си наметала.
Между тези безгрижни пазачи се промъкна една дребничка фигура на стар турчин, бедно облечен — приличащ на марабу. Така наричаха благочестивите мюсюлмани, които ставаха пустинници — случваше се да се отбиват и в лагера на кръстоносците, макар че войниците винаги им се подиграваха, а понякога ги и поступваха. Трябва да отбележим, че вождовете на християнската войска, разхайтени и прахосници, събираха из шатрите си всякаква измет — музиканти, куртизанки и изобщо всевъзможни скитници от Изтока. Затова в лагера на кръстоносците източното облекло и чалмата не вдъхваха безпокойство. Въпреки това, когато описаната фигура се приближи доста, часовите й препречиха пътя. Пришълецът веднага смъкна от главата си чалмата и посочи обръснатата си брада и вежди — отличителен белег на скитащия пустинник. Странният израз на сбръчканото му лице и дребните святкащи черни очи говореха, че умът му не беше в ред.
— Поиграй ни, марабу — извикаха войниците, които познаваха нравите и обичаите на тези бродещи пустинници. — Играй, иначе така ще те нашарим с тетивите на лъковете си, че ще се завъртиш като пумпал.
Марабу изпълни заповедта им. Той подскочи и се завъртя с необичайна бързина. Единственият кичур, оцелял от обръснатата му глава, се вдигна вертикално, сякаш някакъв дух го стискаше и държеше танцьора за него. И наистина, искаше се свръхестествено умение, за да се изпълни този див танц, дотолкова бърз, че не можеше да се долови моментът, когато дребничкият марабу докосваше земята. Танцьорът правеше невиждани стъпки, скачаше насам и натам, като незабелязано се приближаваше към шатрата. Най-сетне, като скочи веднъж-дваж по-високо от всеки друг път, се просна изнемощял на земята. В този миг беше на не повече от трийсетина крачки от краля.
— Дайте му вода — обади се един от часовите. — Винаги са жадни подир такова лудеене.
— Ами! Как ще дадем вода на този дявол! — възрази друг.
— Ще сторим бързоногият стар езичник почтен християнин и ще го научим да пие кипърско вино.
— Вярно, вярно! — обади се трети. — А ако се заинати, ще донесем най-големия рог и ще го напоим здравата!
— Кълна се в свети Джордж, той ще се задави! — възпираше приятелите си Лонг Алън. — Освен това е срамота да хабим за едно езическо куче толкова вино, колкото ще стигне на християнин да си пийне добре!
— Стига, Лонг Алън — възрази друг, — млъкни. Ето, носят вече рога. Хайде приятелю, отвори си устата, че инак ще ти я отворим с камата!
— Чакай, чакай! Съгласен е да пие! — възкликна Томалин.
— Гледай, сочи чашата! Тези турци са сериозни пиячи, мъчното е, докато почнат. Вижте го, турчинът нито се задави, нито дори покашля!
И наистина, този истински или мним дервиш изпи наведнъж огромна манерка чак до дъното. Като я довърши до капка, той я отдели от устата си, с дълбока въздишка произнесе: „Аллах керим“, тоест „Бог е милостив“. Часовите толкова гръмко се засмяха, че кралят трепна и се откъсна от заниманието си. Като им се закани с пръст, той сърдито извика:
— Как смеете да се държите така, мързеливци? Забравяте всякакво уважение към мен, всякаква дисциплина!
Всички веднага млъкнаха. Войниците прекрасно познаваха Ричард, който понякога допускаше доста свободно държание към себе си, но понякога се отнасяше много строго към тях. Часовите побързаха да се отдалечат и се опитаха да потътрят със себе си и дервиша. Но танцьорът, дали уморен, или много пиян, не пожела да мръдне от мястото си и като високо стенеше, се бранеше от войниците.
— Оставете го на мира — пошепна Лонг Алън на другарите си. — Кълна се в свети Кристофър, ще ядосате крал Ричард и ще хвърли кинжала си по някого от вас. Оставете марабуто на мира. Малко му трябва още — и ще заспи като прилеп.
Преди да довърши, кралят разгневено погледна към войниците. Всички се пръснаха и зарязаха дервиша, който сякаш не можеше да помръдне пръст. След минута отново стана тихо и спокойно, както преди появата му.
Двайсет и първа глава
След описаната сцена измина към четвърт час или малко повече. Пред кралската шатра цареше дълбока тишина. До входа кралят четеше и мислеше за нещо; зад него, обърнал гръб към входа, нубийският роб почистваше снаряжението, на стотина крачки седяха или лежаха войниците от кралската охрана, като мълчаливо разнообразяваха времето си с игри. На широкото пространство, което, ги отделяше от Ричард, се бе проснало безжизненото тяло на дервиша, приличащо отдалече на куп дрипи.
Повърхността на прекрасно излъскания щит беше същинско огледало, което прекрасно отразяваше всичко наоколо. Като случайно хвърли поглед върху него, нубиецът изумен забеляза, че дервишът тихомълком се надига от земята, оглежда се на всички страни и изключително предпазливо запълзява напред. Движенията му никак не приличаха на усилията на пиян човек. Явно сигурен, че никой не го гледа, той наведе глава и като се мъчеше да не издаде намерението си, полека запълзя към краля. От време на време се спираше, вцепеняваше се като паяк, който се промъква към жертвата си, но замира, щом види, че са го забелязали. Това странно придвижване се стори съмнително на нубиеца и той се приготви да действа, ако намесата му се окаже необходима.
През това време дервишът се плъзгаше напред като охлюв или по-вярно — като змия. Щом се озова на десетина крачки от Ричард, скочи, втурна се напред като тигър и след миг беше вече до краля. Във въздуха блесна ханджар — голяма кама, скрита дотогава в ръкава му. Дори цялата армия на Ричард да беше в тази минута наоколо, не би могла да спаси своя господар. Нубиецът обаче беше пресметнал своите движения не по-зле от фанатика и преди дервишът да нанесе своя удар, робът хвана вдигната му ръка. Чарегитът — защото мнимият марабу бе член именно на тази секта — изля яростта си върху неочакваната пречка и успя да удари нубиеца с ханджара, но оръжието само се плъзна по ръката на черния роб. Ричард скочи. Лицето му не изрази нито почуда, нито гняв, нито дори интерес. С равнодушието, с което човек смачква досадна оса, кралят грабна стола, на който бе седял, извика: „Куче мръсно!“ и строши черепа на убиеца. Чарегитът все пак успя два пъти — първия път високо, сетне съвсем тихо да произнесе: „Аллах акбар!“, тоест „Бог побеждава“. Веднага след това издъхна.
— Няма що, добри пазачи сте — с презрителен укор се обърна кралят към своите телохранители, които презглава се втурнаха към шатрата. — Дотам стигнахме, че аз да върша работата на палача! Млък! Какъв смисъл от вашите крясъци! Изхвърлете тази мърша от лагера. А сега да поговорим с теб, мой мълчаливи приятелю! — обърна се той към нубиеца. — Какво е това? Ранен ли си? И сигурно с отровно оръжие! Ей! Изсмучете отровата от неговата рана. Когато отровата попадне върху устните, тя не причинява никаква вреда. Смъртоносна е, когато влезе в кръвта.
Часовите смутено и нерешително се спогледаха. Тези хора, които не се страхуваха от смъртта по време на бой, се стъписаха пред тази невидима опасност.
