Този нов пратеник се оказа емир, ползващ се от пълното доверие на султана. Казваше се Абдала Ел Хаджи; три пъти бил посетил Мека и затова бил наречен хаджия, тоест поклонник. Въпреки многобройните доказателства за светостта си Абдала се оказа добър събеседник; обичаше веселите истории и на драго сърце си пийваше хубаво вино, стига да беше сигурен, че няма да се разчуе. Той беше добър дипломат и Саладин често го използваше в преговорите с християните и особено с Ричард, който лично познаваше и уважаваше Ел Хаджи. Кралят много се зарадва на вестта, че Саладин с огромна готовност предоставя подходящо място за двубоя, дава възможност на всички желаещи да присъстват и самият той също ще бъде там. Обсъждането на предстоящото важно събитие накара Ричард да забрави несбъдналите се свои надежди и започналото разпадане на християнския съюз.
Мястото, определено за двубоя, се наричаше „Диамантът на пустинята“ и се намираше почти в средата на разстоянието между християнския и мюсюлманския лагери. Беше решено Конрад Монфератски заедно със своите застъпници — австрийският ерцхерцог и магистъра на тамплиерите — да пристигне в определения ден на мястото с не повече от сто конника. Ричард Английски и брат му Солсбъри, които поддържат обвинението си, ще пристигнат със същия брой войници за охраната на избрания от тях боец. Султанът пък ще доведе петстотин избрани воини. Смяташе се, че тъкмо такова количество мюсюлмани отговаря на двестате християнски бойци. Знатните лица, които щяха да присъствуват, не биваше да носят друго оръжие освен мечовете си и трябваше да отидат без броните си. Султанът поемаше върху себе си цялата подготовка за двубоя, като се наемаше да осигури и необходимите провизии, както и разхладителни напитки за всички гости. В писмото си той твърде учтиво изразяваше удоволствието, което щеше да изпита от личната среща с Ричард Лъвското сърце. Щял да се погрижи, пишеше той, тази среща да бъде колкото може по- приятна.
Когато всички предварителни условия бяха уточнени и съобщени на ответника и неговите застъпници, Абдала Ел Хаджи беше поканен в шатрата на краля и с наслада изслуша песните на Блондел. Като скри грижливо зелената си чалма, той я замени с гръцка шапка и на музиката на норманския менестрел отговори с персийска песен, изпълнявана по време на пир. При това изпи голяма чаша кипърско вино, за да покаже, че възгледите му са в унисон с песента. На другата сутрин, важен и трезвен, все едно че никога нищо не беше пил, той вече стори дълбок поклон пред трона на Саладин и му даде пълен отчет за мисията си.
В деня преди двубоя Конрад и приятелите му потеглиха на разсъмване на уговореното място. По същото време и Ричард напусна лагера и се запъти натам. При това предварително бе решено, че ще поемат по различни пътища — за да се предотврати всяка възможност за сблъсък между въоръжените дружини.
Настроението на краля не го предразполагаше към свада с когото и да било. Нищо на този свят не му доставяше толкова голямо удоволствие като отчаян кръвопролитен двубой; разбира се, удоволствието му щеше да бъде още по-голямо, ако бе имал възможност той лично да се срази с Конрад Монфератски. Леко въоръжен, разкошно облечен, весел като годеник преди сватба, Ричард препускаше близо до паланкина на Беренхария, разказваше за местностите, през които минаваха, и с песни и весели истории се мъчеше да разпръсне скуката, навявана от пустинния пейзаж. Беренхария, която прекрасно познаваше характера на мъжа си, усърдно се преструваше, че тези песни и разговори я забавляват. Всъщност тя доста се страхуваше, че Саладин може да се възползва от случая и да прати свой отряд, който да отвлече жените. Когато тя сподели тези свои съмнения с Ричард, той недоволно и презрително ги отхвърли.
— Най-голяма неблагодарност е да се съмняваме в честността на великодушния султан — заяви той.
Същите подозрения обаче изпитваше и Едит Плантагенет. Тя никак не би се учудила, само би се уплашила, ако ги връхлетяха несметни пълчища мюсюлмански войски. Съмненията й съвсем не намаляха, когато привечер пред тях се мярна мюсюлмански конник с дълго копие. При приближаването на кралската дружина той препусна с бързината на сокол, падащ като стрела от небето, и се изгуби зад хоризонта.
— Сигурно сме вече близо — промълви Ричард — този конник е далечният пост на Саладин. Май вече дори се чуват мюсюлманските зурни и сазове. Стройте се, приятели, разположете се около дамите, както подобава на храбри християни.
Де Уо шепнешком каза на краля:
— Дали да не пратя пажа си на върха на ей онзи хълм, господарю? Или аз самият да отида там? Ако зад пясъчния хълм се намират толкова бойци, колкото бяхме уговорили със султана, поне половината от тях бият тъпани и надуват зурни. Дали да не отида?
Баронът дръпна поводите и вече бе готов да препусне напред, но кралят възкликна:
— В никакъв случай! Твоята предпазливост все едно не би предотвратила нападението, ако то се готви. Впрочем ни най-малко не се опасявам от подобно нещо.
Дружината се движеше напред в боен ред, конниците яздеха близо един до друг. Най-сетне пътуващите се изкачиха на заоблените пясъчни хълмове и пред очите им се разкри бляскава и малко стряскаща гледка.
„Диамантът на пустинята“ — усамотеният извор, който личеше отдалеч само по китката палми, сега бе станал център на огромен лагер. Извезани флагове и позлатена украса отразяваше лъчите и се преливаше с безброй ярки цветове. Повечето шатри бяха оцветени във възможно най-ярки багри: пурпур, яркожълт, небесносин. Буйните краски радваха очите. Основните стълбове, крепящи шатрите, бяха украсени с позлатени топки или с пъстри знаменца. Освен тях се виждаха и обикновени черни арабски шатри, което се стори на де Уо зловещ признак: според него в тях можели да се поберат поне пет хиляди войници. Навред припряно се събираха групи араби и кюрди. Всеки водеше кон, а движенията им се съпровождаха от оглушителна музика, с каквато арабите от най-стари времена вдъхновяват войските си по време на битка.
Скоро всичките тези пеши конници, повели конете си, се струпаха пред лагера. Рязък вик, издигнал се над музиката, им послужи за сигнал и те мигом се метнаха върху конете. Тази маневра вдигна облак пясъчен прах, който увисна над цялата околност и погълна лагера. Нов рязък вик се чу в облака и този път конниците препуснаха, като обкръжиха групата на Ричард откъм фланговете и откъм гръб. Заобиколени от три страни, почти задавени от гъстия прахоляк, войниците на краля гледаха слисани тъмните сарацински лица около себе си, ръцете, които размахваха копия; ехтяха войнствени викове. Изведнъж откъм ариергарда над главите на християните префуча ято стрели. Една от стрелите падна в нозете на кралицата и тя извика уплашено. Лицето на Ричард се покри с ярка червенина.
— Кълна се в свети Джордж! — извика той. — Трябва да сложим на мястото им тези мюсюлмански разбойници!
Но Едит, следваща кралицата, хвана една стрела в ръка, и извика:
— Помислете какво ще сторите, крал Ричарде! Тези стрели нямат накрайници!
— Умна, прекрасна девойко! — извика Ричард. — Кълна се в небето, твоята съобразителност и наблюдателност могат да засрамят всички ни. Не се безпокойте, приятели — обърна се той към своята дружина, — стрелите им са без връх, по този начин те ни оказват тържествена почит. Движете се бавно и спокойно.
Малкият отряд изпълни нареждането и продължи напред, заобиколен от всички страни с араби. Арабите наоколо надаваха оглушителни и страховити крясъци, насочваха стрелите си колкото може по-ниско, до шлемовете на християните, но без да ги докосват. Въоръжените с копия ездачи си нанасяха удари с тъпото си оръжие и по време на тези груби развлечения доста от тях изхвърчаваха от седлата си и едва не заплащаха с живота си за това посрещане, което според тях изразяваше радостен поздрав към гостите, но правеше доста странно впечатление на европейците.
Когато отрядът наближи доста лагера, отново отекна рязък вик, арабите препуснаха назад и се строиха зад дружината на Ричард, сетне продължиха напред в пълно мълчание. Облакът прах започна да се сляга и се видя, че откъм лагера срещу дружината на Ричард се задава отряд от петстотин конници, вече редовна войска. Сега Ричард излезе пред отряда, като беше сигурен, че и начело на мюсюлманската дружина язди Саладин. Европейците скоро забелязаха султана, който се движеше, заобиколен от телохранители и придворни. Той изглеждаше така, сякаш самата природа бе написала върху челото му: „Този човек е велик владетел“. Саладин беше с белоснежна чалма, с горна дреха като жакет и с алени шалвари, около врата му бе преметнат искрящ копринен шал. Нямаше никакви украшения и дрехите му изглеждаха доста скромни в сравнение с неудържимия разкош в облеклото на неговата свита. Но когато го наближиха, се оказа, че чалмата му е украсена с прочутия диамант, наречен „Море на света“. Трябва да споменем, че, за да се пази
