фанатици е дал обет да убие островния крал, защото вижда в него най-страшния враг на мюсюлманската религия.
— Много е прав този езичник — съгласи се Конрад, — дано Мохамед му прати рай и награда!
— Той беше заловен в нашия лагер от един оръженосец и на тайния разпит откровено ми призна своето намерение. Каза, че никога няма да се откаже от него.
— Да прости Господ на хората, попречили на този почтен чарегит! — пошегува се Конрад.
— Той е мой пленник — продължи тамплиерът — и съм го изолирал от всички. Но нали се случва понякога пленниците да избягат…
— Е, да — рече Конрад, — според старата пословица само гробът е сигурен затвор.
— Ако се озове на свобода, той отново ще потърси начин да изпълни намерението си — по-тихо изрече магистърът. — Тези кръвожадни хищници никога не изпускат от очи следата на плячката си.
— Да не говорим повече — възпря го маркизът. — Ясно ми е какво искаш да кажеш. Планът ти е ужасен, но при нашето положение трябва да се решим на крайни средства.
— Казах ти — обясни тамплиерът, — за да бъдеш нащрек. Ако се случи това, което чарегитът се стреми да изпълни, ще се вдигне ужасна суматоха и кой знае на кого ще си отмъстят тези диви англичани. Има и още една опасна подробност — моят паж знае намеренията на този чарегит. На драго сърце бих се отървал от него, защото той ми противоречи и гледа по друг начин на нещата. Чакай, хрумна ми нещо. Ами ако арабинът се натъкне на неговата кама и я вземе? Сигурно ще я използва, ако се озове на свобода; а може да посегне и на пажа, когато той му внася храна.
— Да, подобно нещо ще придаде друг вид на събитията, но все пак…
— Тези „все пак“ и „но“ са за глупаците — прекъсна го тамплиерът. — Умните хора не се колебаят и не се обръщат назад. Когато решават нещо, изпълняват решението си.
Двайсета глава
Когато Ричард, без да подозира за гнусното предателство в своя лагер, поне временно възроди разбирателството между владетелите, реши да възстанови час по-скоро и мира в своето семейство. Сега вече можеше спокойно да съди за събитията и по-точно да изясни подробностите около отвличането на знамето. Искаше му се да узнае повече и за отношенията между неговата братовчедка Едит и прокудения шотландски търсач на приключения.
— Ако ме попита, какво трябва да кажа, Ваше величество? — обърна се разтрепераната Калиста към кралицата. — Всички ни ще убие нашият владетел.
— Нищо, не се страхувайте, мадам — успокои я де Уо, който беше дошъл по поръчение на Ричард. — Негово величество пощади живота на шотландския рицар, който беше най-виновен, и го подари на мюсюлманския лекар. Той няма да бъде прекалено строг към една дама, макар и виновна за такава беда.
— Измисли нещо, Калиста — посъветва я Беренхария, — моят съпруг няма време да търси истината.
— Разкажете му точно така, както си беше — намеси се Едит. — Иначе аз самата ще му разкажа.
— Моля за извинение, Ваше величество — обади се де Уо, — но според мен именно лейди Едит дава най-добър съвет. Наистина крал Ричард ще повярва всичко, каквото Ваше величество му каже, но едва ли има същото доверие в лейди Калиста, особено по този въпрос.
В края на краищата лейди Калиста се реши да каже истината. Когато де Уо я заведе при краля, тя подробно му разказа по какъв начин са отвели злополучния рицар на Спящия леопард от неговия пост. Тя оправдаваше лейди Едит — която впрочем нямаше за какво да бъде обвинявана, — и възлагаше цялата вина върху своята господарка, кралицата, защото чудесно знаеше, че кралят гледа през пръсти на лудориите на Беренхария. И наистина, Ричард беше нежен съпруг, може би дори прекалено нежен. Първият му гняв беше отминал и сега не му се искаше строго да наказва заради нещо, което не можеше да се поправи. Хитрата лейди Калиста, от дете свикнала на придворни интриги и прекрасно отгатваща настроението на краля, изтича като сърна при кралицата, на която трябваше да предаде, че Ричард след
