сякаш съм във властта на някаква магия. Стига само някой да ми окаже услуга, и веднага след това ми нанася жестока обида. А от друга страна, някой, който е заслужил смъртно наказание заради измяна или за нанесено ми оскърбление, в края на краищата непременно ми прави добрина, многократно надминаваща вината му и дългът ме кара да отменя произнесената срещу него присъда. Както виждаш, лишен съм от най-добрата част на кралските си права, като не мога нито да наказвам, нито да възнаграждавам. Докато не отмине влиянието на тази унижаваща ме планета, няма да кажа нищо за молбата на моя чернокож роб освен, че тя е много смела и че той най-добре ще заслужи моята милост, ако успее да разкрие престъпника, отмъкнал английското знаме. А ти, Невил, се дръж добре с него и се грижи да му осигуряват всичко, от каквото се нуждае. И виж още какво…
Кралят понижи глас и допълни:
— Намери енгадийския пустинник и веднага го доведи при мен. Все ми е едно — светец ли е, дивак ли е, луд ли е, или свестен. Трябва да поговоря на четири очи с него.
Невил излезе от кралската шатра, като направи знак на нубиеца да го следва. Много беше учуден от това, което видя и чу, а най-вече от странното държание на краля. Ричард лесно се разгадаваше, защото беше изцяло във властта на поривите си — но в дадения случай в държанието на краля имаше нещо неестествено и загадъчно, мъчно можеше да се разбере как се отнася към своя слуга — дали с благоразположение, или със скривано недоволство. Двусмислени бяха и погледите, които той час по час хвърляше на нубиеца. А и колко загадъчен беше самият роб, изпълняващ толкова важни поръчения, притежаващ силата на магьосник и освен това владеещ европейски езици!
Двайсет и втора глава
Разказът ни сега ще се върне към времето, предхождащо току-що описаните от нас събития. Читателят си спомня, че злополучният рицар на Спящия леопард, подарен от крал Ричард на арабския лекар, беше прокуден от лагера на кръстоносците, сред които бе извършил многобройни бляскави подвизи. Заедно с господаря си — защото сега Ел Хеким бе станал негов владетел — той пое към арабския стан. Сър Кенет все още се чувстваше като замаян. Настроението му можеше да се сравни със състоянието на човек, паднал от висока скала в дълбока пропаст, сетне смаяно открил, че е жив, но още не знае какво си е счупил. Когато влезе в определената му шатра, посочена му от неговия водач, се хвърли върху постелята от биволска кожа и тежко застена. През това време лекарят даваше нареждания на многобройната си свита за заминаването, което бе определено до утрото на следващия ден. Обхванат от състрадание, той остави това си занимание и отиде при Кенет, седна до постелята му по турски и се залови да го утешава.
— Успокой се, приятелю мой — му рече той. — Спомни си какво е казал поетът: по-добре слуга при добър господар, отколкото роб на своите страсти. Съвземи се. Кралят те подари на човек, който ще ти бъде брат.
Сър Кенет се помъчи да надвие отчаянието си и да благодари на Хеким, но сърцето му бе препълнено с мъка и несвързаните звуци, които успя да издаде, показаха на състрадателния лекар, че е още рано за утешения. Той излезе. След малко слугите предложиха вечеря на сър Кенет, но шотландецът нищо не докосна, макар да го предупредиха, че на другия ден ще спрат за почивка и обед късно през деня.
Господарят му арабин отдавна бе свършил вечерните си молитви и бе потънал в сън, но сър Кенет не намираше покой. Не успя да затвори очи до среднощ. Макар че не се чуваха разговори и почти никакъв шум, сър Кенет се досети, че свитата вече товари камилите и се готви за ранно отпътуване. Последен обезпокоиха шотландския рицар: към три сутринта човекът, който явно управляваше слугите на лекаря, влезе в шатрата на шотландеца и му извести, че е време да тръгват. Без да каже нито дума, сър Кенет стана и последва пратеника. Повечето камили бяха вече натоварени, само една стоеше на колене и очакваше своя товар.
Малко встрани бяха спрели многобройни коне и очакваха ездачите си. Скоро се показа и Хеким. Необичайно сръчно, почти невероятно при почтените му занимания, той се метна на своя кон и нареди да доведат друг за сър Кенет. До лекаря беше и англичанинът, който щеше да ги изведе от лагера. Току-що освободената от шотландеца шатра мигновено беше разглобена и натоварена върху чакащата камила. Най-после лекарят тържествено произнесе стих от Корана: „Бог да бъде наш пътеводител, Мохамед — наш покровител и в пустинята, и сред полята, оросявани от вода“ и целият керван веднага потегли на път.
Най-сетне последните постове останаха далеч и керванът се подреди според изискванията на военното време. Отпред като авангард яздеха двамина конници; двамина останаха в ариергарда, на разстояние хвърлена стрела от основния керван; отстрани, където пътят позволяваше, също се движеха по неколцина конници, за да предпазват фланговете. Сър Кенет се обръщаше към напуснатия лагер и си казваше, че сега вече наистина е изгнаник, който няма да види нито развети знамена, обещаващи бойна слава, нито шатрите на рицарите, нито християнските войски, нито Едит Плантагенет.
Хеким, който яздеше до него, му подхвърли с обичайния си поучително-утешителен тон:
— Не е разумно да гледаш назад, когато си се запътил напред.
Сър Кенет премълча. Май и на лекаря му дотегна да утешава човек, който не искаше да се утеши. Той повика с жест един от своите хора и каза:
— Хасане, разкажи ни нещо, за да минава по-бързо времето.
Хасан, разказвач и певец по професия, побърза да изпълни заповедта.
С висок глас разказвачът подхвана история за любов и магии, изпълнена с описания на военни подвизи и украсена с цитати от персийските поети, които ораторът явно добре знаеше. Свитата на лекаря, без водачите на камилите, заобиколи сладкодумеца; всички искаха да споделят възвишената наслада, която източните хора изпитват винаги от подобен род развлечения.
В друго време сър Кенет, въпреки че слабо знаеше езика, сигурно би проявил интерес към нескончаемата история, която все пак доста приличаше на рицарските романи, на мода тогава в Европа, но потънал в мислите си, той изобщо не възприемаше събитията около себе си. А в същото време човекът, който яздеше в центъра на кервана, цели два часа разказва и пя, пя и разказва, като променяше гласа си в зависимост от действащите лица и настроението в историята.
По време на всичките тези ораторски упражнения изгнаникът, макар и унесен в мислите си, се вслушваше в сподавения вой на/кучето, което бе сложено в грамаден плетен кош върху една камила. Опитният ловец веднага осъзна, че вие вярната му хрътка. Явно животното усещаше близостта на своя господар и жално го молеше за помощ и свобода.
— Уви, клета Росуал! — избъбри Кенет на себе си. — Ти чакаш помощ и подкрепа от човек, който се намира в по-тежко робство от твоето. Няма да ти обърна внимание, няма да отговарям на твоите умилквания, за да не направя последната ни раздяла още по-горчива за теб.
Нощта се стопи, настъпи белезникавото, леко мъгливо пустинно утро. Щом първият лъч блесна над хоризонта, Ел Хеким прекъсна словото на разказвача. Над пясъците се разнесе тържествен възглас, всяка сутрин повтарян от ходжите на високите минарета:
— На молитва! Няма Бог освен Аллаха! Времето не чака!
Мюсюлманите веднага наслизаха от конете, обърнаха се към Мека и подражавайки умиване, произнесоха кратка, но гореща молитва.
Предубеден спрямо мюсюлманската религия, сър Кенет беше неприятно поразен от тази гледка, която му се струваше идолопоклоничество. Неволно обаче религиозният им плам го зарази и той самият отправи
