— Е, да, но султаните дават заповеди, защото те си имат работа с роби — възрази Едит.
— Не би трябвало да презираш толкова султаните, мила, щом държиш на шотландеца — каза кралят. — Смятам, че Саладин е повече верен на думата си, отколкото например Уилям Шотландски. Виж, той е достоен да бъде напречен лъжец, защото жестоко ме излъга и не изпрати обещаните помощни отряди. Позволи ми да ти кажа, Едит, че може би след време ще оцениш по-високо турчина и ще го предпочетеш пред лъжливите шотландци.
— Това никога няма да стане! Надявам се, че и самият Ричард никога няма да приеме лъжливата религия, заради победата над която преплава морета и дойде в Палестина.
— Ти искаш последната дума да бъде твоя — завърши разговора Ричард. — Така да бъде. Мисли, каквото искаш за мен, прекрасна Едит. Аз обаче никога няма да забравя, че ние сме близки и обичащи се роднини.
Сетне той любезно се сбогува и излезе. Дълбоко в душата си бе много недоволен от това посещение.
Бяха изминали вече три дни, откак сър Кенет беше изгонен от лагера. Крал Ричард седеше в шатрата си и се наслаждаваше на вечерния западен ветрец, донесъл необичайна прохлада. Сякаш самата Англия изпращаше свеж полъх на своя неудържим крал, постепенно възстановяващ силите си, толкова необходими за осъществяването на гигантските му начинания. Наоколо нямаше никого. Де Уо беше изпратен в Аскалон, за да попълни войската и бойното снаряжение, а останалите придворни се занимаваха със своите работи. Всички се готвеха за възобновяването на бойните действия и за военния преглед, определен за следващия ден. Кралят седеше сам и слушаше разнообразните шумове на лагера, кънтежа на наковалните, където се ковяха конски подкови, звънтежа от шатрите на оръжейните майстори, които поправяха разнообразното оръжие; гласовете на войниците, минаващи покрай кралската шатра, звучащи гръмко и весело. Слухът на Ричард с наслада попиваше тези звуци, предизвикващи във въображението му картини на победи и слава. Неочаквано влезе един слуга и съобщи, че е пристигнал пратеник на Саладин.
— Прати го веднага при мен и му окажи необходимите почести — нареди кралят. — С Английският рицар въведе някакъв човек, който по външност приличаше на обикновен нубийски роб, но въпреки това с доста смайващ външен вид. Беше огромен на ръст с прекрасна фигура, а в чертите на властното му лице не личеше дори следа от негърски произход. Черните му като катран кичури се увенчаваха от млечнобяла чалма, бе наметнал къса наметка, също бяла на цвят; под нея се виждаше куртка от леопардова кожа, която не стигаше до коленете. Мускулестите му крака и ръце бяха голи. Нозете му бяха обути с леки сандали — в дясната си ръка държеше късо копие, вратът му бе украсен със сребърна огърлица, а над лактите си носеше сребърни гривни. С лявата ръка водеше на ремък едра и красива хрътка.
Пратеникът в знак на смирение отхвърли наметалото и се просна по очи пред краля. Щом докосна замята с чело, стана, преклонил едното коляно, и в това положение предаде на краля свитък от копринена тъкан, в който имаше друг от брокат. Във втория калъф бе сложено писмо от Саладин, написано на арабски, и неговия превод на англо-нормански език. То гласеше следното.
„От Саладин, цар на царете, до Ричард, английския Лъв.
Последното ти послание ни каза, че ти си избрал не мира, а войната и си предпочел враждата към нас пред нашето приятелство. Смятаме те за слепец и скоро се надяваме да те убедим, че грешиш чрез нашите непобедими армии, свикани от десет хиляди племена. Нашият спор ще бъде решен от Мохамед, пророка Божи, и от Аллах, Бог на пророка. А впрочем ние високо ценим и теб, и пратените от теб подаръци и двете джуджета, грозни като смъртта и весели като лютня. От благодарност заради тези дарове, изпратени ни от съкровищницата на твоята доброта, ти изпращаме нубийския роб на име Зогаук. Не съди за него по цвета на лицето му, както постъпват глупаците, защото плодовете с тъмна кожа често имат най-хубав вкус. Когато изпълнява волята на своя господар, той е силен като Рустем. Ще може да ти даде мъдри съвети, но трябва да се научиш да го разбираш, защото господарят на словото, който живее сред белоснежната ограда на устата му, е ням. Възлагаме го на твоите грижи, като се надяваме, че в най-близко време ще може да ти окаже неоценими услуги. С това приключваме и ти желаем прекрасно здраве. Вярваме, че нашият свят пророк ще те отведе към светлината на истината. А докато душата ти не се е просветлила, ние желаем здравето ти час по-скоро да се възстанови, за да бъде решен нашият спор от Аллаха на бойното поле.“
Писмото беше снабдено с подписа и печата на султана.
Ричард мълчаливо заоглежда изправилия се пред него нубиец. Очите на роба бяха устремени в земята, ръцете му с долепени длани — поставени върху гърдите; той целият напомняше прекрасно изваяна черна статуя. Кралят с удоволствие гледаше силната му фигура и накрая го попита на франкското наречие:
— Ти езичник ли си?
Робът поклати глава, вдигна десница и се прекръсти, като по този начин даваше да се разбере, че е християнин. Сетне отново застана в смирената си и покорна поза.
— А, това значи е нубиец християнин — рече на себе си Ричард, — сигурно тези неверници, мюсюлманите, са му отрязали езика!
Немият бавно поклати глава, сетне посочи небето с очи и допря пръст до устните си.
— Разбирам те — каза Ричард. — Ти страдаш от Божие наказание, а не от човешката жестокост. Можеш ли да чистиш оръжие и броня и да ми помагаш, когато се наложи да я облека?
Немият кимна утвърдително, приближи се до ризницата, окачена на подпорния стълб до щита и шлема на краля, сетне много сръчно и грижливо се захвана да ги почиства. Личеше си, че прекрасно познава задълженията на оръженосец.
— Сръчно момче си и, разбира се, много ще ми бъдеш полезен. Ти ще почистваш шатрата и ще ми прислужваш. С това искам да покажа колко високо ценя подаръка на султана. Ти не можеш да говориш, значи няма да разнасяш клюки и с неуместните си приказки да предизвикваш гнева ми.
Нубиецът отново се просна по очи, докосна земята с чело, сетне застана на няколко крачки от краля, сякаш очакваше заповеди.
— Още сега трябва да почнеш — рече кралят. — Ей върху онзи щит виждам петно. Когато го изпреча пред очите на Саладин, той трябва да блести като честта на султана и като моята.
Пред входа на шатрата протръби рог. След това влезе сър Хенри Невил с купчина послания.
— Получихме тези писма от Англия, господарю — каза той, като подаваше свитъците на краля.
— Англия, нашата Англия! — повтори Ричард тъжно и в същото време с нежност. — Уви! На моите поданици през ум не им минава колко несгоди преживя техният крал покрай болести и огорчения, причинени му от безразлични приятели и храбри врагове.
Той разтвори пакета, прегледа няколко послания и възкликна:
— Охо! Оказва се, че нашата страна не води мирен живот. Отново са започнали разпри. Върви си, Невил, трябва много внимателно да прочета тези известия.
Невил си излезе, а Ричард потъна в четене. Той узна, че братята му са се опълчили един срещу друг, но че и двамата са на нож с върховния съдия Лонгшан, с елийския епископ и че потисканите селяни са вдигнали бунтове. Най-опитните и предани благородници му пишеха, че е необходимо веднага да се върне в Англия, защото само неговото присъствие може да спаси кралството от ужасите на гражданската война, от която сигурно биха се възползвали Франция и Шотландия. Изключително разтревожен, Ричард четеше и препрочиташе зловещите писма и сравняваше съобщаваните в тях събития с другите донесения. Скоро напълно престана да забелязва какво става около него, макар че беше седнал до самия вход на шатрата, чиито завеси бяха дръпнати и виждаше както часовите, така и всичките си придворни, сновящи насам- натам.
В дъното на шатрата, в един тъмен ъгъл бе седнал нубийският роб. Гърбом към кралят, той изпълняваше възложената му работа и лъскаше необичайно големия щит, целият направен от стоманени пластинки. До нубиеца, почти невидима откъм входа, беше легнала голямата хрътка, която бе същинска негова сестра робиня. Кучето сякаш разбираше, че са попаднали при знатен владетел, и като че също изпитваше страх. Беше легнало в краката на нубиеца, отпуснало муцуна и подвило крака и опашка.
Докато кралят и новият му слуга бяха заети всеки със своето, се появи ново лице, което незабелязано се смеси с тълпата телохранители. Те бяха дванайсетина. Като забелязаха, че кралят е необичайно умислен и потънал в четене, те тихо стояха пред шатрата и за разлика от друг път дори не разговаряха. Както винаги, не проявяваха особена бдителност. Някои бяха събрали обли камъчета и играеха хазартна игра, други шепнешком обсъждаха предстоящото сражение, трети бяха легнали встрани и спяха, увити в зелените
