обикнатата от него розова пъпка, отколкото думите на султана да оскърбят английската хубавица!
— В такъв случай ще отнеса писмото на султана и ще изпълня задачата си също толкова честно, както бих я изпълнил, ако се бях родил васал — съгласи се рицарят. — Но от само себе си се разбира, че извън тази услуга от мен няма да поискат посредничество или съвет в този странен любовен въпрос.
— Саладин е благороден — успокои го емирът — и не кара хубавият кон да прескача през препятствие, което не е по неговите сили. Ела с мен в моята шатра и след малко ще те нагласят така, че никой никога няма да види в теб рицар. Ще можеш да се разхождаш из лагера на християните също толкова спокойно, сякаш на пръста си имаш талисман, който те е направил невидим.
Двайсет и четвърта глава
Читателят вероятно вече се досети кой беше нубийският роб, с каква цел се бе появил в лагера на Ричард и защо се намираше сега до този владетел, когато той, заобиколен от храбрите перове на Англия и Нормандия, бе застанал на хълма свети Джордж. До Ричард се вееше английското знаме, което държеше най-уважаваният човек в армията — братът на Ричард по баща, сър Уилям Дългия меч, ърл Солсбъри.
Някои изрази на краля при разговора му със сър Невил предизвикаха у нубиеца съмнението, че маскарадът му е разобличен. Особено го тревожеше това, че кралят явно разбираше по какъв начин кучето ще разобличи крадеца, отмъкнал знамето, макар че в присъствието на Ричард уж никой не беше споменал, че по време на печалното събитие е било нападнато и ранено куче. Въпреки тревогата на нубиеца кралят продължи да се отнася към него така, както това отговаряше на външния му вид. Клетият роб не можеше да определи дали е разобличен, или не, затова помисли и твърдо реши да не се отказва доброволно от сегашния си вид.
През това време отрядите на отделните участници в кръстоносния поход начело с командващите или с кралете и принцовете минаваха на дълги редици в подножието на малката могила. Щом отрядът на една или друга страна преминаваше пред хълма, началникът му правеше няколко крачки нагоре по склона и учтиво приветстваше Ричард и английското знаме — като знак на уважение и приятелство, а не на подчинение или васална зависимост, както се казваше в протокола, описващ тази церемония. Духовниците благославяха краля и символа на неговата власт.
Дългите редици на войските се точеха непрекъснато и макар че бяха пооредели, изглеждаха железни и непоколебими, способни да завоюват Палестина. Наистина, при други условия знаците на уважение, оказвани на Ричард от толкова много военни, от които той не можеше да изисква верноподанически чувства, биха им се сторили унизителни; но в дадения случай самият характер на войната и нейната причина толкова добре се съчетаваха с рицарската му натура и с прославените му военни подвизи, че хората забравиха правата си и не възразиха, както биха постъпили в друг случай. Храбрите на драго сърце се прекланят пред най-храбрия, защото в този поход безстрашието, енергията и мъжеството бяха необходими условия.
Кралят, яхнал коня си, бе застанал неподвижно на върха на могилата с короната на глава. Откритото му лице се виждаше добре от всички. Студено и внимателно оглеждаше той всеки отряд, който преминаваше пред него и приемаше поздравите на вождовете. Туниката му от небесносиньо кадифе беше украсена със сребро, а късите му панталони от пурпурна коприна в разрезите бяха допълнени със златен брокат. До него беше застанал нубийският роб, хванал на къса каишка прекрасно куче, каквито се използват при лов на едър дивеч. Това не се струваше чудно на никого, защото мнозина владетели, участници в кръстоносните походи, имаха в свитите си черни роби, подражавайки на източните султани. Зад него, върху самата горна площадка на могилата, имаше дървена куличка, специално изградена за случая. В нея седяха кралица Беренхария и придворните дами. Понякога кралят поглеждаше към тях, но най-често погледът му се спираше върху нубиеца и кучето, особено когато преминаваха владетели, които можеше да подозира, че имат нещо общо с отвличането на знамето и които смяташе способни на това долно престъпление.
Затова той изобщо не погледна нубиеца, когато се приближи Филип френски. В отговор на движението на френския крал по хълма Ричард побърза да се спусне долу и да го посрещне; те се спряха един пред друг посред могилата и размениха приветствия, които трябваше да докажат братските им чувства. Но кой освен Царя на царете може да чете в човешките сърца? Под приятната маска на външно радушие Ричард криеше своето недоволство и съмнения във Филип, а французинът мислеше само как час по-скоро да потегли за Европа заедно с всичките си отряди като остави Ричард с войските си да приключва както си иска, това начинание.
Съвсем по друг начин се държа Ричард, когато се приближи тежковъоръженият отряд на тамплиерите. Лицата на тези хора, почернели под знойното слънце на Палестина, бяха черни като на азиатците, а конете и оръжието им беше много по-хубаво от снаряжението на сборните френски и английски отряди. Кралят бързо се огледа, но нубиецът стоеше невъзмутимо, вярното му куче мируваше в краката му, като с умен и доволен поглед изпращаше военните отряди. Погледът на краля отново се обърна към тамплиерите. Великият им магистър се възползва от привилегиите на полудуховното си звание и вместо военен поздрав благослови Ричард като свещеник.
— Този нахален хитрец не знае духовник ли е, войник ли е — отбеляза Ричард на ърл Солсбъри. — Но няма да му обръщаме внимание, Дълъг меч. Я погледни! Задава се моят храбър противник, австрийският ерцхерцог. Запомни хубавичко неговата осанка и държание. А ти, нубиецо, кажи на кучето си по-внимателно да го огледа. Кълна се в Бога, той е помъкнал и шутовете си!
Наистина — дали по навик, или защото искаше да изрази пренебрежението си към тази церемония, Леополд бе взел своя оратор, чието задължение беше да вдига наздравици на трапезата, и своя шут. Докато се приближаваше към Ричард, върху тъпото му лице се изписа страх и злоба — с такъв израз палавият ученик се приближава към строгия си учител. Ерцхерцогът с мрачен вид поднесе своите приветствия и се отдръпна към отрядите си.
Крал Ричард на няколко пъти погледна нубиеца и кучето му, но робът не помръдваше, а кучето не изразяваше ни най-малко безпокойство и Ричард презрително подхвърли на роба:
— Макар че водиш и куче да помага на мъдростта ти, страхувам се, черни приятелю, че твоето начинание няма да ти отреди почетно място сред прочутите магьосници и едва ли ще увеличи заслугите ти пред мен.
Както винаги нубиецът отвърна с дълбок поклон.
След това пред английския крал се появиха войските на маркиз Монфератски. За да подчертае силата на отрядите си, маркизът ги бе разделил на две части — начело на първия отряд вървеше брат му Ангеран, след това се задаваше той самият, начело на хиляда и двеста конника. Това беше леката кавалерия, насъбрана от венецианците и предоставена на маркиза. Бяха облечени живописно, с леко влияние на източната мода. Конете им бяха грижливо подбрани, а високите им седла също напомняха за турските. Тези бойци бяха много полезни при бързи схватки, но не можеха да устояват в продължителния бой така, както го
