вързано за седлото му, намести се под сянката и зачака обещаното успокоение. В душата му започнаха да се редуват приятни чувства. Миналото спокойно възникна пред него и той го наблюдаваше почти безразлично, а мислите му се устремиха към бъдещето. Сякаш всичките му скърби бяха изгубили значение и картините на бъдещето блеснаха многоцветни, такива, каквито сякаш дори въображението му не би могло да ги сътвори. Свободата, славата и възнаградената му любов — всичко това го очакваше в най-близко бъдеще, него, изгнаника, лишения от чест рицар, отчаялия се влюбен. Постепенно умът му започна да се замайва, виденията да избледняват и най-сетне настъпи пълна забрава. Сър Кенет се отпусна в краката на лекаря и ако не беше дълбокото му, равномерно дишане, човек би казал, че животът го е напуснал.
Двайсет и трета глава
Когато рицарят на Спящия леопард изплува от дълбокия си и продължителен сън, се видя сред обстановка, толкова различна от онази, сред която беше заспал, че не можеше да разбере какво става с него — бълнува ли, или нечий магически жезъл е променил всичко около него. Сега лежеше не върху влажна трева, а в мека постеля сред изключителен разкош; нечии грижливи ръце бяха свалили кожената му куртка и я бяха заменили с нощна риза от най-тънко платно и с широк копринен халат. Доскоро за балдахин му служеха палмите в пустинята; този път около него се спускаше копринена завеса, озарена от най-ярки багри, и го пазеше от насекомите, чиято беззащитна жертва беше, откак бе стъпил в тази пустиня. Огледа се: заобикаляше го дивен източен разкош. Наблизо видя подвижна вана от кедрово дърво, готова за използване; леката пара донасяше до него изящни аромати. На масата от абаносово дърво, поставена до постелята му, бе сложена сребърна кана с шербет, прекрасен на вкус и студен като лед. Жаждата, предизвикана от силния наркотик, още повече подобряваше чудесния вкус на питието. Рицарят побърза да използува ваната и излезе от нея напълно освежен. Когато се избърса с кърпите от индийска вълна, се огледа за грубите си дрехи, за да излезе навън и види дали и целият свят се беше преобразил толкова изумително, ала облеклото му бе изчезнало. Вместо тях намери разкошен сарацински костюм, а до него сабя, кама и цялото останало въоръжение, необходимо на всеки знатен емир. Напразно диреше той причините за тези толкова изключителни грижи и дори започна да се съмнява, че му се оказват, за да разколебаят християнската му вяра и да надянат чалма на главата му. Сър Кенет набожно се прекръсти и реши в никакъв случай да не се поддава на такива уловки. Реши да не използва разкошните дрехи и като се повъртя малко из помещението, отново си легна; непреодоляната напълно омая отново го потопи в сън.
Но този път не можа да спи дълго. Събуди го глас, който попита:
— Може ли да вляза при тебе?
Сър Кенет отвори очи и видя лекаря; за да покаже, че не е забравил положението си, реши да отговори:
— Господарят няма защо да иска разрешение от роба си, за да влезе при него.
— Ами ако не идвам като господар? — попита Ел Хеким.
— Лекарят също винаги може да отиде при постелята на болния.
— Не идвам при теб като лекар — продължи Ел Хеким, — затова те попитах за разрешение.
— Ако идваш като приятел, какъвто винаги досега си се проявявал спрямо мен — достойно отвърна рицарят, — домът ми е винаги отворен за теб.
Източният мъдрец не изостави темата и като приседна по турски, попита още веднъж:
— Ами ако не идвам и като приятел?
— Влизай спокойно, който и да си — извика най-сетне рицарят, на когото бяха дотегнали толкова увъртания. — Прекрасно знаеш, че нито мога, нито искам да ти откажа подобно нещо.
— В такъв случай — произнесе Ел Хеким — влязох при теб като твой стар враг, но враг справедлив и милостив.
С тези думи той обърна лицето си към сър Кенет. Да, гласът беше на лекаря Адонбек, но дрехите, стойката и чертите на лицето бяха като на Илдъръм от Кюрдистан, или другояче казано — на Ширкоф. Сър Кенет не повярва на очите си и сякаш зачака видението, сигурно създадено от замаяния му ум, да се стопи.
— Нима ти, доблестният воин, толкова се чудиш, че друг воин може да разбира от лекуване? — попита Илдъръм. — Но трябва да знаеш, християнино, че истинският войник трябва да умее всичко.
Докато говореше тези думи, християнският рицар го слушаше със затворени очи. Пред него застана образът на Хеким с дългото тъмно наметало, високият калпак и бавните важни движения; когато отвори очи — видя пред себе си изящна и богато украсена чалма, лека ризница от стоманени халки, бляскава и следваща всяко движение на тялото; лице с по-светла кожа и вече незакривано от дълга брада, от която бе останала само малка, късо подстригана брадичка, издаваща не мъдрец, а войник.
— Какво те учудва толкова? — изуми се на свой ред емирът.
— Нима, докато си обикалял по света и си го наблюдавал, не си разбрал, че той не винаги е такъв, какъвто изглежда! Но нима и ти самият си такъв, какъвто изглеждаш?
— О, не, кълна се в свети Ендрю, не! — възкликна рицарят.
— Само изглеждам изменник пред целия християнски свят, но аз си зная, че съм честен човек, макар че често се случва да греша.
— И аз те смятам за такъв — примирително рече Илдъръм.
— Но защо си още в постелята? Слънцето отдавна се вдигна високо. Да не би дрехите, които моите хора ти оставиха, да не са достатъчно хубави за теб?
— Много са хубави, но не подобава на християнин да ги облича — отвърна направо шотландецът. — Дай ми дрехи на роб, благородни Илдъръм, и на драго сърце ще ги облека. Не мога да нося дрехите на доблестен източен боец, нито пък да сложа мюсюлманска чалма.
— Християнино! — отвърна емирът. — Твоят народ толкова се съмнява във всичко, че самият той предизвиква съмнения. Не ти ли казах вече, че Саладин не желае да привлича нови хора към исляма, ако светият пророк не ги е убедил да приемат неговия закон? Чуй ме, братко мой. Само Бог може да върне зрението на слепеца, а не земен човек. Затова никой няма да посегне тук на вярата ти и можеш спокойно да носиш приготвените за теб дрехи. Защото, ако се озовеш в лагера на Саладин, твоите християнски дрехи могат да предизвикат присмех, а дори и оскърбления.
— В лагера на Саладин ли? — повтори сър Кенет. — Уви! Нали не съм свободен човек. Нали трябва да те следвам навсякъде, където пожелаеш да ме отведеш.
— Твоята воля също толкова свободно може да те води, както вятърът — пясъците в пустинята. Благородният враг, който достойно отблъсна моите удари и за малко да ме победи, не може да стане мой роб, какъвто би станал всеки, който пълзи в нозете ми. Ако се присъединиш към нашия народ, ще мога да ти осигуря власт и богатство, каквито приличат на твоята доблест.
— Бъди великодушен докрай, благородни емире — каза сър Кенет — и не ми предлагай такъв начин за разплата, какъвто моята съвест не може да приеме. Позволи ми само да ти изразя благодарността си за твоята щедрост, за незаслуженото великодушие, проявено към мен.
— Не го наричай незаслужено — отвърна Илдъръм. — Нали само благодарение на теб и на разказите ти
