— Тъй като така или иначе се оказах в ролята на посредник в тази работа — рече Филип френски, — определям за двубоя петия ден от днес нататък. Двубоят трябва да се състои според рицарските обичаи. Ричард Английски ще участва чрез свой представител, като поддържа обвиненията си, а Конрад, маркиз Монфератски, ще участва като ответник. Но не зная къде да намерим място за такъв двубой. Не бива да го провеждаме близо до нашия лагер, тъй като войниците могат да подкрепят едната или другата страна и да се сбият.
— Добре ще е да се обърнем към великодушния Саладин — даде съвет Ричард. — Макар да е езичник, не познавам никой рицар, който да е изпълнен с такова благородство и на чиято дума да може да се разчита толкова непоколебимо. Предлагам това заради тези, които се страхуват от лоши последици. Що се отнася до мен, за мен бойното поле е там, където виждам врага си.
— Така да бъде — заключи Филип. — Ще съобщим за нашето предложение на Саладин, макар че така ще признаем пред него вътрешните си раздори, които е най-уместно да не изнасяме вън от лагера, стига това да беше възможно. Обявявам за закрито това заседание на съвета и моля всички вас като християни и като рицари да не допускате повече разпри, а да оставим този спор да бъде решен от Божия съд. Нека всеки от нас се помоли победата да бъде дарена на тогова, на чиято страна е истината. Да се изпълни Неговата воля!
— Амин, амин! — отекна от всички страни.
— Надяваш ли се да победиш в боя? — обърна се тамплиерът към Конрад.
— Изобщо не се съмнявай в мен — отвърна Конрад. — Наистина никак не ми се ще да опитам желязната ръка на крал Ричард и не се срамувам да си призная, че сторих всичко възможно да избегна двубоя именно срещу него. Но в цялата му войска няма нито един човек, включително и неговият брат, срещу когото се страхувам да се бия.
— Добре, че си толкова сигурен в себе си — одобри думите му тамплиерът. — В дадения случай ноктите на кучето помогнаха този съюз да се разпадне доста повече от твоите измислици и от ханджара на чарегита.
— Какво да се прави! — подхвана маркиз Монфератски. — Време беше този съюз да се разпадне и да се приберем по домовете си. Нали всичките свади ги създава крал Ричард, който, вместо да ни води срещу сарацините, все търси повод да се бие срещу нас самите! — патетично заяви маркизът, като думите му бяха предназначени за току-що присъединилия се към двамата австрийски ерцхерцог.
— Да идем в моята шатра — предложи австрийският владетел. — Там ще поговорим спокойно на чаша вино.
Двайсет и пета глава
Когато крал Ричард се завърна в шатрата си, веднага нареди да повикат нубиеца. Черният младеж влезе с обичайните изяви на почтителност, поклони се до земята и застана в позата на роб, който очаква заповеди от господаря си. Огромно щастие за него беше, че робът трябва да стои с наведени очи, защото едва ли би издържал проницателния поглед, който Ричард бе впил в него.
— Добър ловец си — каза кралят след продължителна пауза. — Толкова добре издебна и докопа своя дивеч, сякаш са те обучавали божествени ловци. Но още не сме приключили случая. Трябва да се върнеш в лагера на султана и да му отнесеш едно писмо. В това писмо го моля да избере място за рицарския двубой и ако пожелае, заедно с мен да присъства на него. Как мислиш, дали султанът не би успял да намери в своя лагер юнак, който от любов към истината и за своя слава да излезе на бой срещу Монфератския предател?
Нубиецът вдигна очи и ги впери в краля. Погледът му искреше от възторг и от войнствен плам. Сетне той обърна поглед към небето, сякаш за да изрази горещата си благодарност към Бога, и в очите му блеснаха сълзи. После наведе глава като искаше да покаже, че е готов да изпълни желанието на краля и зае обичайната си послушна и внимателна поза.
— Добре — продължи кралят, — виждам, че си готов да ми услужиш. Трябва да призная, че за подобни работи слуга като теб е незаменим, тъй като поради твоята немота нито можеш да спориш с мен, нито да искаш разяснения защо съм решил така или иначе. Ако на твое място беше някой англичанин, щеше упорито да ме съветва да пратя за участие в двубоя някой опитен боец от моята свита — нали те всичките, като се почне от брат ми Солсбъри, горят от желание да се сразят заради мен. А ако на твое място беше някой бъбрив французин, щеше да ме разпитва защо именно ще търся рицар в лагера на неверниците. Но ти, мой безмълвни приятелю, ще изпълниш поръчението ми, без да питаш за нищо и без да ме мъчиш да разбереш същността на работата. За теб да чуеш — значи да се подчиниш.
На тази реч нубиецът отговори с поклон и падане на колене.
— А сега да минем към друг въпрос — бързо изрече кралят. — Видя ли Едит Плантагенет?
Немият погледна Ричард и сякаш понечи да каже нещо. Устните му дори започнаха да произнасят отрицателен отговор, но той се опомни и неуспелият опит свърши с неясни звуци.
— Така ли! — проточи кралят. — Достатъчно е, както изглежда, да се произнесе името на девойка, толкова прекрасна, колкото е моята братовчедка, за да се възвърне говорът на ням човек. Ами ако тя го погледне — какво ли чудо може да направи нейният поглед! Да опитаме, приятелю мой. Ти ще видиш тази първа красавица на нашата свита и ще изпълниш поръчението на султана.
Нов благодарен поглед, нов поклон. Когато нубиецът отново се изправи смирено пред краля, той постави ръката си върху рамото му и строго, важно продължи:
— Смятам за необходимо да те предупредя, мой чернокожи посланико — ако почувстваш, че благотворното въздействие на дамата, която след малко ще видиш, е на път да развърже възлите, сковаващи езика ти и освобождаващи го в белоснежните стени на неговия дворец, както се изразява султанът, не нарушавай мълчанието си и не произнасяй дори думица в нейно присъствие, дори и способността да говориш вълшебно да се е възвърнала при теб. В противен случай ще заповядам да ти изтръгнат езика от корен, а зъбите ти, които изграждат белоснежния му дворец, да ги извадят един по един. Затова бъди разумен и пази мълчание.
Щом кралят свали тежката си ръка от рамото на нубиеца, робът наклони глава и допря пръсти до устните си в знак на мълчание и подчинение.
Но Ричард отново отпусна ръка върху рамото му, този път по-леко, и добави:
— Давам ти това нареждане като на роб. Ако ти беше рицар и джентълмен, щях да поискам от теб да дадеш честната си дума, че ще мълчиш. Това е задължителното условие на моето доверие към теб.
Нубиецът се изправи гордо, погледна смело краля и допря длан до сърцето си.
Ричард повика своя приближен придворен.
— Вземи този роб, сър Невил — каза той, — и го заведи в шатрата на моята съпруга. Предай й, че съм му разрешил да се срещне — при това насаме — с братовчедката ми Едит. Възложено му е да й предаде нещо. Ти можеш да му покажеш пътя, ако това се наложи. Впрочем сигурно си забелязал, че той бързо се ориентира в нашия лагер. А ти, приятелю — обърна се Ричард към нубиеца, — изпълни бързо поръчението си и те чакам да се върнеш тук след половин час.
„Разобличен съм — рече си мнимият нубиец, който със сведен поглед и със скромно допрени длани
