за хубавиците, красящи лагера на Ричард Лъвското сърце, реших да отида там преоблечен и можах да видя гледка, която не ще видят очите ми, преди пред мен да се разтворят вратите на рая.
— Не те разбирам — избъбри сър Кенет.
Рицарят ту пребледняваше, ту поруменяваше, като усещаше, че разговорът взема крайно деликатен и може би неприятен за него обрат.
— Как? Нима не разбираш? — възкликна емирът. — Ако това, което видях в шатрата на крал Ричард, е убегнало от твоето внимание, ще кажа, че умът ти е по-тъп от дървения меч на шут. Колко прекрасна е тази английска кралица, заслужаваща да бъде кралица на целия свят! Колко нежни са нейните сини очи! Как блестят златните й коси, пръснати по раменете! Кълна се в гроба на пророка, едва ли хурията, която ще ми поднесе диамантената чаша на безсмъртието, заслужава по-горещи милувки! А другата, с тъмната коса, изразява чистота и твърдост с цялата си осанка! Но те уверявам, ако тя срещне предприемчив любим, от все сърце ще пожелае той да се отнесе към нея не като към богиня, а като към обикновена жена.
— Уважавай кралицата и братовчедката на Ричард Лъвското сърце! — изкрещя сър Кенет и скочи, без да крие гнева си.
— Да ги уважавам ли! — повтори презрително емирът. — Кълна се в камъка на Кааба, бих уважавал братовчедката на краля, само ако я видя годеница на Саладин.
— Неверникът султан не е достоен дори да почете с поклон мястото, където е стъпил кракът на лейди Едит Плантагенет! — извика християнинът и се озова вън от постелята.
— Какво каза гяурино?! — кресна емирът и хвана камата си. Горещото му чело святкаше като излято от мед, мускулите на устните и бузите му се бяха сгърчили, всяко пръстенче на брадата му сякаш се нави, изгаряно от неудържимата му ярост. Но шотландският рицар, спокойно понесъл лъвския гняв на Ричард, не трепна пред тигърски пъргавите заканителни движения на сарацина. Той скръсти ръце и безстрашно вперил поглед в емира, продължи:
— Това, което казах, бих повторил пеш или на кон пред всички смъртни. Ако трябва да потвърдя думите си с меч в ръката и да се бия срещу дузина ей такива сърпове като твоя ятаган и тогава не бих сметнал постъпката си за кой знае какъв подвиг.
При това рицарят посочи ятагана на емира. Докато християнинът говореше, сарацинът овладя гнева си, свали ръка от дръжката на оръжието, като се престори, че жестът му е бил случаен. Ядът му обаче не можа бързо да го остави.
— Хайде, добре — произнесе все пак той примирително. — Сега ти не си свободен — връзва те собственото ти благородство, пък и аз нямам желание да се разделя с теб. Още преди време изпитахме взаимно силата и мъжеството си, може и занапред да се срещнем на бойното поле, но засега сме приятели и очаквам от теб не груби, предизвикателни думи, а помощ.
— Да, наистина сме приятели — потвърди рицарят.
Настъпи пауза. Пламенният сарацин закрачи назад и напред из разкошната шатра като тигър, който според легендите така охлаждал кръвта си, преди да се прибере за почивка. Европеецът, по-хладнокръвен, се отпусна в предишната си поза, но и той сякаш се мъчеше да потисне гневните си чувства, пламнали толкова бурно.
— Хайде да поговорим спокойно за тези неща — рече сарацинът. — Както знаеш, аз съм лекар, а в книгите пише, че който иска да излекува раната, не бива да пречи на лекаря да я превързва и изцелява. Ти обичаш братовчедката на Ричард…
— Аз я обичах — поправи го сър Кенет, като помълча малко. Обичах я, както човек обича Божията милост, както грешникът моли Бог за прошка.
— Не я ли обичаш повече? — учуден попита сарацинът.
— Уви! — отвърна сър Кенет. — Вече не съм достоен да я обичам. Моля те, да прекратим този разговор, защото думите ти ме пронизват като кама.
— Извини ме и ме послушай още малко — продължи Илдъръм. — Когато ти, бедният и никому неизвестен рицар, обикна толкова високопоставена жена — нима се надяваше на щастлив край?
— Без надежда няма любов. Но моята любов приличаше на отчаяние. По същия начин морякът се хвърля във водата, за да си спаси живота и плува към светлината на далечния фар, макар че умореното сърце и изтощено тяло му казват, че никога няма да го достигне.
— Сега изгубил ли си надежда? — настоя Илдъръм.
— Завинаги — пророни сър Кенет.
Гласът му сякаш идваше от гроб.
— Ако ти е нужда само далечната и бегла искра щастие, както и досега, струва ми се, че твоят фар отново може да светне и надеждата ти да изплува от океана, в който е потънала. А ти, добри ми рицарю, ще можеш да се върнеш към досегашните си занимания и да подкрепяш мечтателната си страст с храна, също толкова материална, колкото е лунната светлина. Защото, дори и утре да се върнеш в своя стан, да възстановиш доброто си име, жената, която обичаш, ще си остане братовчедка на Ричард и отредена годеница на Саладин…
— Ех, да можех доброто си име да възстановя — каза шотландецът. — Тогава…
— Тогава щеше да извикаш султана на двубой ли?
— Защо не? — високомерно произнесе сър Кенет. — Саладин няма нито да е първият, нито най-добрият от тези, с които вече съм кръстосвал копие.
— Струва ми се, че султанът би сметнал предизвикателството ти за твърде дребен повод, за да излага на опасност бъдещия си брак и изхода от голямата война — възрази емирът.
— Може да го срещна на бойното поле — каза рицарят и при тази мисъл очите му пламнаха.
— Саладин винаги е на бойното поле — отбеляза Илдъръм. — Но да поговорим за нещо друго. Ако единственото условие да върнеш доброто си име е разобличаването на крадеца, който задигна английското знаме, мога да ти помогна. Но ще сторя това, само ако ме послушаш, защото поетът е казал: „Ако детето иска да се научи да ходи, бавачката му трябва да го води за ръка, а ако невежият иска да се образова, мъдрият трябва да го поучи“.
— Мъдър си, Илдъръм — рече шотландецът. — Мъдър си, макар да си сарацин и си великодушен, макар да си неверник. Убедих се, че си мъдър и великодушен. Бъди ми водач в тези неща. Ако не поискаш от мен нещо, което да засяга честта и християнската ми вяра, безпрекословно ще ти се подчиня. Стори това, което ми обеща, и можеш да ми вземеш живота, когато обещаното бъде изпълнено.
— Слушай тогава — взе да обяснява плана си сарацинът. — Твоето чудесно куче оздравя благодарение на лекарството, което лекува и хора, и животни. Тъкмо то ще ти помогне да намериш престъпника, който бе поискал да го убие.
— О, наистина си прав! — възкликна рицарят. — Разбирам те… Колко съм бил глупав, че не съм се сетил досега.
— Кажи — продължи емирът, — има ли в лагера някой от твоята свита или от дружината ти, който да познае кучето?
— Пуснах на свобода стария си оръженосец, твоя пациент, и малкия му слуга, като пратих по тях писма за Шотландия. Освен тези двама души никой друг не познава добре моето куче. Обаче самият аз съм добре познат в лагера — дори гласът ми ще ме издаде. Нали прекарах доста месеци там и съм известен на всички.
— И теб, и твоето куче слугите ми ще ви преобразят така, че никой няма да ви познае дори при най- грижлив оглед — успокои го сарацинът. — Ако изпълняваш съветите ми, няма да те познае дори родният ти брат. Но запомни едно: ще ти окажа тази услуга, само ако отнесеш писмо от Саладин до братовчедката на Ричард Лъвското сърце, на онази девойка, чието име е също толкова трудно произносимо за нашите устни, колкото е приятно за нашите очи нейното лице.
Сър Кенет премълча и забелязал колебанието му, сарацинът попита:
— Нима се страхуваш да приемеш това предложение?
— Не бих се страхувал, дори да ме заплашваше смърт — отвърна сър Кенет, — но най-напред трябва да преценя дали е прилично да предавам писма от султана и дали е прилично лейди Едит да получи писмо от езически владетел.
— Кълна се в главата на Мохамед, в могилата на пророка в Мека и в душата на баща си — възкликна емирът, — това писмо ще е написано с най-дълбоко уважение! По-скоро песента на славея ще оскърби
